— Диего Луис ел Гора! — Бавно произнесе старият корсар, вслушвайки се в тези думи. — синът на моята Зое! С нея се разделихме през Декември 1767 година… О, небе! Ти си по-щедро с милости, отколкото можех да очаквам! С какви планини от съкровища трябва да ти се отплатя за тази новина, момко?… Не бойте се, сеньора, това не е пропаст, а само вход в една скрита пещера. Дръжте се за врата ми, аз ще ви пренеса по коритото на един подземен ручей. Тук е тъмно като в гробница, но по-нататък зад завоя гори факел.
Гласът на Бернардито вече кънтеше под сводовете на тунела. Един след друг негрите боязливо навлизаха в черната паст на подземието.
Корабен фенер осветяваше сводовете на скривалището. Дълбоко безмълвие цареше в подземните коридори и тунела. Само потокът слабо ромолеше на дъното. Дупката в стената, някога пробита от капитан Бернардито, беше закрита отвътре с вълча кожа.
Момчето се ослушваше в звънката тишина, която цареше в подземието. В скривалището беше светло и топло. Бернардито отдавна беше приготвил това тайно убежище в случай, че внезапно пристигнат враговете. Стените и подът на пещерата постлаха с кожи. В един ъгъл имаше купчина одеяла. В огнището, направено от камъни, тлееха дървени въглища и едва забележимият пушек навлизаше в тунела и подземните ходове. В друг ъгъл беше струпан запас от дървени въглища и суха като барут вършина. Над огъня кипеше в котле настойка от сушени ароматни треви; тази напитка заменяше на островитяните кафето и чая. Припасите бяха поместени в ниши, издълбани в плочестата леска. Тук се намираше и оръжието, пренесено от къщичката.
Днес самотата особено тежеше на момченцето. Не му беше леко да лежи тук, връз кожата, самичко, когато на острова стават такива важни работи… Момченцето стана от леглото си, приближи се до дупката и отмахна края на завесата. Светлината падна върху противоположната стена и озари дъното на тунела. Последните летни месеци бяха горещи, малко дъждове паднаха; ручеят в тунела почти пресъхна и целият подземен път до скривалището сега не беше труден.
В далечината се зачу шум, след това човешки гласове, изменени от ехото. Една дълга сянка се метна по дъното на тунела и по познатото ръмжене момчето различи своето куче.
Иззад завоя се мярна червеникав отблясък и гласовете приближиха. Най-после в тунела се показаха хора. Колко много бяха те! Чернобрад мъж, гол до пояс, носеше факел. Той закриваше високата фигура на чичо Тоби, който носеше на ръце някакво тяло, завито в старото наметало. Отзад един след друг се промъкваха голи хора, черни като въглен. Момчето отмахна вълчата кожа и бързо спусна през дупката леката бамбукова стълбичка. С два скока Карнеро се озова в скривалището, завъртя се около момчето, като скимтеше и се мъчеше да го лизне по лицето. Но на момчето сега не му беше до остроухия! Когато напускаше скривалището, за да отиде при спасените, чичо Тоби му каза със странен глас съвсем странни неща. Той беше отмахнал от челото на момченцето една къдрица и поглеждайки го в очите, беше запитал:
— Синко, искаш ли да напуснеш този остров и да видиш големи градове и далечни страни?
— Искам да ги видя заедно с тебе, чичо Тоби. Нали няма да ме дадеш на ония чужди хора, които дойдоха с корабите?
— Не говори глупости, мой сеньорито. По-леко ще ми бъде да загубя второто си око, отколкото да се лиша от тебе. Но кажи ми, ако твоята майка изпрати да те вземат, би ли се зарадвал?
— Мама ли? Значи, тя е изпратила кораби? О, чичо Тоби, искам по-скоро да я видя! И ние винаги ще бъдем заедно, с мама и с тебе! Нали, чичо Тоби!
Бернардито беше притиснал силно момчето към гърдите си:
— Остани със здраве, мой сеньорито, дръж стълбата го това и ме чакай. Аз ще дойда, но не сам, и ще ти донеса голяма радост!
С тия думи чичо Тоби беше заминал. А ето че сега Карнеро пречеше на момчето да се приготви за важната среща. Внезапно детето трепна. Само няколко думи долетяха от тунела, но една от тях предизвика смут дълбоко в детското му сърчице. Произнесе я чичо Тоби. Това беше име, вече полузабравено…
— Дороти, ние ще постоим тук. Качете си при него, той ви чака!
Момчето стоеше насред пещерата. Беше облечено с бяло палтенце от кози кожи и къси панталони. Тъмните му къдрици се спущаха до раменете, загорелите страни бяха порозовели от вълнение. Изведнъж вълчата кожа над входа рязко отлетя настрана. Една жена с пламтящи очи падна до него на колене. Топли длани стиснаха лицето на момчето. То усети докосването на горещи, мокри страни, облени в сълзи. Като освободи ръката си, момчето смутено и неловко докосна меките коси на жената, поотдръпна се от разплаканото лице и вглеждайки се дълбоко в тия родни, безумно щастливи очи, за първи път в живота си със задъхващ шепот произнесе:
— Мамо!
3
На другия ден призори Бернардито, Антонио и най-възрастният от бегълците негри, чернокожият исполин Нгуро, предпазливо се промъкнаха до брега на залива. Непроходимият гъсталак ги прикриваше от пазачите на роботърговците.
Пред очите на съгледвачите се откри твърде непривлекателно зрелище на робски лагер. Сред храстите и ниските дръвчета, които достигаха до самия бряг на залива, беше разчистена една голяма площадка. Около двеста жени правеха стобор от колове и върлини с обгорени, заострени върхове. На двата противоположни ъгъла на тази площадка се извишаваха грозни постройки върху дълги стълбове. Това бяха наблюдателни кули за пазачите — първите образци на европейската архитектура, издигнати от колонизаторите на новата земя. Пазачите, по двама на всяка кула, се бяха разположили под палмовите листа на навесите и бяха облегнали върху плетените перила дългите цеви на пушките си. Първите фортпостове на цивилизацията в острова на Райланд бяха създадени!
До двукрилата врата вече имаше будка, изплетена от пръчки и клони, която наподобяваше висока кошница. В нея се бяха вмъкнали още двама въоръжени моряка. Стоборът около лагера още не беше завършен и двадесетина моряци бяха обкръжили площадката да не би на някой от негрите да хрумне да си търси на острова друг подслон. В ограденото пространство бързо растяха пет големи колиби. На дълга върлина висяха над разпален огън опушени чугунени котли. Няколко черни жени готвеха храната под надзора на корабния готвач на „Доротея“, който явно се стесняваше от подобни задължения.
Малко по-далеч, по левия бряг на залива, постоянно се мяркаха върховете на падащи дървета. Тука също разчистваха място за постройките и нивите на бъдещата плантация.
Притаили се в короната на едно високо дърво, съгледвачите видяха как мистър Хятчинсън поведе голяма група роби към мястото, където се бе разбил неговият кораб, за да спасява останките от товара. На края на гората отряд негри режеше с триони трупи. Слънцето безпощадно обгаряше лъсналите от пот черни гърбове на резачите. Едни стояха на възвишението, направено от дървета, а други — долу на земята. Отмерено се привеждаха телата. Нагоре-надолу, нагоре-надолу сновяха трионите, захапвайки със стоманените си зъби дебелите дънери. Вече две големи редици от току що нарязани дъски лежаха от двете страни на издигнатата площадка. Двама надзиратели с дълги бичове се разхождаха между редиците.
Един от горните резачи, широкоплещест негър, изморено се изправи и изтри стичащата се от лицето му пот. Надзирателят Урикон, бившият жрец, викна нещо на роба, но той не обърна внимание на това, приближи се до края на площадката, загреба с един череп вода от дървената бъчвичка и отпи няколко глътки.
Урикон шибна негъра с бича по гърба, той изгуби равновесие и падна от площадката. Обхванат от гняв, негърът скочи и запрати черепа в лицето на надзирателя. Към мястото на сбиването изтича бял моряк. Негърът прескочи през купа стърготини и се втурна към близкия гъсталак. Екна изстрел, куршумът улучи беглеца в крака, но той, накуцвайки, продължаваше да тича. Урикон с разсечена вежда догони с няколко скока ранения и със свистящ удар на бича го повали. Моряците повлякоха нещастника към лагера. Не минаха и пет минути и тялото на резача увисна на клона на едно високо дърво. Под нозете на обесения пламна вършина, обгаряйки сгърчените му пети. След това моряците се разотидоха по местата си с равнодушни лица. А трионите продължаваха да се движат нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш нищо не се беше случило. Притаилият се на дървото Антонио едва не заплака от ненавист и отвращение.
