На борда избухна епидемия от едра шарка. Убеден съм, че в Мадрас някой от моряците индуси е пренесъл болестта на «Офейра», а мис Емили се е заразила, когато превързваше ранените. Сега са болни няколко души от екипажа. За Мен и за сър Фредрик шарката не е страшна — аз съм я прекарал още като дете и следи от нея са останали по лицето ми. Сър Фредрик също е боледувал от шарка в Индия и навярно се е излекувал с помощта на средства, неизвестни на европейската ни медицина, толкова самодоволна и невежествена. Чертите на лицето му са си останали необезобразени.
Мис Харди мълчи и търпеливо понася страданието си. Всички ни напуснаха и сега са ни забранили под страх от смъртно наказание да се явяваме на палубата. Един път на ден ни носят оскъдна храна и я хвърлят в каютата през прозорчето на вратата като на диви животни.
Над кораба е издигнато знамето на бедствие. Част от екипажа възнамерява да избяга от кораба и е заета с направата на сал. Салът вече е спуснат във водата. На корветата ще останат капитанът, неколцина оцелели офицери и шепа предани тям моряци. Утре сутринта непокорната част от екипажа ще напусне кораба.
Всички тези новини ни съобщи с болка лекарят. Той продължава да навестява мис Емили и засега не е засегнат от коварната болест.
На мачтата се развява жълто знаме, което означава, че корабът е във властта на най-страшния корсар: индийската черна шарка.
Благодарение на бога ние сме спасени! Но на каква страшна цена!
Късно вечерта на третия ден, след като лекарят си отиде, забравиха да заключат вратата на каютата ни. Сър Фредрик тихо се промъкна в коридора и излезе на палубата. Орловите му очи дори при лунната светлина забелязали на хоризонта платно. След минута той се прокраднал на кърмата, под която се люлеел върху вълните привързаният сал. Инструментите, с които моряците си бяха послужили за неговото сглобяване, още се валяли по палубата. Там лежали и две дълги весла. Сър Фредрик взел със себе си трион и брадва и по въжето се спуснал на сала.
Корабът лежеше на дрейф, океанът беше спокоен, вятърът почти не издуваше безжизнените платна. Сър Фредрик видял, че салът е сглобен от четири части, свързани една за друга с дъсчена настилка. Прережела ли се свръзката на настилката, можело да се отдели дълго тясно салче, което без труд биха управлявали двама души.
Сър Фредрик започнал да работи с триона. За щастие никой не обърнал внимание на този звук зад кърмата; навярно моряците са предполагали, че дърводелците привършват работата си.
Скоро дъската била прерязана, салът започнал да завива и се отделил от другата част на съоръжението. Сър Райланд закачил салчето с една канджа, бързо прерязал веслата до дължината, която му била необходима, забил в гредите два дебели корабни гвоздея вместо колчета за веслата и с един удар на брадвата разсякъл въжето, придържащо целия сал. После скочил на своето салче и изправен в целия си ръст, започнал да работи с едното весло, направлявайки сала покрай левия борд на кораба към илюминатора на нашата каюта. За всички тези приготовления аз, разбира се, нищо не знаех, но много се тревожех поради толкова дългото отсъствие на нашия спътник.
И какво беше учудването ми, когато през илюминатора се протегна ръка, която държеше края на едно въже, и гласът на сър Фредрик Райланд ми каза да хвана въжето. Помогнах на сър Фредрик Райланд да се вмъкне в каютата и започнах заедно с него бързо да събирам най-необходимите неща, документи и дрехи. Накрай ми предложи пръв да се спусна на сала.
Прочетох шепнешком молитва, проврях се през тесния отвор на илюминатора и с мъка стъпих на люлеещото се салче. След това от илюминатора се показа главата на повитата като бебе мис Харди. Предпазливо я взех на ръце и я поставих върху настилката. Сър Фредрик ми хвърли един вързоп одеяла и още веднъж се върна в каютата.
В този момент до нас долетяха злобни крясъци и изстрели. Виковете: «Предателство!», «Смърт на офицерите!», «Офицерите са отрязали сала!», «Бунт!» — се смесваха с глухи удари, стонове, изстрели.
Сър Фредрик безшумно скочи на салчето. Аз взех едното весло, сър Фредрик — другото и започнахме бързо да гребем, отдалечавайки се от кораба, обхванат от безумието на бунта.
Скоро до нас долетяха викове: «Огън на кораба!» Като се обърнахме назад, видяхме на кърмата на корветата дълъг огнен език.
В същия момент от кораба забелязаха нашето бягство.
«Гребете по-бързо!» — викна ми мистър Райланд и ние отново налегнахме веслата.
С грохот се отвори един от топовните капаци49 на левия борд.
Зад оръдието се показа топчия с димящ фитил. Изстрелът екна и гюллето със съскане падна във водата, преди да стигне до нашето салче.
Внезапно цялото небе се озари като от пурпурна мълния. Изпуснах веслото и паднах по очи на салчето. Раздаде се взрив, от който сякаш небето се разцепи и океанът се разтвори като в свещеното писание. За няколко минути загубих съзнание, оглушен от ужасното сътресение на въздуха. След това около нас със свистене започнаха да падат във водата дървени отломъци и парчета метал; фъндъци черен прах се стелеха като облак. Когато погледнах към корветата, видях само вирнатия й нагоре нос: тя потъваше бързо в кипящия водовъртеж.
«Очевидно някой от офицерите е решил с цената на собствения си живот да сложи край на недостойното поведение на бунтовниците — каза мистър Райланд и като свали шапката си, прочете кратка молитва за мъжествения ни враг, който беше възпламенил крюйткамерата50 на непокорния кораб. — от корветата съзрях в далечината платно. Да се надяваме, че ще ни забележат.»
И наистина при първите проблясъци на зората ние видяхме на три мили от нас голяма фрегата, която идваше към нас. Върху гладката повърхност на морето плуваха отломъци от загиналия кораб и се люлееше салът. Нито един човек, нито един оцелял член от екипажа не се виждаше!
Размахвайки бял чаршаф, ние привлякохме вниманието върху себе си. От фрегатата спуснаха лодки. След няколко минути един мичман ни викна по английски от предната лодка. Казахме си имената. Какво беше учудването ми, когато този млад човек, чул моето скромно име, извика радостно и едва ли не скочи във водата, за да стигне по-скоро до нашия сал.
«Мистър Мортън, сър Фредрик Райланд, — викаше младежът, обзет от ентусиазъм, — по-бързо на борда ни! Ура, момчета!»
Гребците, към които се отнасяше последното възклицание, доближиха лодката си до нас, но сър Фредрик им каза да се отдалечат на известно разстояние и поиска лекар да освидетелствува един важен и опасен товар. Младежът изкомандува, лодката се завърна с лекаря на борда. Един пълен джентълмен с перука и лорнет ни запита какъв товар трябва да прегледа, но като хвърли поглед върху лежащото, увито в одеяла тяло на болната, се досети каква е работата.
Заговаряйки на френски език, за да не го разбере екипажът, мистър Райланд обясни, че болната от шарка трябва да се постави в отделно помещение на кораба, където ние, нейните спътници, ще можем да й окажем помощ, споделяйки с нея карантината. Почтеният лекар измърмори нещо неопределено и се върна на фрегатата.
Там дълго време се съвещаваха. Тези минути на очакване бяха ужасни и аз ясно си представях картината на нашата гибел върху жалкото салче сред океана. С тревога наблюдавах как една от спуснатите лодки се приближи до големия сал и подпали съоръжението на разбунтувалите се моряци. Очевидно това стана по заповед на капитана на фрегатата.
Най-сетне лодката с нашия приятел мичман отново се приближи. Мичманът държеше в ръцете си буксирно въже.
Лодката довлече салчето ни до стълбата на кораба. След десет минути мис Харди лежеше вече в едно легло, а ние се разположихме удобно в другата част на болничната каюта, разделена с преградка на две половини. Остана да ни прислужва един моряк от фрегатата с обезобразено от шарка лице, негърът Сам.
