— Само този на баба ми — отвърна невъзмутимо Александър.
Руби се задави с виното си.
— Моля?
— Къщата принадлежеше на бабата на Александър — опита се да обясни Джеймсън. — Но ние никога не сме…
— Значи наистина си я виждал? — нетърпеливо попитах аз.
— Рее се из фоайето през нощта — каза той тихо. — Всъщност сега стои… точно зад теб!
Разсмях се, а Руби подскочи от стола си, сякаш бе видяла призрака със собствените си очи.
Александър и Джеймсън веднага станаха от местата си.
— Не исках да те плаша — извини се Александър.
— Добре ли си? — попита Джеймсън, предлагайки й чаша с вода. — Ама и на Александър му идват едни идеи…
Руби се засрами.
— Просто не съм свикнала да съм в къща толкова…
— Обладана от духове? — подсетих я аз.
— Огромна — поправи ме тя. — И тъмна, обикновено светвам всички лампи — изсмя се тя пресилено.
— Можем да запалим още свещи — предложи Александър.
— Не, моля те. Седни. Седни. И нито дума повече — каза тя.
Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.
— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.
— Освен, че редовно се появявам ли?
Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.
— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.
— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.
— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.
— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.
После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.
Всички ние отвърнахме на погледа й.
— Не и аз — бързо разцепих тишината.
— Не и с цената на живота ми — призна Александър.
— Какъв лош вкус! — възмути се и Джеймсън.
Бързо се концентрирахме върху вечерята си.
— Госпожице Рейвън, може би трябваше да ви попитам за нещо безинтересно, или дори обикновено, в училище? — нервно каза Джеймсън.
Аз учтиво се разсмях. Но имах още информация, която трябваше да споделя.
— Споменах ли ти, че се кани да целуне приятелката си до един ковчег? — казах аз на Александър.
Руби прочисти гърлото си.
— Още вода? — попита Джеймсън, очевидно притеснен, че разстройваме почетната му гостенка.
— Добре съм — отвърна тя.
Александър се загледа в нещо зад Руби и посочи натам с пръст.
— Сега ще ми кажеш, че виждаш призрак и зад мен? — опита тя.
Приятелят ми поклати глава.
— По-лошо.
— Няма да се вържа на това отново — ухили се тя.
— Не мърдай — каза Александър, поставяйки салфетката си на масата.
Руби бавно се обърна назад. На завесата, точно над нея, висеше един прилеп.
Дори не се изненада.
— Бас хващам, че е от гума — каза тя и се изправи.
— Госпожице Руби! — извика притеснено Джеймсън.
Очите ми се застрелкаха напред назад. Александър също стана.
— Ще ти покажа — уверено заяви тя.
И се пресегна към прилепа. Изведнъж, той разпери крилата си и отлетя.
Руби издаде кръвосмразяващ писък, толкова силен, че трябваше да запуша ушите си. Стреснатият прилеп се заблъска из стаята, докато Руби се криеше зад мен, треперейки.
— Синьозелени ли са очите му? — попитах аз, заставайки като щит пред нея.
— На кого му пука за цвета на очите му! — извика тя.
Александър се опита да хване прилепа, но той само се вдигна по-нагоре.
— Ще припадна! — изписка тя. — Наистина ще припадна!
Двамата с Джеймсън помогнахме на тресящата се Руби да седне в един зелен викториански стол в хола, далече от трапезарията.
— В косата ми ли е? — попита истерично тя.
— Не — успокоих я аз.
— Къде отиде?
— В другата стая е. Александър се опитва да го хване.
— Има ли още такива? — запита тя, закривайки лицето си с треперещите си ръце.
— Не, живеят на таванската стая, далеч от тази стая — опита се Джеймсън да я успокои, подавайки й чаша с вода. — Чудя се как е попаднал чак тук долу.
— Почти го докоснах! — възкликна тя. — Почти докоснах този крилата плъх!
Александър влезе в стаята, държейки намачканата си салфетка.
— Напълно безобиден е, виждаш ли? — попита той, невинно отваряйки салфетката. Две изплашени черни очи ни изгледаха.
Руби нададе нов кръвосмразяващ писък.
— Моля те, махни го тук! — притесненият Джеймсън се примоли.
— О, сладък е! — казах аз, докато Александър тръгна към кухнята, за да го пусне навън.
— Предполагам, че това означава, че няма да останеш за десерта — каза Джеймсън.
— Натъпках се, наистина — отговори Руби, все още в шок. — Освен това, трябва да отида по-рано на работа утре, за да отворя офиса. — И тя стана от стола.
— Разбирам — унило отвърна Джеймсън, навел глава. Той взе портмонето на Руби и цветето от масата във фоайето и й ги подаде.
— Благодаря ти — бързо каза тя. — Орхидеята е красива, а вечерята бе много вкусна.
Все още разтърсена, Руби тръгна към вратата.
— Вечерта не премина по планираният от мен начин, госпожице Руби — тъжно призна Джеймсън, вървейки след нея. — Вие сте свикнали на изящни неща. Трябваше да се сетя, че…
— Всичко е наред — меко каза тя. — Разбирам.
Знаех, че Джеймсън е поканил нас с Александър на вечерята само, за да я накараме да се чувства по- удобно. Вместо това, ние бяхме прекарали цялата вечер в разговори за гробища и ковчези. Почувствах се ужасно.
— Моля те, не вини Джеймсън — казах й. — Вината е моя, че двамата с Александър говорехме за такива ужасни неща и те изплашихме. Джеймсън е идеалният джентълмен.
— Не е ничия вина — успокои ме тя. — Предполагам, че всички бяхме малко изнервени.
— Какво ще кажеш тогава за вечеря утре? — предложих аз.
— Ами… — колебливо започна Руби.
— В светъл и весел ресторант с много музика? — продължих.
— Това би било приятно — предаде се тя.
— Само двамата — казах.
— Да, само двамата — напрегнато повтори икономът.
