Поех си дълбоко въздух и леко я дръпнах. Тежкият капак бавно започна да се повдига. Усмихнатото лице на Александър изчезваше. После и раменете и тялото му. Последно видях катарамата на колана му. Постепенно светлината в ковчега се превърна в непрогледна тъмнина, докато не можех да видя дори и верижката, която бях дръпнала. После и собствената ми ръка сякаш изчезна.
Почувствах се погребана жива.
Изведнъж капакът на ковчега рязко се отвори и сноп от светлина ме заслепи.
— Александър… — можех да чуя слаб глас да вика от другата стая.
Аз проскимтях и се опитах да се приспособя към светлината на свещите, когато се изправих.
Той пое ръката ми и ме издърпа навън.
— Но аз дори не успях да… — започнах да се оплаквам аз като сърдито дете.
— Трябва да тръгваме.
— Александър! — извика Джеймсън, докато чукаше по вратата на спалнята. — Ще си взема една свободна вечер и бих искал да кажа лека нощ на госпожица Рейвън — каза иконома.
Той сграбчи обувките ми, духна свещите и заключи вратата.
— Идваме! — извика Александър в отговор, докато аз завързвах връзките на обувките си.
Ако Джеймсън бе пристигнал няколко минути по-късно, щях да знам какво значи да се оттегля за вечността.
Тази нощ, докато почивах в собственото си легло — голямо и двойно, без стени и капак — се зачудих какво ли щеше да бъде да си положен в ковчега на Александър. Пълна тъмнина, без дори най-бледа светлина, която да се процежда.
Почудих се и колко ли е било трудно за него да допусне някого — дори и мен — в тъмния си свят зад тайната врата. Усмихнах се, знаейки колко много означава за него, това че го беше споделил точно с мен.
Докато затварях очи, си представих моята любов, прекарвайки слънчевите часове вътре в тайната стая, скрит от всякакви признаци на живот — звуците на птиците, на дъжда и на хората. Светът, който Александър смяташе за толкова тъмен и самотен бе именно този. Сърцето ми се счупи и започна да се разпилява на милиони мънички частици. Очите ми се наляха от сълзи, мислейки, че докато аз съм на училище, заобиколена от ученици и учители, любовта на живота ми бе заключен някъде надалеч, сам в мрака. Нямаше кого да докосне, кому да пожелае лека нощ, да целуне или прегърне. Почудих се дали светът, за който бях мечтала толкова дълго време — неговият свят — както ми беше казвал Александър, не бе изобщо романтичен.
Всичко в Дулсвил се нормализира. Учениците в гимназията клюкарстваха за партито на гробищата и румънците — „Е, наистина ли бяха вампири, призраци, или просто готици, като Рейвън?“ Нямаше повече наблюдатели на футболните игри в Дулсвил, срещи в ресторанта „Хатси“ или гробища, които да са свързани по някакъв начин с близнаците.
Тревър, с обновената си популярност, се беше завърнал към отбелязването на точки на футболните мачове. Стомахът ми ставаше на възел, когато осъзнаех, че вече бе дори по-известен от преди.
Въпреки това, бях забелязала почти недоловима промяна в поведението на врага ми към мен. Той не ме канеше на партитата си, не ме караше до училище и не ми предлагаше да носи учебниците ми, но често го виждах да ме гледа. Веднъж той даде знак на Беки да върви напред и се спря при мен по време на обяд. Когато изпуснах папката си по английски в коридора, бях удивена когато той каза: „Изпусна тетрадката си, Рейвън!“, вместо да се обърне към мен с обичайното Момиче-чудовище.
Най се изненадах обаче, когато веднъж ми пресече пътя до чешмата и ми каза:
— Чудя се какво ли щеше да стане, ако вместо Стерлинг моето семейство се беше нанесло в Имението.
— Тогава сега щях да разговарям с Александър вместо с теб — казах му аз и отминах.
Не можех да устоя да го режа постоянно. Мисля, че флиртаджията беше опитал от собственото си лекарство — знаеше какво означава да не те приемат. Щях да го поизмъча още малко.
Двете с Беки си направихме правило — да сме повече време заедно — включително и веднъж седмично „момичешко събиране“ в ресторанта на Хатси — макар че тя все още ходеше с Мат.
Пролетното слънце изгори кожата ми и аз се чувствах добре само след залез, а и можех отново да видя Александър. През вечерта, двамата с него се промъквахме в гробището и събирахме отпадъци, докато не се изморявахме напълно. Открихме, че ковчезите бяха махнати от къщата на дървото, вероятно от Джагър, след като Луна бе отлетяла.
Следващият уикенд родителите на Хенри ни се отблагодариха, че сме се погрижили за него. Планираха малко барбекю — парти за семейство Мадисън и ни помолиха да поканим и някои наши приятели.
Задният двор миришеше на хот-дог и хамбургери, прясно изпечен хляб и всички кисели краставички, които някой можеше да изяде. Небето бе ясно, пълно с милиони блещукащи звезди над главите ни. Хенри и Момчето Били тренираха гмуркане в басейна с отопление. Майката на Хенри развеждаше моята около къщата им, която притежаваше цели пет спални. Бащите ни упражняваха голф-замахванията си в задния двор. Нина, икономката, сервираше нещо на Руби Джеймсън на градинската маса. Той очевидно се радваше, че този път има някого, който сервира на него, а не трябваше самият Джеймсън да върши цялата работа. Мат и Беки също хапваха и се мотаеха около цветната градина.
Двамата с Александър стояхме заедно на люлката.
— Това прилича на сбъдната мечта — каза той, докато се люлеехме напред-назад. — Най-сетне можем да се съсредоточим върху нас двамата. Да продължим с традиционната „Момче среща момиче, момичето се влюбва, а момчето е вампир“ история.
Аз се разсмях, а той стисна ръката ми. Можех да кажа, че е облекчен, след като Луна и Джагър бяха напуснали Дулсвил.
— Ще ми липсва животът ми като вампир — признах аз тихо. — Наистина се приспособявах към него, тъкмо свиквах. Да се крия от слънчевата светлина, да търся приключения под луната. Трябва да призная, че една малка част от мен ще й липсва Луна, може би защото тя имаше живота, за който винаги съм мечтала, или може би защото тя ме приемаше. И още по-малка част от мен, която винаги ще мисли хубаво за Джагър — не за отмъстителната му страна, но за страстта с която той приемаше, че е вампир.
— Нормално е да имаш смесени чувства към тях — успокои ме той. — Те не бяха нищо подобно на всеки друг, който си срещала досега. Така се чувствам и аз спрямо теб.
— Усещах, че най-накрая съм си намерила компания, в която да принадлежа — без значение дали бяха смъртни или не.
— Така се чувствам и аз, когато съм с теб. Наистина си принадлежим — каза Александър, а очите му изглеждаха по-малко самотни. — Без значение къде сме.
Аз си спомних колко самотна се чувствах, когато бяхме далеч един от друг. Дори и ако тъмният му свят не беше толкова романтичен, колкото си бях представяла, колко ли лошо можеше да е, ако сме заедно там?
— Може би някой ден можем да направим мечтата ми по-реална… — подметнах аз. Беше забавно двама вампира да смятат, че съм една от тях. Сега просто трябваше да убедя третия. Но после се зачудих дали Джагър бе прав, когато каза, че аз приличам повече на вампир, отколкото е Александър. Ако аз бях превърната, щях ли да съм по-скоро като Александър, или пък щях да приличам повече на Джагър и Луна?
Погледнах към него, чакайки отговора му.
Момчето Били изскочи от басейна. Той изтича към мен и разтърси мократа си коса като куче.
— Махай се, изрод такъв! — изкрещях аз, криейки се от водата.
Брат ми се разсмя, а забелязах че дори Александър тихичко се изкикоти, докато бършеше водата от бледата си ръка. Момчето Били изтича до стола, на който бяха дрехите и хавлията му преди да успея да му извия врата.
— Може да спим в къщата на дървото, след като родителите ти вече са тук — каза Момчето Били на Хенри.
