Събудих се, просната по гръб на тревата, а звезди блещукаха над мен.
— Рейвън? — пита Беки, с протегната ръка към мен. — Добре ли си?
Всичко наоколо се клати. Пресегнах се към врата си.
— Дали вече съм…? — попитах.
Беки ми помогна да стана.
— Мислех, когато каза, че са вампири си помислих, че се шегуваш. Струва ми се, че онзи Джагър наистина вярваше, че е. Опита да те ухапе.
Прокарах пръсти по врата си, в търсене на раната.
И тогава внезапно паметта ми започна да се връща. Никога не бях и помисляла, че това може да се случи. Моята Немезида и любовта на живота ми, вбесени поради различни причини, гледаха право в мен.
Бях прекарала последните няколко дни, в опити да спася Тревър от преследващите го вампири, а сега той, без дори да знае, бе помогнал на Александър да спасят мен.
В резултат от общото им нападение над Джагър, той ме бе изтласкал надалеч, докато най-накрая съм се строполила на земята.
Но сега Беки и аз вече пробягвахме няколкото метра до надгробните камъни, където се бе събрала голяма тълпа. Александър се бе навел над Джагър, който кашляше и хриптеше. Луна се бе облегнала на заветния ковчег.
Тревър нямаше идея, че чесъна ги прави уязвими. Мислеше, че Александър просто се фука.
Футболните сноби заобиколиха Джагър и Луна.
Мат и Беки останаха до мен.
— Александър има силна алергия към чесън — казах.
— Май и Джагър, и Луна имат — отбеляза Беки. — Или е това, или Александър и Тревър здравата са ги подредили.
— Казах на Тревър, че чесънът е афродизиак, — гордо прошепнах, когато стигнах до Александър.
— Явно това е казал и на приятелите си — каза меко, усмихвайки се. — Целият футболен отбор го е взел.
Александър се обърна към Джагър и Луна.
— Време е да се върнете в Румъния. За доброто на всички.
— Да, ходете сив Румъния, откачалки — каза Тревър, свивайки дланите си в юмруци.
Увих ръката си около кръста на Александър и го придърпах към мен.
После се обърнах към Тревър.
— Предполагам, че сега отново си училищният побойник — похвалих го.
Тогава едно куче залая, разсейвайки всички. Всички се обърнахме.
— Какво става тук? — старият Джим, пазачът, извика, държейки фенерче, насочено към нас.
Духове и гоблини запрескачаха оградата. Върколаци и вещици се прикриха зад надгробните камъни. Футболните сноби изчезнаха зад навеса. Беки и Мат се затичаха по гробищната пътека.
— Какви са всички тези кутии? — караше се стария Джим. — Ще се обадя на полицията!
Александър, Тревър и аз се обърнахме към ковчега, но там бе останал само блещукащия свещник.
Джагър и Луна бяха изчезнали.
Глава 19. Вампирсвил.
Обратно в стаята на Александър на тавана, след седмици приключения и с двамата вампири зад гърба ни, ние най-сетне имахме шанса да си отдъхнем и да останем насаме.
Имах доста време да се гримирам за специалното „Действие с устни“. Целувахме се и се гушкахме в удобното му кресло, докато вече не си помислих, че сърцето ще изхвръкне от гърдите ми. Той закачливо хапеше врата му у аз се почудих дали не бе трудно да устои на смъртната пред себе си.
— Когато си готов — винаги! — предложих му аз. — Гробището е само на няколко мили оттук.
— Обичам те каквато си — каза той и отметна няколко кичура от косата ми от лицето ми. — Знаеш това.
— Но може би ще ме харесваш повече — подразних го аз.
Той започна да ме гъделичка и аз силно се разсмях. Наведох се назад и по погрешка изритах нещо твърдо на стената.
Беше дръжката на вратата за тайната му стая.
Веднага се върнах в реалността.
— Само за минута? — помолих го аз.
Александър се поколеба.
— След всичко, което съм преживяла. След всичко, което сме преживели НИЕ. Ще означава всичко за мен — добавих.
Той застина. Тъмните му очи не можеха да скрият вътрешният спор, който водеше с тъмните мисли, опитващи се да надделеят над душата му в момента. После той стана от стола и ми подаде ръка.
Вълнението нарасна в мен, сякаш бях Верука Солт, готвеща се да влезе в Шоколадената Фабрика на Уили Уонка.
Той извади скелетоподобния ключ от джоба си, избута креслото и отключи тайната врата.
Бавно отвори входа към загадъчният си свят.
Там, също както преди няколко дни, имаше един леко скрит ковчег с разпиляна пръст отдолу. До него бе дървената маса с полуразтопената свещ и малкият мой портрет.
Влязох в стаята. Александър ме последва и запали свещника. В стаята нямаше нищо специфично и лично, като постерите в стаята на Момчето — Били или пък таблата за легло на Тревър.
Надникнах в ковчега му: черни чаршафи, измачкано одеяло и черна възглавница.
— Обожавам това! И дори не трябва да го оправяш: точно като всеки друг тийнейджър.
Погледнах го право в самотните очи, които сега блестяха.
После забелязах нещо сребърно да лежи на възглавницата, отразявайки светлината от свещите. Наведох се и го вдигнах. Беше черната ми огърлица с оникс, която Александър бе заменил с онази вампирска целувка, която ми беше направил преди време.
Сърцето ми се разтопи, когато я хванах в ръцете си.
— Спя по-спокойно, когато знам, че има част от теб при мен.
Никой досега не бе означавал толкова много за него. През целият си живот, се бях чувствала като аутсайдер. Фактът, че заради мен, той се чувстваше по-малко самотен в своя свят бе доста повече отколкото това мечтателно готическо момиче можеше да понесе.
Очите ми се насълзиха.
— Може ли? — попитах аз, посочвайки ковчега.
Челото му се набръчка. После обаче усмивката се разля по лицето му, сякаш бе облекчен, че може най- сетне да сподели нещо, което бе държал настрана от мен.
Аз развързах връзките на кубинките си и се хванах за вратата, докато той ми помогна да ги изхлузя. Хвана ръката ми, когато стъпих в ковчега. Матракът, върху който бях стъпила по чорапи бе много мек. Аз легнах назад и дръпнах уютното черно одеяло.
Свещникът хвърляше сенки, които танцуваха по стените като малки прилепчета. Усещах нежен аромат на възглавницата.
Ковчегът беше малък и тесен. Стените ме обграждаха и наистина се почувствах като една от немъртвите.
— Това толкова готино! — извиках аз.
Усмихнах се, когато приятелят ми гордо ме погледна.
— Готова съм.
— Не мисля, че…
— Но трябва… Искам да знам какво представлява…
Имаше малка дръжка, от която висеше верижка, прикрепена към едната стена на ковчега.
Протегнах се и стиснах верижката.
