Преди да настъпи вечерта, роботърговците събраха на едно място всички роби от площадката на бъдещата плантация и тия, които участвуваха при разтоварването на стоките на „Доротея“. С ритници и удари с бичове, споменавайки сатаната и всички свети угодници, моряците строиха негрите в една обща колона и три пъти преброиха тези пет шест дузини изплашени голи хора: явно моряците бяха скарани с аритметиката!
Започна да се мръква. По върховете на мачтите на „Глория“ запалиха фенери. Плющейки с бичовете, роботърговците вкараха робите зад оградата. Като изядоха отвратителното ечемичено вариво без лъжици и чинии, полуголите хора се натъркаляха под редките навеси. Скоро детският плач и вайканията на майките започнаха да стихват. Бернардито и двамата му спътници слязоха от дървото и предпазливо тръгнаха обратно.
Внезапно на горската пътека, която водеше към жилището на островитяните, се дочуха гласове. Съгледвачите замряха в гъсталака. Антонио разпозна О’Хири, Йензен и Хятчинсън. Те отиваха с няколко моряка към къщурката, като разговаряха високо помежду си.
— Къде са се дянали тези островитяни? — казваше О’Хири. — втори ден вече как се крият от нас. Ако се съди по домакинските съдове и броя на добитъка, тука са живели няколко души. Навярно са останки от екипаж на някакъв кораб. Не ми се харесва тяхното поведение, дявол да ги вземе!
— Какво предлагате? — запита Хятчинсън.
— Десет ловни групи да претършуват тази нощ всяко храстче на острова. Вие, Йензен, с вашите хора ще претърсите клисурата. Кучето на островитяните ще ви помогне.
Гласовете на роботърговците стихнаха. Бернардито и спътниците му още няколко минути се промъкваха много предпазливо след тях, но онези се приближиха до къщурката и нахълтаха шумно в нея. Съгледвачите свърнаха в горския гъстак.
— Нашият Нерон днес може да ни окаже лоша услуга — проговори Бернардито. — глупаво куче, вчера избяга от Чарли и ето че е попаднало в ръцете на тази горила Йензен. Разкажете ми, Антонио, кой е този датчанин? Видях го още на лодката от „Орион“. Вързан е в езика, ама юмруците му — същински топовни гюлета.
Десет моряка, начело с Оге Йензен, се изкачваха нагоре по клисурата. Йензен държеше вързан черния пес и тихичко разговаряше с него като със стар добър познат:
— Води ни, Нерон, води… На „Орион“ ти беше много крадлив, приятелю мой, и измъкваше от моряците сирене…
— О, аз познавам това място! Някъде насам се намира един гроб…
— Какво си мърморите там, Йензен? — недоволно запита един от моряците. — за какъв гроб споменавате?
— Казвам: тука наблизо е гробът на едноокия Бернардито…
— Какво? Стойте, момчета! Ако вие, мистър Йензен, имате желание да си чупите врата, тогава пълзете след това проклето черно куче, а лък аз не съм луд нощем да отивам при гроба на Бернардито.
— Мъртвите не мъстят — успокоително каза Йензен.
— Духът на Бернардито няма да търпи нощни гости. Гледайте, Йензен, кучето се зъби! То се хили! Гръм да ме удари, ако не се хили! Да се проваля на място, ако не го е изпратил при нас мъртвия Бернардито! Виждате ли какво е черно? Кълна се в рогата на сатаната, това е таласъм! Зарежете кучето, Йензен, нека върви по дяволите! Я да обърнем кормилото, докато не е късно, да не затракат нашите кокали по дъното на тази урва.
Иззад хребета се показа червеният сърп на месеца. Мислите на Йензен мудно се въртяха в мозъка му. На него също не се харесваше много пътят, по който черното куче поведе групата. Гробът на Бернардито вдъхваше страх и в неговата суеверна душа… Та нали само преди четири години, той, Йензен, се беше прицелвал в момчето седнало на кърмата на лодката… Дали пък да се върнат на осветената „Глория“, да пропъдят страха с глътка ром? Но къде така се дърпа кучето? Скимти и се тегли нагоре, откъдето по камъните струи ручейче към дъното на клисурата. Тъкмо навреме, да се освежат с глътка студена вода… Къде беше наистина този проклет гроб? В такъв мрак нищо не може да се види.
— Тихо! — произнесе шепнешком друг моряк. — дочу ми се кучешки лай. Жени сте вие, а не моряци! Бас държа, че черното куче ни доведе тука не току така. По дяволите вашите страхове! Тук се крие някой. Това са или негрите, или островитяните.
Йензен се колебаеше. Желанието да отведе в лагера бегълците се бореше в него с нечистата му съвест. Накрай той надви страха.
— Останете на мястото си, пригответе оръжието… Ти, Дългия Енди, ще дойдеш с мен — каза той на смелия моряк. — да видим накъде се тегли така песът.
Кучето за малко не изтръгна ремъка из чугунения юмрук на Оге, устремявайки се нагоре по склона. Йензен размота верижката на своята гиричка и приготви пищова.
Около стотина ярда Оге и морякът вървяха по коритото на ручея. Ето най-после някаква издатина на скала. Оттук ручеят се хвърля надолу. Ето и края на издатината.
Кучето още по-силно задърпа ремъка, като се насочваше под ниско надвисналия камък, изпод който изтичаше ручейчето.
— Навярно бегълците са се криели върху тази издатина — прошепна Дългия Енди.
Месецът вече изгуби червения си отблясък и озаряваше всичко наоколо с мъртвешко сияние. Йензен разпозна зловещото място: ето вляво се издига скалата, на която виконтът някога заповяда да издълбаят надгробния надпис. В подножието на тази скала е издигнат надгробният насип…
— Енди, ние сме дошли при гроба на Бернардито! Решителният Енди спря замислен. Черното куче продължаваше да се завира под камъка.
— Дали пък тук няма някаква пещера? Трябва да извикаме другите, Оге.
В този миг нещо голямо, бързо като нощна птица изскочи изпод надвисналия камък. От изненада Йензен седна насред плочата и изпусна ремъка от ръката си. Черното куче се шмугна под камъка. Дългият Енди стоеше на края на издатината и сивата сянка се хвърли право върху него. Той нададе вик и изчезна от края на плочата. Ужасен, Йензен погледна надолу. Оттам долиташе хриплив лай. На два-три ярда дълбочина се чернееше тялото на Енди; някакъв грамаден черен звяр го разкъсваше.
Прехвърляйки пистолета в дясната си ръка, Йензен се озърна към гроба и… замря: при светлината на нащърбената луна той видя един бял призрак, който пристъпваше бавно с протегната напред ръка. Датчанинът направи крачка назад, стъпи накриво и като размаха непохватно ръце, полетя от стръмнината право върху валчестите камъни…
…Йензен още дишаше, когато няколко ръце го вдигнаха от камъните. Гръбначният му стълб беше пречупен и главата му — разбита. Бернардито заповяда да го отнесат в тунела. Когато се свести, датчанинът видя тъмния свод на една каменна гробница, озарена от погребален факел. На фона на сивата стена той различи неподвижната фигура в бяло. Право в очите на Йензен се бе втренчило злобно пламтящото око на мъртвия Бернардито.
Йензен застена и се размърда, като искаше да отмахне от себе си видението, но един металически глас, звънко проехтял под сводовете, запита:
— Оге Йензен, защо наруши моя покой? С пресъхнали устни Йензен прошепна:
— За всичко е виновен Карачиола. Той ме накара да стрелям по твоя син, Бернардито. Ох, умирам! Не идвай, не се приближавай към мен!
Призракът до стената трепна; гласът му пресекна и захриптя:
— Вие с Карачиола сте убили моя син?
— Не, призрако, мисля, че остана жив. А ето аз умирам… Духът ти може да се успокои. Върви си, махни се от мен.
— Къде се случи това? Къде дебнахте моя син, проклетници?
— В Пирея, ох, в Малкия залив… Казвам ти, Карачиола е виновен…
— Умри, детеубиецо! — извика страшно призракът, откъсвайки се от стената.
Датчанинът потрепера и затихна. Бернардито дълго време още разтърсва безжизнените му рамене, но дори великият инквизитор Торквемада нищичко не би могъл да изтръгне от Йензен. Роботърговецът беше мъртъв.
В това време Нгуру с четиримата бойци и страшният Карнеро, подобен на злобен демон, заобиколиха
