Младият ни спасител скоро дойде до вратата и ни разказа по какъв начин фрегатата «Кръстоносец» се е оказала в тези води и откъде той, мистър Едуард Уент, мичман от кралския флот, знае имената ни.
Оказа се, че фрегатата се е била отправила в индийските води като британски морски ловец на плячка; край бреговете на Мадагаскар срещнали оределия ни керван и тръгнала да търси «Офейра» и пиратите. Ураганът отклонил и нея далеч от курса й. След като загубил надежда, че ще намери изчезналия кораб, «Кръстоносец» се насочил към Капщад51. В този момент забелязали взрива и корабът побързал да дойде на мястото, дето «Бургундия» потъна.
На съдбата беше угодно на фрегатата да прави първото си плаване като мичман мистър Едуард Уент, син на мистър Монтегю Уент, управител на бълтънското имение Ченсфилд. Едуард Уент бил завършил морското училище в Портсмут, моя роден град, където се възпитаваше у леля си милата ми Мери. И какво се оказа? Оказа се, че този младок, този осемнадесетгодишен мистър Уент, самонадеяно мичманче, носи в портфейла си миниатюрен портрет на моята Мери и е склонен вече да ме смята за свой бъдещ тъст! О, моя малка лудетино, дано бог даде благополучно да се завърна у дома, в нашия стар Портсмут, и аз ще се постарая да избия от милата ти главичка всякаква мисъл за мичмани и морски офицери!
Фрегатата наближава африканските брегове. Мис Емили се оправи от болестта си, но колко се измени! Лицето й изгуби нежната си руменина, няколко малки белега останаха по слепоочията и брадичката, очите й нямат вече онзи сияещ блясък, косите — прежната пищност, но тя, разбира се, си остава една привлекателна млада лейди. След две три седмици ще се вдигне карантината ни и ще можем да излизаме на палубата.
Мис Харди е дълбоко покрусена от скръб: загубата на баща й, който не можа да види родния Бълтън, болестта, ужасните изживявания — всички тези жестоки удари на съдбата тя понася твърдо. Но трудно може да се познае в тази подтисната жена предишната жизнерадостна Емили.
О, радост! Пътуваме за Англия на «Кръстоносец»!
В Капщад, където пристигнахме на 20 май, заварихме целия състав на кервана ни, който ще продължи към бреговете на Англия, съпровождан от нашата фрегата.
Жалко, че карантината ни задържа в каютата: в Капщад имам далечни роднини и стари приятели.
Мис Емили разговаря продължително със сър Фредрик и изглежда вече малко по-добре. Благодарение съблюдаването на карантината заразата не проникна на кораба и лекарят ни разреши към 1 юни да отидем в каюткомпанията.
Засега едничкото ми развлечение е тази тетрадка; тя ще ми даде възможност да запазя в паметта си подробностите по трагичните преживелици, които съдбата ми бе отредила да понеса в залеза на моя живот.
Пет денонощия вече как плаваме. Пътем зърнахме безлюдния остров Света Елена.
Днес бяхме представени на капитана и офицерите на кораба. С голямо достойнство сър Фредрик поблагодари на джентълмените за помощта и помоли да приемат лично от него чек от петстотин фунта за украсяване на фрегатата и за раздаване награди на членовете на екипажа. Когато моряците научиха за това, мистър Райланд стана любимец на кораба, а познанията му по морско дело увеличиха популярността му толкова, че старшият офицер на «Кръстоносец», мистър Доналд Блякууд, на шега му предложи да си купи офицерска диплома и да поеме командуването на фрегатата. Сър Фредрик отвърна, че ако съдбата го направи корабовладелец, би поверил най-добрия си плавателен съд на мистър Блякууд.
Мис Емили се държи затворено и рядко се показва сред екипажа. Навярно причината за това е донякъде и толкова остро изживяваната от всяка дама промяна във външността и. На очите й се Появиха сълзи, когато й се представи, с изявения на възторг по адрес на сър Фредрик, младият мистър Уент, син на стария служител в дома на Райландовци…
Сега вече всеки от нас си има отделна каюта с всички удобства.
Пиша тези редове с трепереща ръка в каютата, през чийто илюминатор виждам военното пристанище на моята родина. Чувам грохота на котвените вериги и командата: «По местата си!»
Да живее старата Англия!
Боже, краля ни пази!
Дописвам още няколко реда, за да завърша тази тетрадка. Поръчките, които получих от кантората «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами», са изцяло изпълнени.
Мистър Райланд встъпи в наследствените си права и вече се засели в имението Ченсфилд близо до Бълтън. Само с много настойчиви постъпки той успя да си възстанови виконтската титла, тъй лекомислено изтървана от недалновидните му предшественици. Тези постъпки му струваха доста разходи, но сър Фредрик има твърде широки планове. След време той се надява да възвърне на своя изпаднал в немилост род дори перските права и да си проправи път в най-висшите среди. Бог да му помага в тези начинания!
С искрена скръб узна той за неотдавнашната смърт на бащата на мичман Едуард, достойния мистър Монтегю Уент, управител на имението Ченсфилд. Сър Фредрик ми предложи аз да заема тази длъжност. Дълбоко удовлетворен от оказаната ми чест, приех предложението и от 1 януари 1769 година пристъпвам към задълженията на управител на имението.
Докато изтече срокът на траура, мис Емили ще живее в Бълтън, в частния пансион на Ендрю Лоусън, бивш служител при нейния баща.
Тя нае на служба негъра Самюел Хопкинс, който ни помагаше на «Кръстоносец» през време на пътуването; този черен слуга се привърза извънредно много към мис Емили.
Всички работи, свързани със закриване фирмата на мистър Харди, изпълних съобразно желанието на този най-добър от моите клиенти. Малкият капитал, който остана след ликвидирането на двете английски кантори на фирмата «Харди», е вложен в «Бълтънс банк» на името на мис Емили.
Сватбата на сър Фредрик с мис Емили е определена за идната пролет, 1769 година. По желание на мис Харди венчавката ще се извърши в чужбина, във Франция или Италия.
С това приключвам бележките си. Моята дъщеря притиснах към сърцето си още в Портсмут, гдето учи понастоящем. Щом завърши частния пансион, Мери незабавно ще дойде при мен в Ченсфилд. Тези бележки ще се пазят в кантората на мистър Томпсън до пълнолетието на дъщеря ми.
АМИН“
Мистър Томпсън старши затвори тетрадката. Пръв прекъсна мълчанието Патерсън, собственикът на корабостроителницата.
— Струва ми се, че мистър Уйлям и мистър Ричард трябва да стиснат благородната ръка на сър Фредрик Райланд и да предадат на забрава непреднамерената обида. В светлината на току що открилата ни се истина тя ми изглежда нищожна — каза корабостроителят тържествено.
— Присъединявам се към това мнение — заяви мистър Ленди.
— Татко, готов съм да се съглася с джентълмените — проговори Ричард, трогнат дълбоко от изслушаната епопея. — струна ми се, че след всичко, което са преживели тези хора, би било грехота човек да ги разлъчи и дребнавите уязвявания на самолюбието не бива да влияят на нашето отношение към тази двойка.
