Крейг и заповяда да узнаят кой е пристигнал.
— Кралски пратеник от Лондон — доложи камериерът, като заекваше.
Виконтът слезе в долните зали. Вестта за пристигането на кралски пратеник мигновено се разнесе по целия дом. Музиката в галерията млъкна, двойките се пръснаха и се смесиха с другите зрители край стените.
В залата влезе офицер от кралската гвардия, съпровождан от двама гвардейци. Той обгърна цялото общество с внимателен поглед и като позна домакина по адмиралския мундир, бързо се отправи към него, държейки в ръка плик с пет огромни печата от син восък. Виконтът пое писмото и стисна ръката на пратеника.
Докато адмиралът, оттеглил се в кабинета си, четеше кралската заповед, веселието не се възобнови. След няколко минути извиканият в кабинета майордом се върна в залата и пришепна няколко думи на капелмайстора. Лицето на майордома сияеше. Гостите, радостно развълнувани, очакваха добри новини.
Майордомът излезе в средата на просторната зала, тропна по пода с жезъла си и провъзгласи гръмко и тържествено:
— По волята на негово кралско величество господарят на нашия дом, избраният за депутат на британския парламент, адмирал на флота Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, е удостоен с титлата ърл157 Бълтънски и званието пер на Англия. Към личния герб на лорд Ченсфилд отсега нататък се прибавя и гербът на Бълтън. Негово кралско величество благоволи да извести тази радост на лорд Ченсфилд с лично писмо, за да успее да вземе участие в предстоящото заседание на горната камара!
Далечната врата на залата се отвори и лорд Ченсфилд, новият пер на Англия и ърл Бълтънски, влезе в залата с накуцващата си походка. Оглушителен оркестров акорд гръмна насреща му, приветствия и ръкопляскания се разнасяха от всички страни и в залите на ченсфилдския дом се възобнови веселият пир.
След полунощ, разгорещен от виното, успехите и височайшите почести, лорд Ченсфилд се оттегли в кабинета си на горния етаж. Външна стъклена врата извеждаше от кабинета на мъничък, полускрит балкон. В парка вече гаснеха лампазите и фенерчетата от илюминацията. През черните клони на липите и заснежените хвойнови вейки синееше мартенското небе. През пролуките на завесите падаше лъч светлина върху снежеца, леко заскрежил клонките в парка.
Леопард Грели разкопча мундира и жадно започна да вдишва влажния въздух. В тесния светлинен лъч се мяркаха огромни и мъхнати снежинки. Отвъд реката и далечната горичка тъмнееха верига хълмове. Там започваха земите на съседното имение — Уолвсууд…
И високо над веригата хълмове, право пред погледа на Джакомо Грели, сияеше в небето огромният торс на небесния ловец Орион, с елмазен меч на тризвездния си пояс.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
УРОЦИТЕ НА МИСТЪР О’ХИРИ
1
Закрил лицето си с капишона на плаща, Бернардито се промъкваше през горския гъсталак. Дъждът шибаше листата и разпенваше кафявата вода на ручеите. Старият корсар видя как гърбът на тичащото пред него куче, мокрейки се постепенно, бързо тъмнееше и се превръщаше от сивочервеникав почти в черен.
Всички пътечки на острова той познаваше така, че би могъл да ходи по най-опасните места с вързани очи. С лекотата на юноша прескачаше ручеите и стъпваше по плъзгавите камъни. Удобни цървули от щавена кожа, каквито си шият испанските пастири из планините, защищаваха нозете на Бернардито от тръни и бодили.
Криволичеща планинска пътека го изведе пред залива, обкръжен от всички страни с гъста гора. Иззад храстите старият корсар огледа залива, съвсем пуст и покрит с дребни |яростни вълни. Нисък, проточен стон на корабна камбана отново се разнесе над острова: зад каменните носове, образуващи входа за залива, се бореше срещу своята гибел неизвестен кораб.
Бернардито хукна по левия бряг. Вече съвсем се бе разви делило, но дъждовната завеса скриваше далечината. Карнеро пръв започна да се катери по стръмния склон на носа; ловецът подсвирна на кучето и го върза с ремък. Козината на Карнеро настръхна — кучето бе подушило наблизо чужди хора.
Островитянинът се изкачи на носа и погледна предпазливо иззад камъните. Дъждовните струи полегато прорязваха хоризонта. В морето, сред разпенените талази, се люлееха корабни мачти. Дъхът на стария капитан замря от вълнение. Вятърът тресеше конопените въжета на голите рей, прилични на почернели кръстове… Два кораба се бореха с бурята във водите на пустинния остров.
Бернардито определи на око, че двете шхуни са сравнително скоро построени, но са оставили зад себе си не една хиляда мили. И двата кораба се люлееха високо над водата, полуизтритата червена черта на ватерлинията непрестанно се мяркаше над вълните; значи, трюмовете на корабите бяха празни или пък съдържаха лек товар. Корсарят извади от джоба си разтегателния далекоглед и разчете надписа над форщевена на по-близката шхуна: „Доротея. Пристанище Бълтън“.
Разстоянието до тази шхуна не надхвърляше два кабелтови; вторият кораб, с малко по-голяма водоизместимост, смътно се очертаваше през проливния дъжд по-надясно и по-далеч. Двата кораба се бяха впили с котвите си в морското дъно и се обаждаха един на друг посредством ударите на корабните камбани и сигналните тръби. На капитанското мостче и на палубата на по-близката шхуна старият корсар различи хора с пелерини и зюйдвестки.
— „Доротея“, „Бълтън“ — промърмори Бернардито. — май че ще е кораб на Грели. Бълтън е неговата резиденция, а Доротея е името на любимата му… Не ръмжи, Карнеро, и не се зъби: Леопарда трябва да се напада мълком, мигновено и веднага да се улови с мъртва хватка!… Вижда се, че капитаните му знаят за протока в залива. Ала тукашните ветрове май не познават, иначе биха се държали по-далече от скалите. Котвените вериги няма да издържат, да не се казвам Едноокия Бернардито! Аха, Карнеро, опитват се да пуснат лодка, за да изследват протока… Едва ли ще им се удаде!
Носовата лодка, спусната от наклонените подпори, влезе във водата с кърмата си и мигновено се обърна. Вълната я запокити о борда и лодката отиде на дъното, като загуби всичките си напречни седалища.
Есенната буря се усилваше. Котвените вериги с металическо скърцане се триеха о клюзовете. Когато висок талаз издигна шхуната на гребена си, една от трите вериги се скъса и шхуната се обърна с борда си към брега. На мостчето капитанът яростно разтърсваше юмруци. Шепа дежурни моряци изтичаха към носовия кабестан. Сред екипажа Бернардито различи шестима полуголи негри и някакъв брадат моряк, гол до кръста, с почти шоколаден цвят на кожата. Една жена, загърната с бяло наметало, прилично на арабски бурнус, стоеше не средата на кораба.
Под засилващия се напор на вятъра и вълните шхуната, задържано на мястото си от двете кърмови котви, продължаваше да завива. В момента, когато моряците бяха подготвили запасната котва за хвърляне, останалите две вериги се скъсаха една след друга. Следващата вълна вдигна шхуната във въздуха и я тласна към скалите. Кормчията изпусна колелото и шхуната, неуправлявана, с устрем налетя върху най- отдалечения от брега риф, почти скрит под водата.
Двете мачти се сгромолясаха напред, като едва не смазаха екипажа край кабестана. Чернобрадият моряк се хвърли през борда, а след него скочиха във водата и моряците негри. Край скалите бурната вода кипеше; вятърът отнасяше пръски до билото на носа. Борейки се с вълните, чернобрадият плуваше настрани, като предварително се насочваше не право към брега, а малко в диагонал към устието на протока. Жената в бяло, която стоеше на средата на кораба, изглежда, забеляза сред вълните главата на плувеца. Той й махна с ръка…
Всичко последвало стана почти мигновено. Капитанът, един дългокрак, мършав мъж, мигом се спусна от мостчето и като се вкопчи в перилата на фалшборда, извади пищов. От дулото излетя пушек, а вятърът отнесе звука на изстрела. Капитанът се целеше в чернобрадия плувец. Жената с бързината на дива котка се хвърли върху стрелеца, удари го по главата с дъска, откъртила се от фалшборда, и скочи във водата.
