вие не носите зелев кочан, проклет да съм!
Поласканият сержант засука червеникавите си мустаци и се изпъчи.
— Веднага след разговора си с Буоти Алекс Кремпфлоу се стегнал за път. Две седмици подир заминаването му Слип изпратил копието на портрета на адрес „Ливорно, до поискване, за ескуайър Кремпфлоу“. Всичко това Слип ми разказа тези дни на чаша…
— Но как узнахте, че този Буоти служи при граф д’Еляно?
— Доктор Буоти първом дойде при мен и си каза името, длъжността и званието. Аз самият го изпратих на Олдърмен крос.
— А не знаете ли нещо за характера на възложената работа?
— Явно тя е свързана с издирването на лицата, изобразени на портрета.
— И вие мислите, че поръчението да се издирят тези лица изхожда от самия граф д’Еляно?
— Може ли да има и най-малко съмнение в това, сър?
— Таванът ви добре се проветря, Линс! Ще ви направя наследник на Крейг, дявол да ви вземе! Слушайте, Линс, оставете Слип в „Утробата на кита“, а Джоус — „Бялата мечка“. Идете на пристанището и предайте на капитан Олберт заповедта ми да приготви „Южният кръст“ за заминаване. Ние ще отидем с вас в Италия. Дявол да го вземе, така ми препоръчаха лекарите, разбирате ли, Линс! След една седмица вдигаме котва!
Най-запуснатият кът в Ченсфилд стана чифликът на престарелия управител на имението, мистър Томас Мортън. Формално господарят на Ченсфилд не смени стареца от тази длъжност, но никой вече не се обръщаше към него за стопански разпореждания. Старият Мортън изживяваше последните години от живота си. Половината от котиджа, където някога бяха свили своето първо гнезденце Едуард и Мери Уент, сега беше закована с дъски.
Една майска вечер господарят на имението удостои чифлика на Мортън с късното си посещение. Мистър Мортън седеше пред затворения прозорец, който гледаше към градината. В стаята миришеше на застинала пепел и плесен. Граф Ченсфилд избърса с пердето праха от перваза, от което пердето не измени съществено цвета си. От прозореца се виждаше езерцето. Черната му повърхност вече беше успяла да заблести с яркозелените петна на блатната леща. Над езерцето и алейките, обраснали в трева, летяха много прилепи.
Господарят на имението приседна на перваза. Ничие присъствие не възкресяваше в паметта му картините на миналото с такава сила, както присъствието на Мортън. При него лорд-адмиралът ставаше такъв, какъвто си беше — пиратът Джакомо Грели и безпощадна машина за трупане на злато. Ексцентричната поза, която беше заел на перваза, напълно съответствуваше на необичайното му душевно състояние. Влечеше го към мъжка откровеност. Причината за това бяха новополучените вести. Грели смяташе, че пред „старата дрипа в креслото“, както той наричаше Мортън, може да не се стеснява нито в позите, нито в изразите си. Въпреки това, преди да предприеме каквито и да било по-сериозни начинания, лорд-адмиралът се съветваше и откровеничеше със стареца, намирайки, че мозъкът му още е способен „да изчатква искра на мисъл“.
— Слушайте, Мортън, вие винаги сте били добър баща и примерен домакин. Но кажете ми, ако имахте незаконен син, плод на измамена от вас жена, как бихте се отнесли към него?
— Право да си кажа, не зная, господине. Не съм имал работа с… такива жени.
— Но ако узнаехте, че…
— Не бъдете жесток към мене, сър. И без това съм сурово наказан от бога. Дъщеря ми ме изостави… и, бог вижда, вината за това е срещата ми с вас!
— Ние имаме с вас обща съдба, старче. Забравихте ли Чарлз? Чуйте: моят баща ме търси.
— Баща ви? Позволете… Ах, онзи венециански патриций? Та той… още ли не е напуснал този свят? Струва ми се, че се казваше…
— Граф Паоло Виторио Алберто Джорджио д’Еляно.
— А на колко години е негово сиятелство?
— Пет години повече от вас. Късничко си спомни той за малкия Джакомо, сина на измамената от него певачка, а, Мортън?
— Кой ви донесе новината, че графът ви търси? Дали не е отец Бенедикт?
— Отец Бенедикт ли? Хм! Отец Бенедикт?… Не, не той. Научих това от Линс. Пристигнал в Англия един човек, служещ у графа, някой си доктор Буоти, който дири из цяла Европа Джакомо Мола. И представете си, Мортън: този Буоти ангажирал нашия Алекс Кремпфлоу; ангажирал го да издирва Джакомо! Забавно, а?
— Значи, с тази цел именно мистър Кремпфлоу е тръгнал за Италия?
— Да, очевидно. Само че… там не му потръгнало особено: заклали го при тези издирвания.
Прекарал повече от две десетилетия рамо до рамо с Грели, мирният солиситър вече бе престанал да потръпва при думите „заклан“, „застрелян“. Известието за смъртта на Кремпфлоу старецът прие равнодушно.
— Какво мислите за това убийство, Мортън?
— О, господине, всеки юрист, дори и такъв незначителен като мене, ще ви даде само един отговор: търсете оня, комуто би било изгодно това. Навярно граф д’Еляно има наследници?
— Синьорът няма никакви наследници. Помня, че отец Бенедикт веднъж ми казваше, че графът бил завещал имуществото си на родния си град ли, на някакъв си манастир или пък на храм…
— Впрочем, господине, доколкото си спомням вашия разказ за Италия, отец Бенедикт е принадлежал по-рано към ордена на Исуса, нали?
— Да, принадлежал е и, трябва да се предполага, че принадлежи и понастоящем. Какво искате да кажете с това, Мортън?
— Абсолютно нищо, господине. По-добре е да се мълчи за отците йезуити.
Джакомо Грели потъна в размисъл. В градината майският здрач бавно се сгъстяваше. Разкъсана мъгла надвисна неподвижно над водата. Почти до прозореца имаше мъничка полянка. На края на тази полянка неотдавна светкавица беше обгорила един стар, изсъхнал дъб. Мъртвото дърво чернееше сред младите дъбове.
— Реших да замина за Италия, Мортън.
— С каква цел, господине?
— Искам да видя баща си.
— По-рано вие… не си спомняхте за него.
— Да, докато не знаех, че той си спомня за мен.
— Голямо ли е богатството му, господине?
— Богатството му ли? Пет шест милиона. То не ще изкупи сирашките години на Джакомо Мола.
— Не ви разбирам добре, сър.
— Опитайте да се поставите на мое място, Мортън! Според вас, кой превърна сина в приютски храненик? Граф Паоло д’Еляно! По чия милост Джакомо би издъхвал сега в някой коптор в сиромашия, ако сам не беше си проправил път и не се беше научил да събира злато? Плюя сега на него аз! И искам да му захвърля обратно подаянието, с което се надява да изкупи нечистата си съвест.
Старият Мортън погледна Джакомо Грели в лицето и въздъхна тежко.
— Бог да е с вас двамата, господине! — каза той с укор. — Не аз трябва да съдя угодна ли е богу такава по стъпка, но…с това вие бихте успокоили отците йезуити!
Грели хвърли изкосо поглед на стареца и се разсмя:
— Вие бихте могли да станете държавен човек, Мортън, ако вашата кукумявска мъдрост не се съчетаваше със заешка душа… Да, едва ли не забравих: ако дойдат тук на гости онези двама нови калкутски юристи, които откриват кантора в Бълтън, жена ми ще ги приеме. Вие самият се отнесете към тях по- любезно! Каквото и да е, Ченсфилд дължа на тази фирма.
— Но, сър, не е ли опасно…
— Опасно ли? От деня, в който загина „Офейра“, са минали двадесет и две години и Алфред Мърей вече не е жив. Умря миналото, старче!
