— Аз също — бързо каза той. Целуна ме по бузата и затвори вратата зад гърба ми.
Примамливата миризма на препечени пържоли изпълни фоайето.
— Аз първа! — развълнувано започнах.
Джеймсън побърза да дойде откъм кухнята, понесъл поднос от червени картофи. Постави го на масата за вечеря в трапезарията, на която имаше прибори за четирима.
— Здравейте, госпожице Рейвън — каза Джеймсън весело, поздравявайки ме. — Позволете ми да взема якето ви.
Объркана, неохотно дръпнах надолу ципа на горнището си.
— Всичко е готово — каза Зловещият човек, взимайки го и закачайки го във фоайето. — Всичко, от което имаме нужда е почетния ни гост.
— Какво става? — попитах аз. — Трябва да поговорим…
— Джеймсън покани Руби да се присъедини към нас за вечеря.
— Към нас?
Александър кимна.
— Каква приятна изненада — казах, с вяла усмивка.
Обикновено щеше да ми е повече от приятно да съм част от вечерно парти в Имението с Александър, зловещият иконом и невероятната Руби Уайт. Но нямахме време за излишни любезности и десерт, когато трябваше да измислим нов план, с който да попречим на Джагър и Луна.
— Искам всичко да е идеално — каза Джеймсън, изглаждайки черната дантелена покривка. — Мислех, че ще е по-лесно ако госпожица Рейвън също дойде. Госпожица Руби може да се почувства по-удобно в Имението.
— Не искам да съм груба — прошепнах на Александър, докато Джеймсън тръгна към кухнята.
— Знам, това е изненада и за мен. Едва успях да намеря време да ти взема това — прекъсна ме той.
Пое една калаена ваза с три черни рози и ми я подаде.
Разтопих се на място. Погледнах го в грижовните му и внимателни тъмни очи и за момент забравих, че съществуват други вампири освен моя.
— Трябва да поговорим — казах все пак. — Джагър е…
Точно тогава чух почукване на вратата.
Джеймсън се втурна от кухнята, понесъл една елегантно опакована бяла орхидея и хукна към вратата.
— Аз ще отворя, вие двамата се настанявайте…
Не можех да се успокоя и да се „настаня“. Сърцето ми препускаше. Умът ми мислеше трескаво. Стомахът ми се преобръщаше отново и отново.
Джеймсън отвори входната врата и Руби пристъпи вътре, облечена в плисиран бял костюм, жакет, различен по цвят от панталоните, бяло дантелено бюстие и изрязани обувки „Прада“ в малко по-тъмен нюанс на млечнобялото. В ръката си стискаше дамска чанта и бутилка бяло вино.
Очите на Руби светнаха, когато видяха Джеймсън да държи цветето. Тя нервно се изкикоти, докато двамата си разменяха орхидеята и отлежалото шардоне.
— Бяла орхидея! — възкликна тя. — Джеймсън, не трябваше да си правиш труда… — каза тя с трогнат тон.
— Рядко срещано цвете за рядко срещана жена като теб… — отправи й комплимент иконома.
— Здравей, Рейвън — дари ме тя с бърза прегръдка. — Радвам се да те видя отново толкова скоро.
— Знам, не е ли чудесно? — усмихнах се аз с типичното изражение на Чеширският котарак10.
— Благодаря ти за поканата, Александър — продължи Руби. — Винаги съм искала да видя Имението отвътре.
— Джеймсън може да те разведе наоколо — подхвърли Александър, за да може през това време да си поговорим.
— След десерта — каза Джеймсън.
— Рейвън, има нещо горе, което искам да ти покажа… — започна Александър.
— Ще се наложи да почака — разпореди се икономът. — Вечерята е сервирана.
Двамата с Александър нямахме друг избор освен да последваме Джеймсън в трапезарията. Няколко свещника със сребристи свещички нежно осветяваха затъмнената стая, разкривайки дълга дъбова маса, покрита с черна дантелена покривка. Антични сервизи, калаени бокали и старинни сребърни прибори бяха поставени пред всички столове. Кристалните чаши бяха пълни с вода. Няколко паяжини все още висяха от ъглите на високият таван. Тежките червени завеси от кадифе изглеждаха, сякаш са стояли там, откакто Имението е било построено.
Руби сигурно се чувстваше, сякаш е на вечеря в семейство Мънстър11.
Джеймсън застана начело на масата и дръпна стола на Руби, за да може тя да седне, докато Александър направи същото на мен.
Можех да свикна с това. Почувствах се сякаш съм в петзвезден ресторант. Обикновено у дома, Момчето — Били и аз се боричкахме кой да заеме стола пред телевизора.
Александър седна срещу мен. Размерът на дъбовата маса бе достоен за Франкенщайн, така че щеше да ми е невъзможно да му прошепна новините по време на вечерята.
Джеймсън махна корковата тапа от бутилката, която бе донесла Руби и започна да сипва вино в нейния бокал. Можех да видя как ръцете му треперят от усилие да не разлее дори капка върху страхотният й бял костюм.
Александър взе една червена бутилка, поставена на поднос до него и си наля от червената течност в своя бокал.
Руби направи знак на иконома да спре да й налива вино.
— Не знаех, че ще сервираш пържоли тази вечер. Можеш да запазиш бутилката за друг път — предложи тя. — Просто ще пия от същото питие като на Александър.
Двамата мъже застинаха, споглеждайки се притеснено.
— Ъм… мисля, че би предпочела своето шардоне — предпазливо каза Александър.
Джеймсън се ухили в беззъба усмивка.
— Александър е на специален витаминозен режим. — Това е лекарството му.
— Налага му се, все едно вампир да пие кръв — тихо се намесих аз.
Руби набръчка чело.
— Е, тогава ще се задоволя с това — каза тя.
Заопитвахме разнородните питиета на масата, докато Джеймсън грижливо постави добре изпечените пържоли пред мен и Руби. После икономът постави и чиния за Александър, тънко парче филе, полято с кървавочервен сос.
Докато вечеряхме, Руби внимателно гледаше как Александър хапваше сочният си стек, сякаш гледаше цирков артист да гълта огън.
— Така ядат в Румъния — прошепнах й.
— Била съм в Румъния — тихо отговори тя. — Предполагам, че съм посетила друг регион.
Хвърлих поглед към Александър, който бързо ядеше бързо. Нервният Джеймсън едва докосваше храната си. Руби обаче хапваше бавно, наслаждавайки се на вечерята си.
Завързахме неловък разговор и поздравихме Джеймсън за великолепната вечеря.
Свещите потрепваха. Сенки играеха по стените, а вятърът виеше измежду клоните на дърветата. Докато четиримата седяхме около масата, се почувствах сякаш всеки момент щяхме да се хванем за ръце, да образуваме кръг, и да направим един от онези сеанси за призоваване на духове. Липсваше само „Уиджи“ дъската.
Восъкът бавно капеше от свещите. Кап. Кап. Кап. Като тиктакането на старинен часовник. Вечерта можеше да се проточи цяла вечност.
— Това Имение е много… историческо — опита се да намери правилната дума Руби. — Виждал ли си някакви призраци?
