призная, дъще — реших да се скрия под широкия креват на мис Емили, закрит със завеса.
Скоро в каютата влязоха мис Харди и сър Фредрик Райланд и аз се оказах неволен слушател на тяхното кратко обяснение. Твърде скоро думите «Емили!», «Фред!» потънаха във въздишки и целувки.
Когато вратата на каютата отново се открехна и пропусна бащата, главата на девойката лежеше на гърдите на джентълмена, а джентълменът притискаше тая глава към устните си. Щом видя бащата, сър Фредрик освободи девойката от прегръдките си и я поведе за ръка към мистър Харди.
«Сър — развълнувано заговори младият човек, — сър, ние с Емили се обикнахме завинаги. Позволете ми да отида да се сражавам за нашето общо бъдеще, защото в противен случай ще трябва да търся в този бой само смъртта си!»
«Бог да ви благослови, деца!» — отвърна старият Харди.
Мис Емили свали от гърдите си и окачи на шията на сър Фредрик една старинна златна католическа иконка и младият мъж, след като притисна до себе си още веднъж бъдещата си съпруга, изтича на палубата, дето вече бе изтрещял първият изстрел от нашето корабно оръдие. Терзан от тревога и страх, аз лежах неподвижно в тясното си убежище, като се вслушвах в залповете, в зверския вик на злобните изчадия на ада и в шума на ръкопашната схватка, която закипя над главите ни. При настъпилата след това тишина на вратата на каютата тихо се почука. Влезе сър Фредрик; камизолата му беше обляна в кръв, лицето — очерняло от барутен дим.
Заедно с мистър Харди те залостиха вратата, напълниха пищовите си и изпитаха шпагите. Добрият мистър Харди се заинтересува за моята съдба и сър Фредрик Райланд изказа предположение, че съм се скрил някъде в трюма.
Корабът ни, намиращ се вече във властта на пиратите, тръгна нанякъде. Отпуснала се на леглото си зад завесата, мис Емили горещо се молеше. В това време горе отново се възобновиха изстрелите и мистър Райланд обясни, че се е започнало сражение между пиратите и екипажа на френските лодки. Този бой беше кратък — пиратите заставиха французите да отстъпят.
Скоро през прозореца на каютата моите спътници видяха приближаващия се борд на пиратската шхуна. Диви, тържествуващи крясъци се раздадоха над нас. Усетих тласък и дочух тропот на крака по целия кораб.
От ужас почти бях припаднал и вече бях загубил всякаква надежда! Вратата затрещя и озверелите лица на грабителите се появиха на прага. Мис Емили извика и припадна, сър Фредрик Райланд я закри с тялото си, а мистър Харди стреля срещу нападащите. Той срази един от тези нехранимайковци, но в същия миг сам падна мъртъв под техните изстрели…“
— По всичко изглежда — прекъсна четенето си мистър Томпсън, — при описанието на тази драматична сцена авторът си е възвърнал самообладанието. Тук, в тетрадката, са откъснати няколко страници, които са преписани от автора очевидно отново, защото всичко по-нататък е написано с доста сигурна ръка и твърде четливо. Дори цветът на мастилото е станал по-тъмен и по-различен. Вече не трябва толкова много да напрягам зрението си. Франсис, можете да махнете излишните свещи. И тъй, продължавам:
„Мистър Фредрик се сражаваше като лъв и каютата се изпълни с мъртви тела. Аз се измъкнах изпод кревата и въодушевен от примера на такова мъжество, грабнах шпагата си и му се притекох на помощ. Ние изтласкахме нападателите от каютата и забарикадирахме вратата. Оставиха ни на мира, тъй като френската корвета успя да дойде до мястото на боя и да открие огън по шхуната и привързаната към нея бригантина.
Двата кораба се подпалиха от брандскугелите и бомбите на корветата; пиратите се хвърляха във водата и гинеха под изстрелите. Заслужено наказание постигна всички негодници — французите не оставиха нито един от тях жив.
Когато пламъкът забушува вече в съседство с нашата каюта, ние излязохме от убежището си и започнахме да даваме сигнали. Последната лодка на французите тъкмо се готвеше да отплува.
Сър Фредрик изнесе безчувствената Емили от каютата, а аз спасих най-необходимите документи, пари, като не забравих и тази тетрадка. След десет минути ни прехвърлиха на борда на корветата «Бургундия», дето ни отделиха малко помещение на кърмата, слабо осветено от един илюминатор, разположен над самата ватерлиния46. Тук положихме мис Емили, която още не беше дошла на себе си, и се върнахме на палубата, отдето екипажът на корветата наблюдаваше гибелта на пиратската шхуна и на нашата «Офейра». Нашият мъничък напуснат кораб стана гроб на мистър Харди: морските вълни погълнаха неговото тяло, а така също и телата на убитите пирати и французи.
В това време рукна проливен тропически дъжд; вятърът, усилвайки се всяка минута, достигна небивала мощ и в океана забушува буря, каквато никога не съм виждал. Корабът се изправяше на кърмата си и изведнъж политаше в някаква пропаст. Сър Фредрик привърза безчувствената мис Емили към едно легло, иначе вълнението щеше да я блъска в стената със същата сила, с каквато блъскаше нас. Накрай аз се вкопчих във висящото легло, определено за мен, покатерих се как да е в него и скоро потънах в забрава.
Когато се събудих или по-скоро когато се свестих, дочух бълнуването на мис Емили и тихия глас на сър Фредрик. Бурята още бушуваше, макар да бях проспал, както се оказа, почти цяло денонощие. При дневна светлина океанът изглеждаше още по-страшен, отколкото нощем.
Бурята утихна едва на 20 април вечерта и капитанът на «Бургундия» ни покани при себе си. Той учтиво се осведоми удобно ли ни е помещението и ни разпита за нашите звания, имотни състояния и цели на плаването. Излязохме на палубата заедно с капитана. Корветата представляваше жалко зрелище: това беше вече не кораб, а скелет на кораб с остатъци от мачти, без рангоут47, без нито една лодка. За да облекчи кораба, капитанът беше принуден да пожертвува няколко топа.
Този френски моряк ни обясни, че корветата само с голямо усилие може да пътува по курса. Капитанът възнамеряваше да достигне крайбрежията на Африка или Мадагаскар с помощта на запасно платно и мачта, която да се направи от оцелелите парчетии. Той ни даде да разберем, че ние ще получим свободата си само след като наши роднини внесат значителен откуп. Предупреди ни също за недостига от хранителни запаси на кораба.
Положението ни е извънредно тежко. Единствената ни надежда е в безкрайното милосърдие на всевишния!
Когато се върнахме в каютата, намерихме мис Емили в същото състояние. Бълнувайки, тя зовеше сър Фредрик, без да може да го познае. Както преди той застана като болногледачка край леглото й. Корабният лекар намери, че мис Харди има треска, даде й лекарство и обеща да я навестява. Ала добрият медик не забеляза, че по лицето й са се появили червени петна и злокобен изрив.
Разрешиха ни свободно да се движим по целия кораб. Моряците издигнаха някакво подобие на две мачти и поставиха кливер и грот48. Дори при силен вятър корабът взима не повече от четири възли. Хранят ни с отвратителен буламач от мокър ориз. Запасът от прясна вода ще стигне за десет-дванадесет денонощия. Дисциплината сред екипажа видимо спада. Но най-страшното е болестта на мис Харди. Вече не се съмнявам, че е болна от едра шарка. Скоро няма да можем да крием тази страшна вест от капитана. Боже, какво ще стане с нас?
Настъпи влажна тропическа жега. Мис Емили не се поправя, но от време на време идва в съзнание. Тя вече знае за участта на нещастния си баща. Страхувам се, че скоро всички ние ще трябва да споделим с него същия този бездънен гроб.
