безшумно откъм тила площадката на дъното на клисурата, където се бяха притаили в очакване останалите участници в потерята. Нападението беше внезапно и стремително. Ножовете на чернокожите отмъстители и зъбите на Карнеро довършиха отряда, без дори да смутят тишината на клисурата. Бернардито, който вече бе свалил от раменете си „савана“, намери на площадката девет нахвърляни тела. Той заповяда да присъединят към тях телата на Йензен и Дългия Енди и да пренесат всички трупове до подножието на скалата с надгробния надпис. Тук, при собствения си надгробен камък, Бернардито започна да нарежда с помощта на черния ловец Нгуру единадесетте мъртъвци около надгробната плоча…
След като огледа площадката с надгробния насип и живописните пози на неподвижните гости, Бернардито тихо отведе черните бойци под сводовете на подземното си убежище.
4
Още не беше се разсъмнало и робите в лагера лежаха, потънали в тежък сън, когато две тъмни сенки се спуснаха от дървото край строителната площадка на левия бряг. Изпочупен храсталак и изкоренени пънове, откъснати лиани и купища клони отрупваха цялото пространство на изсечената гора. По полегатия каменист склон се извишаваха купища пръст и камъни: предишния ден тука бяха започнали да изравняват земята за сградата на главния дом на плантацията. Едната от черните сенки, промъквайки се на площадката, бързо се шмугна под купчина изсечени клони. Вторият човек огледа мястото, където се беше скрил храбрецът, подреди над него клоните и прошепна на езика киши-конго:
— Бъди предпазлив и не мърдай, Тоопи. Ако те забележат, всичко ще пропадне.
— Върви си, маса Анту, ще бъда тих като риба — изшумоля отговор изпод клоните.
Антонио Чени безшумно напусна площадката и се покатери на едно от най-близките дървета. Тук той се скри между гъстия листак и замря неподвижно във въздушното си скривалище, извишаващо се на дванадесет ярда над земята.
В това време в лагера вече пламваха огньовете под котлите, заплющяха кожените бичове и двете лодки от „Глория“ стовариха на брега нова смяна пазачи, а също така и ръководителите на работите през деня. Скоро двукрилата врата се разтвори и пропусна цялото население на краала вън от оградата. Охраната отведе шестдесет седемдесет измъчени роби на строителната площадка на левия бряг.
Робите грабнаха търнокопи, брадви и лопати, а пазачите с пушки и пищови седнаха по-страни върху трупи и изгрялото слънце обжари с палещите си лъчи голите гърбове на клетниците и широкополите шапки на господарите.
…Две млади стройни жени, които събираха клони, довлякоха товарите си до голямата камара, където се беше притаил Тоопи. Върху себе си те нямаха никакво друго облекло освен една кърпа на бедрата и гердан от коралови мъниста. Въжето от товара беше оставило дълбока следа по голите им рамене. По-младата уморено приседна на донесения товар.
— Нгава, тихо, аз съм, Тоопи — прошепна изпод клоните глас, добре познат на младото момиче.
Тя се наведе и видя под камарата клони лицето на своя жених.
— Не се бой, Нгава, и прикрий ме с клончета. Къде е надзирателят?
Нгава бързо развърза своя товар и започна да разхвърля нови клонки върху камарата, като се стараеше да не обърне върху себе си вниманието на надзирателя.
— Ти си луд, Тоопи! — прошепна тя изплашено. — защо си пропълзял тук? Урикон жив ще те одере!
— Къде е Майни-Мфуму? С вас ли е синът на вожда на племето баконго?
— Тука е, Тоопи. И него го накараха да сече дърва.
— Нгава, нека Майни-Мфуму да дойде предпазливо насам. През нощта ние се готвим да нападнем лагера и кораба. Трябва да се предупредят всички бойци. Ти, Нгава, кажи само на сигурните жени, бъди предпазлива, за да не подушат нищо надзирателят и доносниците. Пазете се от Урикон и от неговите змийчета.
Двете жени бързо се отдалечиха. Един час по-късно към същата камара довлече връзка клони висок, мускулест африканец. Той се заседя за малко време около камарата, изправи се и като стрелна минаващия надзирател с проницателен поглед, отново отиде на края на площадката, където с всеки изминат час дърветата и храстите оредяваха.
Около два часа преди залез слънце към брега на залива се приближи отряд моряци. Той се връщаше от претърсването на гората. Начело на отряда крачеше мистър Ървин Сайръс О’Хири. Мнозина негри зарязаха работата, гледайки с тревога приближаващите се бели. Бичовете на надзирателите заплющяха още по- често, на площадката се вдигна врява и глъч.
— Умирете тоя черен добитък! — никна О’Хири.
Той се приближи до изкопа за сградата, където негрите изриваха камъни и разчистваха пръстта. Тук се разпореждаше старшият корабен дърводелец на „Доротея“, който обичаше да се хвали с опита си „да управлява“ роби в американските плантации.
— Защо работата върви така бавно, Търлей? — недоволно го запита О’Хири.
— Вашите негри са глупави, лениви и изнежени. Вие сте ги разпуснали, мистър О’Хири — беше отговорът.
— Защото не умеете да учите негрите! — закрещя О’Хири. Той грабна бича от надзирателя и скочи в изкопа. Търнокопите и лопатите се замяркаха по-бързо. — Кой от тях днес е мързелувал, Търлей?
И без да бърза, със зловещо лице, той се приближи до веригата мъже, пръсната по дължината на изкопа.
— Ей онзи — бързо посочи Търлей първия попаднал му пред очите клетник.
Той смяташе за излишно да се мъчи да разпознава чернокожите, всички му се струваха, че имат едно и също лице.
О’Хири шибна с камшика негъра по гърба. Ударът, както се изразяваха роботърговците, беше направен „с изтегляне“. Мигновено върху черната кожа набъбна червена бразда, а робът се приведе още по-ниско и продължи усърдно да работи с лоста. Това го спаси. Изморен от скитането из гората на острова О’Хири захвърли камшика, като пощади покорния роб. Той не знаеше, че младият вожд на баконго днес беше заповядал на мъжете от племето си да бъдат търпеливи… до вечерта!
Освен това мистър О’Хири днес беше в добродушно настроение. Наистина бегълците още не бяха заловени, но моряците вече бяха претършували половината от острова и намериха много следи от островитяните: стара, порутена колиба на една миля от езерото пътека в бамбуковите гъсталаци, пепел от ловджийски огън край ручея… Групата на Йензен още не се беше върнала. Може би тя вече води изловените бегълци и жителите на острова? Но главната причина за добродушието му беше друга… Ровейки небрежно пясъка край ручея, О’Хири откри по космите на ръката си мъничко, но доста тежко жълто зрънце: на острова имаше злато и… за сега само той, мистър Ървин Сайръс О’Хири, знаеше това!
Роботърговецът плесна с ръце. Урикон вече тичаше към него през площадката като куче, което е познало господаря си.
— Кажи на тези говеда, Урикон, че трябва да се стараят. Тука ще стане плантация. Те ще се научат да работят, да обработват земята. Ако работят усърдно, ще им дам богата храна. Те трябва да ценят доброто държане към тях. Аз ни кога не изтезавам току тъй. Наказвам само бегълците и мързеливците. А на добрите негри ще дам тютюн за дъвчене. Кой иска тютюн?
О’Хири бръкна в джоба си и извади наченат пакет с черен евтин тютюн, който беше любима дъвка на моряците през часовете на дежурство. Няколко черни ръце плахо се протегнаха за тютюна.
„Доверчиви като мънички деца!“ — помисли си горестно Антонио, следейки отвратителната сцена.
— А, не, така няма да ви дам тютюна! Ето вижте, оставям този пакет на земята. Тука вие трябва да изкопаете изкоп за сградата. Сега сте тъкмо две групи. Пакетът слагам на средата. Дълбайте, копайте! Който пръв прокопае канавка до това място и успее да достигне пакета с ръка, той ще го получи. Разбрахте ли, черни мутри?
Антонио с болка наблюдаваше как възрастни, силни мъже се втурнаха в изкопа. Нито един бич не изплющя във въздуха. Каменистият склон се топеше като снежна буца под пролетно слънце. Измъчените роби дишаха тежко, хрипливо. Накрай една черна ръка грабна желания пакет. Обезсиленият негър, щастливият притежател на съкровището, излезе, олюлявайки се, от изкопа и като откъсна едно парче от
