Мистър Фред, когато се прехвърляше на „Орион“, я остави в къщичката на острова. По-рано тази пушка е принадлежала на Джакомо.
— Дай ми ножа, Антонио — глухо произнесе жената. — при тях жива няма да се върна.
Странно предположение озари Бернардито. Дали пред него не е синьора Чени? Но Антонио е близък сподвижник и любимец на Грели, а сестра му — любовница на Леопарда. Из чии ли ръце са се измъкнали тези хора? Ала нямаше време да се разсъждава и да се проверяват предположенията. Момчето беше само в празната къщичка; непознатите пришълци от роботърговските шхуни всяка минута можеха да открият жилището на ловците…
— Синьор, кажете ни името си! — викна младият мъж след отдалечаващия се ловец.
— Ще го узнаете, когато бъдете в безопасност — отговори Бернардито и бамбуковите стебла се затвориха зад него.
Кучето искаше да се спусне подире му, но той рязко го изпрати назад, като му сочеше към средата на блатото.
Шестимата негри благополучно преодоляха зоната на прибоя край скалите и се измъкнаха на суша. Тези бегълци от разбитата шхуна също побързаха да се скрият в гората. Тук те се чувствуваха на сигурно място, като у дома си!
И шестимата се смятаха за едни от най-добрите ловци на голямото племе от бреговете на Конго. След като навлязоха в гъсталака, воините започнаха да се въоръжават с първите попаднали им под ръка средства за самозащита — тояги, клони и остри камъни с назъбени ръбове. Те прекараха няколко часа по дърветата, като се ослушваха в шумовете на гората. Преди залез слънце тръгнаха през храсталаците. Из гората вървяха като безмълвни черни сенки и нито една драскотина не се появи по стройните им матовочерни тела. Гората оредя. Платото почна да се снишава; големите дървета се замениха с ниски шубраци; изпод нозете им започна да излиза блатна вода и в лъчите на промъкналото се вечерно слънце бегълците видяха непроходимите гъсталаци на бамбука.
Внезапно един от негрите вдигна предупредително ръка. Той забеляза в блатото следите на двама души, минали тук не по-късно от обяд. В същата минута из гъсталаците изскочи едно грамадно сиво животно. С озъбена страшна муцуна звярът се хвърли върху чернокожите.
— Хвърлете оръжието! — раздаде се глас иззад храстите.
Тези думи бяха произнесени на езика киши-конго — родния език на черните воини. Чернобрадият Антонио се показа иззад гъсталака.
— Захвърлете тоягите, приятели, иначе този дяволски пес ще ви разкъса гръкляните. Назад, Карнеро! Вървете след мен…
Антонио поведе бегълците през платото към пясъчното островче. Кучето проявяваше много силно безпокойство и вървеше по петите на хората, поглеждайки жадно мяркащите му се прасци. То се поуспокои и престана да ръмжи чак когато черните воини седнаха редом с двамата бели хора под бамбуковата колибка. Антонио и Доротея бяха успели да покрият леката си постройка с листа от огромни папрати. Щом някой от седящите се опитваше да мръдне, бдителният Карнеро заплашително ръмжеше и всички, щат не щат, трябваше да седят мирно, също като ученици, наблюдавани от сърдита класна наставница.
— Антонио — казваше жената на своя спътник и гласът й трепереше от вълнение, — уверена съм, че не се лъжа. Това е същият оня човек. Тогава само за миг го зърнах през прозореца на каютата, но лицето му се вряза в паметта ми за цял живот. Казвам ти, Антонио: този човек е пиратът Бернардито Луис, който открадна моя Чарли.
— Дороти, това е невъзможно. Аз с очите си видях следи от труповете им. Не се измъчвай с напразни надежди, бедна моя сестро. Не знам кой е този островитянин с превързано око, но Бернардито загина в пещерата заедно с момченцето. Той искаше да помогне на мистър Фред, но не беше предвидил лавината и срутването.
— А как е попаднала в ръцете на този човек пушката на Джакомо?
Когато „Орион“ напущаше острова, мистър Фред остави в къщичката пълно снаряжение. Той си мислеше, че може би съдбата пак ще захвърли тук някой самотен мореплавател и дори остави на масата бележка: „На неизвестния приятел от тримата първи жители на острова“.
— Но защо и този човек е с превързано око? Защо се крие от капитаните на корабите?
— Може би той самият ще ни разкаже за това. Едно знам много добре: капитан Бернардито вече шеста година спи в гроба си. И неговия гроб аз видях със собствените си очи.
Внезапно Карнеро се спусна в гъсталака. Фигурата на Бернардито, отрупана с оръжие, се появи из храстите. Предупредени от Антонио, негрите се изправиха пред непознатия „господар на острова“ и му се поклониха.
— Вие говорите толкова високо, че сами издавате убежището си. Без да искам, аз подслушах вашия разговор. Господа, накарайте вашите чернокожи приятели да седнат! Такива ниски поклони се правят само на техните страшни богове, а не на един възкръснал пират. Някои мъртъвци, сеньор Антонио, се изхитрят да възкръснат дори по два пъти… Сеньора Доротея, вашите надежди не са напразни. Синът ви е жив и след един час вие ще го прегърнете… Антонио, та подкрепете сеньората, на нея й прилоша! Клетата, тя вече е в безсъзнание. Вървете напред, трябва по-скоро да се доберем до планината. Аз ще нося сестра ви.
2
Мистър Уилсън, капитанът на „Глория“, командуваше с пресипнал глас разтоварването. Шхуната бе хвърлила котва в Залива на корсаря. Три лодки непрекъснато сновяха между брега и кораба. Вечерното слънце позлатяваше водата, вятърът стихна и само вълните на мъртвото вълнение се удряха в каменната гръд на носовете. Стана горещо. Рояци москити кацаха по лицата и ръцете на моряците.
Всички негри от трюмовете на „Глория“ бяха стоварени на брега и сечаха дървета под охраната на двадесетина моряци. Малко по-настрани работеха спасените от „Доротея“. Между работещите се разхождаха надзирателите, судански араби и берберийски туареги, с бичове в ръце. В големи черни котли, закачени на върлини, се вареше храната.
Една лодка откара от брега на борда на „Глория“ сухия капитан Хятчинсън, червенокосия американски ирландец О’Хири и още неколцина моряци, от разбитата шхуна. Уилсън ги покани в каютата на своя помощник, датчанина Оге Йензен.
— Големи ли са повредите на „Доротея“? — запита капитан Уилсън своя колега.
Хятчинсън въздъхна.
— Голяма ли е дупката на счупена бутилка? — сърдито изръмжа О’Хири. — отопихме печалбите си, дявол да го вземе! Какво ви хрумна да се катерите по скалите, Хятчинсън! Всички ония негри в повече, които бяхме решили да скрием от Райланд, сега са на дъното… А и тази французойка, която избяга… За нея можеше да се вземат добри пари…
— Не си струва да се карате, джентълмени — помирително каза Уилсън. — французойката няма къде да ни избяга от това островче, ако само не е потънала. Преброихте ли негрите на брега, мистър О’Хири?
— От двете шхуни стоварихме сто и двадесет мъже, триста жени и около стотина деца. Оцелелият дребосък не съм броил, не останаха много. Хятчинсън удави онези деца в трюма като палета, а на това отгоре още седемдесет майки и толкова мъже. Около сто и петдесет парчета потънаха, а може и да са избягали… Отвратително!
— Е, брате, в нашата работа — някъде ще спечелиш, някъде ще загубиш… Неприятно е само, че удавихме негрите на мистър Райланд, онези, които бяха изпратени тук за островната плантация, а нашите двеста останаха при Карачиола в Капщад… Сега с „Доротея“ се свърши, а моята „Глория“ ще поправяме цял месец. Дано в това време Карачиола не отплува с негрите за Америка. Виж, тогава ще плачат нашите парички за всички онези чернокожи, които имахме в повече! Какво е вашето мнение, мистър О’Хири.
— Без нас той никъде няма да отиде! Закупен е голям товар за островната плантация. Няма да зареже той всичко в Капщад я! Ще не ще, трябва да чака да се върнем ние с корабите от острова или да дойде тука след нас.
— В Капщад собствениците на диамантените мини даваха по тридесет фунта за парче. Всички излишни чернокожи трябваше да продадем там, на място, и веднага да си поделим парите. Нямаше защо да слушаме Карачиола… В Америка, казва, ще ги продадем двойно… Ето, продадохме ги на… рибите! — мистър Уилсън
