Но слугата на доктор Буоти, Джовани, ни даде нишката. Старецът е убеден, че духовникът на графа, патер Фулвио ди Грачиолани, бърка картите. Отец Фулвио има прислужник, Луиджи Гринели, един млад монах. Той е слаб мъж с остра брадичка и извит нос. Над лявата си вежда има следа от старо изгаряне. Казано накратко, забелязания от нас кривонос човек, който сега следи Кремпфлоу — това е именно Гринели. Тук на кораба той си има отделна каюта. Сам се пъха в ръцете ни.
— А старият просяк, който наблюдаваше Кремпфлоу при „Четирите маври“, също ли е на кораба?
— Не, не забелязах между пасажерите стареца.
— Ти, Джордж, каза ли на синьор Буоти кои сте вие с Антонио?
— Той веднага ме позна. Отнесе се към нас не особено доверчиво. Замолих го никому да не казва за нашата среща; оправдавах се с бягството си от Англия. Той обеща да мълчи, поблагодари за предупреждението ни да се пази от Кремпфлоу, но се държеше сухо.
— Ти предложи ли му нашите услуги за издирването?
— Това щеше да бъде непредпазливо. Буоти се е объркал и е склонен да подозира. Ако му направех такова предложение, той би ни заподозрял, че сме шайка мошеници…
— Трябва да си вървя. Кажете ми още: в коя каюта е Луиджи Гринели?
— Втората врата вдясно от каюткомпанията. Каютата на Кремпфлоу е почти срещу нея. Сега бягай, моряко Ханс Вили Таумел!
Когато луничавият моряк донесе върху подноса сребърната монета, корабният бюфетчик одобрително погледна Ханс Вили Таумел и го запита дали му се е паднала някоя и друга глътка.
— Няма да крия истината, синьор — отговори морякът, като смирено сведе поглед, — паднаха ми се няколко глътки.
— Все пак ти си ловко момче — промълви бюфетчията, слагайки монетата в джоба си. — отбивай се при мен през свободните от дежурство часове и ако ми помагаш да поддържам чисти съдовете, няма да съжаляваш.
— О, синьор, вие сте благороден човек! Това отдавна разбрах по лицето ви. Трогнат съм, защото виждам, че вие, щом срещнете добродетелта, веднага я възнаграждавате. Разполагайте с мен и ще останете доволен, да не се казвам Ханс Вили Таумел.
— За пръв път срещам такъв оперен немец! — промърмори италианецът бюфетчия, като гледаше след отдалечаващия се моряк.
През следващите дни, преминали в бавно плаване и сложни маневри, мистър Кремпфлоу рядко се показваше на палубата на „Елмиона“. Той изнемогваше в каютата си от морска болест и лекуваше страданието си с коняк и лимонов сок.
На залез слънце след четири денонощия плаване „Елмиона“ напусна рейда на Тулон. До Марсилия оставаха по-малко от четиридесет мили. В бързо сгъстяващия се здрач зад кърмата примигваше тулонският фар. Върхът на Монфарон191 вече се сливаше с небето. Морето се успокои и „Елмиона“ едва-едва се клатушкаше. По мачтите светеха сигнални огньове.
Късно вечерта морякът Ханс Таумел, след като беше сдал дежурството си, седеше в кабинката на стюарда. Домакинът дремеше. Заслушвайки се в звуковете в коридора, за да не пропусне повикването на някой пасажер, морякът долови скърцането на отваряща се врата. Пасажерът от втората каюта откъм салона излезе в тесния коридор. Там горяха две свещи и дългата сянка на човека легна върху пода. Ханс Вили Таумел предпазливо наведе глава към прозореца за предаване на съдините и с крайчеца на окото си видя характерния профил на Луиджи Гринели. Пасажерът се приближи на пръсти до първата откъм салона каюта, която заемаше мистър Кремпфлоу, наведе се към ключовата дупка и много тихо почука. Вратата се отвори и пусна Луиджи. Отвътре двойно изщрака ключалката.
Морякът Ханс Вили Таумел се промъкна до вратата. През малката ключова дупка той Видя пламъчето на свещ, поставена на масата. Луиджи стоеше сред каютата, Кремпфлоу го слушаше полуизлегнат в люлката.
С треперещ от вълнение глас, заеквайки, гостът говореше на развален английски език, заменяше неизвестните му изрази с френски или италиански думи.
— Господине, аз съм прост флорентински търговец. Нари чам се Микел Албанти. За пръв път тръгвам на далечно пътешествие. Господ ме удостои да забележа, че двама ни, господине, мене и вас, заплашва страшна опасност. Вашият но сач, онзи проклет немец, когото вие докарахте на кораба, се е сговорил със стюарда да убие и вас, и мен.
Морякът не разбра въпроса на мистър Кремпфлоу. „Флорентинският търговец“ отговори на събеседника си:
— Кълна ви се, синьор, това не са напразни страхове! Морякът и стюардът отдавна ни следят. Те са узнали, че и вие, и аз носим пари със себе си. Тази нощ, преди да пристигнем в Марсилия, те искат да ни ограбят.
— Брей, че нахалство! — промърмори „проклетият немец“.
Той едва успя да се промъкне в кабинката на стюарда, когато във вратата на каютата отново щракна ключалката и синьор Гринели, който току що се беше нарекъл Микел Албанти, търговец, се върна в каютата си. След пет минути той пренесе малкия си багаж в каютата на мистър Кремпфлоу и двамата джентълмени заедно заеха отбранителна позиция против очакваното нападение.
Ханс Вили Таумел изчака, докато в коридора всичко стихне. С условно почукване той извика на палубата Дик Милс. Далеч на хоризонта вече проникваше отблясъкът от светлините на марсилското пристанище. Палубата беше пуста.
— Крои се нещо лошо, Дик. Май че йезуитът нещичко е заподозрял и има намерение да се избави от мен. Той мисли, че корабният стюард ми е съучастник.
— Томи, в Марсилия ти трябва незабавно да изчезнеш от кораба, за да не ти устроят някой капан. С твоите фалшифицирани документи ти си в опасност. Постарай се да се измъкнеш с първата лодка. Аз ще проследя Кремпфлоу, а Антонио и Джордж няма да изпуснат от погледа си йезуита.
Бъдете и вие предпазливи, за да не разбере нещо преждевременно този Луиджи. На брега аз ще се скрия в къщичката на рибаря Александър Каридас, марсилския роднина на стария Георги. Там ще очаквам новини от вас.
Време беше за моряка да се върне на своето легло в кубрика. Боцманът се отнасяше неодобрително към дружбата на „немеца“ със стюарда. Ханс разбуди заспалия бюфетчия, слезе в кубрика и се мушна под одеялото.
Скоро се зазори и отпред, по курса на кораба, се показаха хълмовете, които обграждаха като подкова Марсилия.
Джордж Бингъл, Антонио Чени и Дик Милс от своята каюта се заслушаха в шумовете, които идваха от коридора. Те доловиха как Луиджи Гринели тихо напусна каютата на мистър Кремпфлоу и с тежка походка се изкачи на палубата. Носеше със себе си пътнически сак.
Капитанът вече заповяда да се дигне на крак целият екипаж. На кораба предстоеше да извърши сложни маневри при неблагоприятен вятър.
Морякът Ханс Таумел се приближи до боцмана.
— Маат, разреши ми да сляза на брега и да разбера дали не е тук още моята „Алтона“.
— Върви, само че без документи. Те ще останат на кораба — отговори боцманът.
Един катер приближи „Елмиона“. Митническите чиновници освидетелствуваха товара и разгледаха списъка на пасажерите. След свършването на формалностите катерът се отправи към брега. С него тръгна и морякът Ханс Вили Таумел. Боцманът размаха многозначително едно късо въже след катера, като напътствуваше веселия моряк:
— След три часа пак да бъдеш на борда или ще ми заревеш такъв „майн гот“, че цяла Германия ще те чуе!
Скоро от борда на „Елмиона“ се откъсна и лодката с пасажерите. На нея се намираха няколко богомолци, двама-трима френски тежки търговци, унилият ливорнски пасажер с един от своите слуги и „флорентинският търговец Микел Албанти“. Пасажерите благополучно минаха всички митнически строгости и напуснаха кея. „Унилият пасажер“ прошепна на своя „слуга“:
— Синьор Чени, вие по-добре от мен знаете италиански, затова вземете под наблюдение йезуита. Аз тук ще дочакам новини от Дик. Трябва непременно да му съобщим накъде ще тръгне от Марсилия кривоносата
