Бъдещият пасажер на „Крал Улаф“ се съгласи да плати на капитана предварително и тръгна по крайбрежната улица, като търсеше с очи католическото параклисче по белезите, които му беше съобщил слугата от странноприемницата.
На запад се сгъстяваха тъмни дъждовни облаци и пристанищни фенери вече замигаха като разредени жълти петна през сивата гъста мъгла.
В задните прозорчета на параклиса, едва забележими през мъглата и тъмнозеления храсталак на градинката, също затрепкаха светлинки. Това беше отблясък от свещите в жилищните стаи на капелана. Решетъчните прозорци на параклиса бяха тъмни. Синьор Албанти заобиколи параклиса и се огледа: наблизо нямаше жива душа. Той взе от земята шепа едър пясък и лекичко го хвърли в осветения прозорец. Търговецът на вино се загърна плътно в наметалото, намъкна качулката на главата и постоя една минута под прозореца, попоглеждайки пердето. Като забеляза, че то се поразмърда, той се обърна и бавно се запъти към изхода на пристанището.
В тишината на вечерта синьор Албанти дочу зад гърба си поскърцване от отваряща се вратичка. Смътно открояваща се фигура с голяма шапка и с черно одеяние изникна край решетката на градинката, тръшна зад себе си вратичката и бързо, със ситни крачки се отправи към далечните порти на пристанищната ограда след човека с качулката…
Търговецът забави крачките си. Като минаваше край един фенер, той с преднамерено бавен жест извади изпод наметалото жълта плоска чанта. Монахът мина край него… Той позна жълтата чанта и наметалото с качулка! Патер Бенедикт разбра: пред него беше Луиджи Гринели, тайният пратеник на отец Фулвио от Венеция.
Монахът тръгна по-бавно; сега той не бързаше да напусне последния неосветен промеждутък между фенера и вратите на улицата. Зад гърба си долови леки, бързи стъпки. Ръката му усети мигновеното докосване на студени пръсти, държащи кожената дръжка на чантата. За миг чантата изчезна под расото на монаха, а човекът с наметалото бързо продължи напред. Без да се оглежда, той мина край алебардиста пред пристанищните порти и се скри в мъглата.
Монахът не промени посоката, която беше взел, и дълго вървя по мрачната, безлюдна Чарджънт стрийт, опипвайки под расото кожената чанта. Той стигна до мрачните корпуси на Дома за обществено подпомагане и почука на вратата на страничната постройка. Сърдит прислужник отвори вратата и запита грубо: „Какво искате?“, но като видя лицето на госта, стана по-приветлив.
— А, свети отче — каза той доброжелателно, — сирачетата отдавна ви чакат. Заповядайте.
Добрият пастир обходи спалните на приюта, успя да поговори с много от по-възрастните възпитаници, да поиграе с малките и да раздаде цяла торба лакомства на едните и на другите.
Мълвата широко разнасяше по цял Бълтън тези пастирски подвизи на милосърдие. Ръководството на приюта от тщеславие на драго сърце поддържаше слуховете за „нашия светец“, защото тези слухове издигаха репутацията на сиропиталището, чиито питомци изглеждаха по-бледни и по-болезнени от костените фигури в католическата капела.
След като изпълни християнските си задължения, патерът изяви желание да си отдъхне. Една от дамите патронки, съпруга на бълтънски педагог, госпожа Чейзуик, покани патера на горния етаж, където той седна смирено в уютната приемна. Монахът извади изпод расото си жълтата кожена чанта, измъкна от нея набързо мушнатата там бележка и прочете няколкото реда, бегло написани с молив на италиански:
„Следят ме. Предишният начин на предаване е опасен. Бъдете с ответно писмо на втората пейка отдясно на входа в Олдпорт скуеър в десет часа вечерта. В писмото потвърдете получаването на две хиляди и петстотин скуди. Не успях да ги обменя в английски банкноти. Напущам Бълтън незабавно.
Като поотвори чантата, монахът напипа солидна пачка банкноти и един бял плик с три печата, върху които личеше отпечатъкът на мъничък саламандър; точно такъв символ украсяваше печатчето на собствения му пръстен.
Часовникът в приемната показваше осем и двадесет и една минута. Когато мисис Чейзуик отново се появи в приемната с чашка ароматен чай, патерът извади от джоба си мъничък пакет, аскетично привързан с канап.
— Многоуважаема лейди — изрече той със своя проникновен, гръден глас, — моите енориаши пак възрадваха небесата с щедрост по силите си. Мъката на тези дечица изпълва душата ми със скръб и моля ви, високоуважаема лейди, да приемете вноската на моите добри енориаши за разходите на приюта. Тук, в това вързопче, има шестнадесет фунта, девет шилинга и единадесет пенса — всичкото, което се събра на дискоса през изтеклата седмица благодарение щедростта на паството. А сега моля ви, многоуважаема лейди, да ме оставите за малко време сам, за да мога между четири очи с бога да възнеса молитва за низпослание на благодат над този дом.
Приемайки парите, мисис Чейзуик пророни две сълзи на умиление. Тези капки се стекоха от двете страни на острия й нос и оросиха дара на светия отец.
Когато трогнатата дама патронка си отиде, отец Бенедикт разряза плика с тънко ножче и прочете писмото на патер Фулвио ди Грачиолани. Като се мръщеше и изтриваше челото си, патерът наблюдаваше как писмото и пликът с печатите се превърнаха на пепел върху въглените в камината. После той седна на масата, обряза с ножичка върховете на две гъши пера, придърпа към себе си червения восък, пясъчницата, шишенцето с мастило и написа писмо След това загря червения восък върху пламъка на свещта, запечата плика с пръстена с ахатовото печатче, сложи писмото в жълтата чанта, от която извади пачката с банкноти, и скри поотделно парите и чантата с писмото в широките си джобове.
Една бабичка с черен шал и дълго вехто палто унило се влачеше към Олдпорт скуеър зад тъмната фасада на бълтънската катедрала с нейните две островърхи кули. Безлюдният скуеър беше осветен по ъглите от четирите фенера. Един констебъл бавно се разхождаше по площада и скуеър а и неодобрително поглеждаше късните минувачи. Бедната бабичка, изглежда, беше изминала дълъг път пеша, защото се отпусна с въздишка на втората пейка отдясно на входа и скръбно си пое дъх.
От високите катедрални кули се разнесоха десет камбанни удара и по пътечката на скуеър а се показа фигурата на католически монах с черно расо. Констебълът наблюдаваше равнодушно как монахът, минавайки край скамейката с бабичката, хвърли поглед върху приведените й от мъките и годините рамене. Монахът състрадателно поклати глава: чуждото страдание очевидно никога не го оставяше равнодушен.
Констебълът пресече скуеър а и вече се отдалечаваше, та до ушите му не достигна беззвучният шепот на думите, произнесени от монаха:
— In nomini Jesu!
— Amen!193 — полъхна отговор.
Бабичката още по-ниско сведе лице и притисна към очите си кърпичка. Монахът видя сноп бели коси, които се подаваха изпод тъмния шал, и синкаво петно над лявата вежда — леда от старо изгаряне…
— Дъще моя — произнесе монахът по-високо и нотки на християнско съчувствие звучеха в мелодичния, гръден глас — земи тази малка кесийка. В нея няма много, но може би тези грошове ще ти помогнат в твоята горка сиромашия. В часове на скръб и отчаяние винаги се обръщай към господа.
Бабичката се свлече от пейката на колене и целуна ръката на монаха. Той й връчи жълтата чанта, състрадателно я помилва по раменете, помогна й да заеме прежното си място на пейката, въздъхна и продължи По-нататък по своя, път, като остави жената в скуеър а. Когато патерът мина покрай констебъла, който отдалеч наблюдаваше тази сцена, и го погледна право в лицето с благи очи, полицаят се поклони на свещенослужителя и промърмори трогнато:
— акар че сте, казвам го не за да ви обидя, папист, но направихте едно добро дело, сър. От това човек може дори да се просълзи.
Констебълът погледна към бабичката и се учуди на пъргавината, с която възрадваната жена, притискайки към гърдите си неочаквания подарък, скочи от пейката, пресече площада и се скри зад ъгъла на катедралата.
