— Тревър? Това е последният човек, с който би трябвало да си говори.
— Е, видях Джагър и вчера вечерта, в къщата ми. Но той ме предупреди, че ако ти кажа, ще съобщи на всички за теб.
— Бил е в къщата ти? — попита ядосано. — Нарани ли те?
— Не — уверих го. — Но го планира, тази вечер при откритото кино. Тревър каза на Джагър, че е построено на свещена земя и Джагър го убеди да го закара. Преди той ме искаше, само за да ти върне. Сега мисля, че ме иска за себе си, ако не се убеди, че вече съм взета.
— Но…
— Трябва да го убедиш.
— Но това значи…
— Също както Владимир спасява Джени във филма. Ще бъде толкова романтично.
— Не знам дали ще мога.
— Трябва да можеш. Нямаме друг избор.
Дарих го с убедителна целувка.
— Всичко ще е наред. Довери ми се.
Бухнах косата си. Обикалях наоколо и оправях костюма си.
— Как изглеждам?
— Като себе си, само че руса — каза, наполовина разсеян.
— А ти като Владимир — направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и изправях наметалото му.
— Изглеждаш точно като Джени — каза.
— Но искам да се уверя с очите си.
Взех чантичката си от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки огледалцето на Руби.
Александър докосна стомаха си.
— Не се чувствам добре.
— Просто си нервен. Обещавам ти, всичко ще е наред.
— Наистина не се…
— Чакай малко — казах, търсейки ментолов бонбон.
— Какво е това? — попита той отвратено, когато му го подадох.
— Просто бонбон — отвърнах. — Нямате ли такива в Румъния? Успокоява стомаха ти.
— Махни го от мен — каза, отказвайки бонбона и отстъпвайки назад.
Тогава помирисах нещо странно, идващо от чантата ми.
Пъхнах главата си вътре и видях проблема под портфейла ми и огромна опаковка с кърпички.
— О, не! Това е чесънът ми на прах — казах, държейки пластмасовата опаковка срещу него. Капачката бе отворена.
— Разкарай го оттук! — каза, придържайки стомаха си.
— Съжалявам! — отвърнах, мърморейки и отстъпвайки далеч от него.
— По-далеч. Като например в Юта!
— Не съм искала… — извиних се.
Призрачно бялото му лице побеляваше дори повече с всеки дъх, който си поемаше.
Отворих таванския прозорец и изхвърлих кутията колкото се може по-силно, далеч в нощното небе.
Александър все още се отдалечаваше от мен, а дишането му ставаше по-тежко.
— Ще си изхвърля и чантата, ако трябва.
Но той не каза нищо, докато се бореше за въздух.
— Джеймсън! — изкрещях, но саундтракът на „Целуващи се Ковчези“ бе прекалено усилен, за да ме чуе.
Изтичах от стаята и слязох по таванските стълби.
— Джеймсън! — проплаках. — Джеймсън! — нищо не чувах, докато се придвижвах през втория етаж. Стрелнах се по главното стълбище. Защо му беше да живее в такава голяма къща?
Влетях в кухнята и заварих Джеймсън да слага чиниите в миялната.
— Александър! — задъхах се. — Беше изложен на чесън! Звънни на 911!
Очите на Джеймсън се разшириха повече от обикновено, карайки ме да се паникьосам още повече. Но после се съвзе и отвори вратата на някакъв шкаф.
На полицата имаше противоотрова. Джеймсън ми подаде спринцовката.
— Трябва да му го забиеш в крака — нареди ми.
— Трябва? — изпелтечих шокирана.
— Докато се изкача по стълбите, мис Рейвън, може и да е прекалено късно.
Грабнах спринцовката от ръцете му и побягнах.
Сърцето ми прескачаше, докато изкачвах главното стълбище, изпълнена със съмнения, че ще стигна на време до Александър.
Влетях в стаята и намерих Александър, лежащ на леглото, кожата му посиняваше, а очите му подпухваха. Дъха му беше забавен.
Спомних си „Пулп Фикшън“. Нервният Джон Траволта нарани ръката си и заби спринцовка в спрялото сърце на Ума Търман. Чудех се дали може да съм толкова смела.
Поставих треперещата си ръка на бедрото на Александър и вдигнах спринцовката.
— Едно. Две. Три — прехапах устни и забих инжекцията в крака му.
Чаках. Но Александър не помръдна. Колко време отнемаше? Да не би да бях закъсняла?
— Александър! Кажи нещо! Моля те!
Изведнъж Александър се изправи, скован, очите му широко отворени. Пое си толкова дълбоко въздух, сякаш изсмукваше целия кислород в стаята.
Сетне издиша, а тялото му се отпусна.
Погледна ме с изморени очи.
— Добре ли си? — попитах. — Не исках да…
— Имам нужда от малко… — опита се да каже.
— Кръв? — попитах, притеснена.
— Не. Вода.
Точно тогава Джеймсън влезе в стаята с висока чаша.
Аз допрях чашата до устните му. Александър я пресуши бързо. С всяка глътка очите му живваха все повече.
— Лицето ти отново изглежда почти розово — казах нетърпеливо.
Джеймсън и аз въздъхнахме от облекчение, когато Александър се възстанови.
— Защо носеше чесън? — попита най-накрая Александър.
— В случай, че Джагър ме посети отново.
— Джагър? — попита Джеймсън, притеснен. — Той е тук?
Александър и аз кимнахме.
— Тогава не трябва ли да тръгваме? Мис Рейвън в безопасност ли е?
Хванах ръката на Александър.
— Батман ме спаси от злобните си врагове преди. И днес ще ме спаси завинаги.
Най-близко до откритото кино съм била, когато с Беки бяхме в основното училище. Седяхме отвън на оградата, гледайки филм в тревата, ядейки пуканки и сладки, които си бяхме донесли от вкъщи. Ако бяхме достатъчно късметлии, шефовете бяха усилили колоните на макс. Ако ли не, Беки и аз си измисляхме свой диалог и си говорехме докато охранител не ни изгонеше.
Никога, дори и в най-смелите си мечти, не си бях представила, че ще посетим откритото кино на Дулсвил с две гаджета.
Когато започнаха слуховете, че киното на Дулсвил е построено на гробище, то фалира. Но единственото нещо, което изследователите откриха в пръстта, бяха червеи, и киното отново се отвори наскоро. Миризмата на прясна боя се смесваше с аромата на нощта. Метални сиви колони висяха на стойки близо до пристигащите коли. Бяло-жълт бар и масички за пикник стояха на петдесет ярда зад последната паркирана
