узаконен от правителството!
— Първо, капьорството се поощрява от британските закони и носи големи печалби на кралската хазна. Второ, защо смятате, че собственикът на кораба капьор непременно сам трябва да тръгне да гони плячката?
— О, мистър Райланд, неотдавна ми се у даде възможност да изслушам няколко страници от изумителната ви биография, отразена в тетрадката на Мортън. Човек с вашето познаване на морето, с вашата храброст и мъжество, притежавайки „Окриленият“ — яма да се задържи в къщи!
Сър Фредрик Райланд се разсмя.
— Аз обаче наистина не мога да бъда едновременно капитан на всички кораби на моята компания, управи тел на всички предприятия, добър стопанин на имение то и на това отгоре — комендант на моя капьор! Впрочем — добави той, като се усмихваше — аз не се отказвам от мисълта да направя някога и самостоятелен рейс с „Окриленият“. Каня ви да споделите с мен тогава и риска и успеха, ако само мисис Патерсън не ви задържи до себе си.
Патерсън се замисли. Той си представи далечните морета, бурите, барутния дим на сраженията, обвиващ мачтите на „Окриленият“, камари от злато в трюмовете… Рискът и успехът, хм! Решителен мъжага е този виконт Ченсфилд, дявол да го вземе!
— Разпратени ли са поканите до всички гости за нашия малък празник — пускането във водата на новия кораб? — запита Райланд.
— Всички именити люде на града и графството на драго сърце приеха поканата. Дори лейди Станфорд.
— Лейди Елен Станфорд ли? Ние сме съседи по имения, но досега не ми се е представял случай лично да се запозная с нея.
— О, лейди Станфорд е не само очарователна, но и твърде далновидна дама. Тя овдовя преди две години и неотдавна, казват, дала съгласието си на младия мистър Ричард Томпсън да обяви техния годеж.
— Тъй ли? — сър Фредрик слушаше събеседника си твърде внимателно. — какво подтиква тази знатна, самостоятелна вдовица към такъв един мезалианс56?
— Навярно убедителното красноречие на мистър Ричард. Впрочем той е един твърде достоен млад човек и между другото син на моя стар приятел мистър Томпсън, доктор по право.
— Е, ще ми бъде приятно да се запозная с тази лейди на борда на „Окриленият“. Слушал съм, че тя е поощрявала деловите инициативи на покойния си съпруг, сър Джордж Станфорд и освен това…
— Доктор Рандолф Грейсуел, лекар в болницата „Свети Христофор“ — прекъсна виконта корабният майстор Джейкъб Харуей, пристъпвайки в кабинета. След него влезе нисък мъж с очила, като пулеше късогледите си добродушни очи.
Джентълмените се поклониха един на друг и мистър Райланд се отправи към своя гиг57.
„Рандолф Грейсуел — мъчеше се да си спомни сър Фредрик. — от кого ли съм чувал вече това име? Струва ми се, че това е било много, много отдавна…“
2
Почтеният бълтънски банкер мистър Самюел Ленди, тежко накуцвайки с подагрения си крак, се изкачваше по стълбата на сивата сграда, където се помещаваше юридическата кантора „Томпсън и син“. Впрегнатата с двойка охранени коне каляска остана да го чака пред входа.
Джентълменът мина по слабо осветения от единственото стреловидно прозорче коридор, като дишаше тежко и накуцваше, спря да си отдъхне и отвори вратата на тясната стая. Двама клерка, без да вдигнат глава към влезлия, скърцаха с гъшите пера, като ги потапяха в огромните мастилници. Третият съсредоточено се занимаваше с изваждането на една муха от подобен съд. Високи шкафове, догоре натъпкани с пожълтели свитъци на документи и с топове книжа, които навяваха на сърцето печал, дебели тефтери с кожени корици, лежащи по пода, маси, покрити с прашно сукно и изпъстрени с черни, червени и зелени петна — всичко това оставяше твърде тесен проход към вратата, която водеше за съседните апартаменти.
Мистър Ленди преодоля тези препятствия и се намери в следващата голяма и мръсна стая. Щом съзряха посетителя, дузината клеркове на различни възрасти, които седяха тук, веднага грабнаха перата, като даваха вид, че са обхванати от най-неуморно трудолюбие.
В дъното на стаята, зад камарата шкафове, маси и книжа, се виждаше малко пространство, отделено с дървена преграда, което беше предназначено за посетители. На тяхна услуга бяха предоставени две черни пейки с високи прави облегала. Тук, пред масивната врата, седеше като на трон пред висока катедра, мушнал перо зад ухото си, един много мършав клерк58 в черен фрак. На вратата, полузакрита от завеса, се мъдреха две медни плочки. На горната пишеше: „Уйлям Томпсън, кралски адвокат, доктор по право“. Долната плочка осведомяваше, че зад същата тази врата свещенодействува и баристър59 Ричард Томпсън.
След като премина преградата, мистър Ленди се видя в обществото на възрастна жена, която водеше за ръце две момченца. Мършавият клерк пусна жената и синовете й в кабинета на шефа на кантората и пое от ръката на банкера визитната му картичка. Като позна в лицето на посетителя почтения приятел на двамата си началници, клеркът се прегъна в непохватен поклон и покани мистър Ленди да го последва в кабинета.
Мистър Томпсън старши седеше във високо кресло зад старинно холандско бюро. Тежка завеса с ресни и пискюли отделяше вътрешната част на кабинета: мистър Ленди съзря празна маса и твърдо кресло, на което спеше една котка, възползувала се от отсъствието на по-ладия съпритежател на кантората.
Шкафовете, внушаващи благоговение със своите размери, бяха затворени и прикрити със завеси. Няколко стола, обшити с ресни, стояха на разположение на клиентите. Мраморната фигура на бога на търговията Меркурий с крилатите сандали и жезъла в ръка допълваше обстановката.
Собственикът на кантората покани госта да седне и продължи разговора си с жената, която държеше за ръце момчетата.
— И тъй, какво желаете от мен, мисис Бингъл? — запита той.
— Милорд — отговори тя, като гледаше адвоката с почти молитвено благоговение, — дойдох да ви помоля за съвет. Покойният ми мъж беше майстор в „Северобританската компания“. Когато построиха новото здание за бълтънската фабрика и започнаха да пренасят в него становете, от тавана паднала някаква греда. Премаза моя Джон…
— Чакайте, чакайте, мисис Бингъл, аз знам за този тъжен случай! Тази… как казахте… греда счупила един нов тъкачен стан, нова машина! Навярно тук не е минало без някакъв зъл умисъл и сам господ е наказал вашия мъж!
— Ама, сър, нещастието е станало късно вечерта, вече по тъмно. След дванадесетчасова работа накарали изморените хора да пренасят в цеха и тези рожби на Велзевула, тези богоомразни, отвратителни станове …
— Щом вдовицата на един майстор разсъждава така безнравствено, какво може да се очаква от другите фабрични работници! Вие забравяте бога, мисис Бингъл!… Какво ни повелява всевишният в безкрайната си мъдрост, питам ви аз, мисис Бингъл?
Жената уплашено изхлипа и избърса очите си с края на шала:
— Той ни повелява да се трудим, милорд. Гласът на юриста омекна.
— Да, мисис Бингъл, от зори до мрак и с пот на че лото, ето тъй, както аз се трудя вече повече от четири десет години… Затова не роптайте срещу господаря, кой то ви дава възможност да се трудите по божия воля, не роптайте срещу онзи, който ви храни. И тъй, вие сте загубила мъжа си, пострадал навярно, ставайки жертва на собствения и зъл умисъл против имуществото на господарите си?
— Сър, бог вижда, моят Джон съвсем не е бил виновен за строшаването на машината, макар че наистина мнозина сред нас само за това говорят как по-скоро да изпочупят тези проклети станове. Ами че нали тъкмо от тях надойдоха всичките ни беди! Ето в Спитфилд, казват, работниците отдавна са разрушили не само машините, но дори и стените на проклетата фабрика…
