да е част от играта, вместо само зрител. Но учениците го смятаха за странен — детето, което никога не бе ходило на училище, бледо, мършаво, облечено като откачалка. Никога не се вписа. А сега, когато гледа как Тревър играе футбол му се иска да има неговия живот. Мисля, че за това ми го предложи като подходящ за мен.
За миг Луна и Джагър вече не бяха вампирите, бяха тийнейджъри като мен, на които им е писнало да бъдат аутсайдерите.
— А ти как се чувстваш като вампир? — попита тя.
— Ъх… ми обожавам го — излъгах.
— Но сега си различна от цялото си семейство.
— Ако някога беше виждала семейството ми щеше да разбереш, че винаги съм била — казах през смях и Луна се засмя. Чувствах се така все едно се познаваме от години, а не само от няколко минути.
— Малкият ми брат е абсолютен идиот — казах, отчаяно желаейки да споделя живота си с нея.
— На колко години е?
— На единайсет.
— Колкото Валентин! Колко е освежаващо да се запозная с някой като теб. Знаеш какъв е живота и в двата свята, но си избрала мрачния.
Луна измъкна една прекалено ярко розова коктейлна чантичка иззад кошницата.
— Искаш ли бонбонче? — попита, държейки пакетче „Взривяваща Свежест“.
Кимнах и заразвивах бонбона, докато тя извади четката си за коса.
— Разкажи ми за Александър — каза на сантиметър от мен. Започна да реши косата ми все едно бяхме приятелки от години. Тийнейджърите в Дулсвил никога не решеха косите на другите. Макар че Луна беше по-приказна от всички момичета, с които някога се бях сблъсквала. Отпуснах се почти хипнотизирана, докато тя разплиташе косата ми, точно противоположното на усещането, когато мама прокарваше гребена през бъркотията в косата ми.
— Александър е направо фантазия. Очите му са като млечен шоколад. Таванската му стаичка е пълна е портрети на мен и семейството му, които той е рисувал — раздърдорих се като всяко сантиментално и сладникаво момиче, а после промених тона си. — Но понякога е трудно — признах. — Иска ми се да виждаме отраженията си. Иска ми се да имам снимка на двама ни на нощното си шкафче.
— Да, това си е пречка. Но малка цена с замяна, на която получавате цяла вечност заедно.
Луна издърпа косата от рамената ми назад и започна да ме сплита.
— Къде е раната ти от ухапването на Александър — попита тя любопитно… — а аз бързо закрих врата си с длан.
Остави косата ми и като отметна бялата си коса на перфектни кичури, за да покаже двата кръгли лилави белега на бялата си като мляко кожа.
— Казват, че отнема година, докато се махнат напълно — каза тя. — Надявах се, че ще останат вечно.
— Ъъъ… Не са на врата ми — пошегувах се.
— Ах, ти грешнице! — каза с усмивка, а после отново стана сериозна. — Мога да се закълна, че Джагър ми каза, че е видял Александър да хапе врата ти.
— Наистина трябва да тръгвам — казах, докато ставах. — Александър ще се притесни.
Отидох зад кулисите.
— Искаш ли да се видим утре — попита, следвайки ме. — Може да се видим по залез.
— Имам планове с Александър — казах, докато вървях между редовете.
— Тогава други ден?
— Ще видя дали ще мога — казах, докато грабвах колелото си.
— Защо ти е да караш колело като можеш да летиш?
— Пазя се от прекалена показност.
— Добро решение — каза като ми намигна. — До друг път.
Качих се на колелото си.
— До друг път!
Започнах да карам, а когато се обърнах, за да помахам за довиждане амфитеатъра вече бе празен.
Глава 12. Познай кой?
Трябваше да призная — харесваше ми да съм вампир. Луна не само вярваше, че съм част от Подземния свят, но искаше и да сме приятелки. Чувствах се сякаш летя, докато карах колелото си през центъра на града на път за вкъщи. Зачудих се къде щях да живея. Може би разбраните ми родители можеха да пренаредят мазето ни — да заковат с дъски прозорците, да махнат белите килими и омърсят циментовите повърхности с няколко буболечки и паяжини. Можех да спя в черен ковчег с лилави шевове и сребристи гвоздеи. Или още по-добре, Александър и аз можем да живеем заедно във фабриката в супер-луксозен готически ковчег за двама. Много възглавници и удобни одеяла с вграден телевизионен плосък екран в капака и стерео говорители от страни.
Отбих по алеята, която водеше към къщата и заварих Александър да ме чака на предните стъпала, изглеждайки както винаги замечтан в черните си панталони и раздърпана черна риза с дълъг ръкав.
— Къде беше? — попита ме той загрижено. — Получих бележката ти да се срещнем на гробището, но ти така и не дойде.
— Аз също получих бележка — казах аз и му показах червения плик. — Да се срещнем в парка.
— Но аз не съм ти писал бележка.
— Знам. Нито пък аз.
— Тогава кой? — зачуди се той.
— Отхвърлената ти любима.
— Луна? Тя никога не ми е била любима.
— Знам. Просто те дразня.
— Откъде знаеш, че е тя?
— Тя ми каза. Когато отидох в парка.
— Нарани ли те? — попита ме той.
— Искаше. Всичко е било план да ме скара с Тревър. Иска аз да стоя далеч от него.
— Това излиза извън контрол — каза той. — Ще говоря с нея.
— Не, тя мисли, че съм вампир — казах гордо и сложих ръката си в неговата. — Можеш ли да го повярваш? Бъбрихме си цяла вечност. Сякаш сме най-близки приятелки.
— Джагър и Луна нямат най-добри приятели. Трябва да сме много внимателни. Няма как да предскажем какво ще направят.
— Но тя наистина ме харесва — настоятелно казах аз.
— Сигурен съм, че е така — отвърна ми той усмихнато. — Но все пак не можем да им вярваме.
— Ами, тя вярва на мен.
— Защото ти си човек заслужаващ доверие. Познавам семейството им, Рейвън. Те не са като теб. Спомни си, че са вампири. Истински.
— Тя ме приема като вампир. А и Джагър също е убеден, че съм такъв. — Поколебах се и вдигнах поглед към гаджето си вампир. — И това ми харесва. Защо ти не можеш да ме приемеш като вампир?
Усмивката на Александър премина в мръщене.
— Приемам те такава каквато си. Винаги съм те приемал — каза и се отдръпна от мен.
— Не исках да те разстройвам — казах и се присегнах към него. Прегърнах го с всички сили. — Толкова съм затънала във всичко това, че вече не мога да мисля трезво. Сигурно си мислиш, че съм много незряла.
Александър омекна и погали косата ми.
— Знаеш как мисля за теб — каза взирайки се с шоколадовите си очи в моите. Повдигна брадичката ми и нежно ме целуна.
— Не знам още колко мога да продължа това. Кога ще бъдем заедно — само ние? Без да се тревожим за Джагър, Луна и Тревър?
