йезуитска змия Луиджи, този „флорентински търговец Албанти“.
В това време „търговецът“ извика един преносвач с магаренце. Той ясно произнесе адреса на странноприемницата и закрачи след дългоухото добиче, като не откъсваше поглед от тежката торба, натоварена върху гърба на животното.
— Сега поне знам къде ще трябва да те търсим! — промърмори Антонио. — Момче — извика той едно чернооко пъргаво хлапе, което продаваше кестени, — ще ти купя цялата стока и ще ти дам още два франка, ако ми донесеш бързо адреса ей на онзи търговец, който крачи след магаренцето. Ще ме намериш в къщичката на Александър Каридас, в рибарското предградие.
И като пъхна в ръцете на момчето пари, Антонио взе целия сандък с плесенясали кестени. Без да бърза, той се отправи към предградието и намери радушен прием в малката къщичка, където Томас Бингъл се беше вече разположил като важен гост на най-почетното място, защото в този дом много добре си спомняха за „пирейското момченце с маймунката“…
Следобед по уличката затрополяха колелата на един закрит файтон. Джордж Бингъл и Дик Милс влязоха твърде озадачени и разтревожени в дворчето на Александър Каридас.
— Томи — заговори Бингъл старши, — ялата марсилска полиция те търси. Алекс Кремпфлоу е намерен заклан в своята каюта и на дръжката на ножа са изрязани буквите „X. В. Т.“ — Ханс Вили Таумел.
— Марсилската полиция може да търси колкото си иска този интересен немец. — отговори Том твърде хладнокръвно. — Те могат да намерят само сеньор Матео Велмонтес, но и този испански сеньор ще се предпазва от излишни срещи с полицията. И така, значи, отците йезуити прерязаха гърлото на Алекс Кремпфлоу? Изглежда, че те са сериозно загрижени да не бъдат открити наследниците на граф д’Еляно. Но този патер Фулвио има верни слуги, а добрият доктор Буоти върви по много тънка дъсчица, без да знае, че под нея зее бездна.
— Трябва да се проследи убиецът — каза Дик. — Навярно от Марсилия Луиджи Гринели ще тръгне обратно за Венеция. Той свърши работата и прикри следите си. Чиста сметка!
В този миг в двора надзърна една мургава муцунка с дяволити очички. Момченцето се загледа през прозореца и видя закачена на гвоздея на стената моряшката барета на Томас от „Елмиона“. Антонио Чени се наведе към своя „пратеник“, който бързо му зашепна:
— Чичо, адресът на оня търговец е странноприемница „Синята Рона“. Само че той вече нае коне и водач за към Север. Дайте си ми моите франкове, а пък вие… — тук хлапето понижи гласа си още повече, придърпа главата на Антонио към себе си и като хвърли поглед към баретата, прошепна на ухото на своя „клиент“: — вие си плюйте на петите! Пристанищната полиция търси в кръчмата „Тримата апаши“ един моряк от „Елмиона“, който снощи е заклал някакъв богат англичанин…
Томас Бингъл също се приближи до прозореца и чу думите на хлапето. Той го ощипа добродушно за ухото:
— Майка ти има дяволски хитро детенце! И ако то ни каже къде може по-бързо да намерим четири добри коня…
— С коне търгува старият дядо Ридо, джамбазинът. Той е само на две улици оттук… Слушай, чичо, онзи флорентинец, търговецът, сигурно ще тръгне по авиньонския път…
Като потупа поощрително по тила момченцето, вместо да му даде още една монета, Томас Бингъл предложи на Джордж Дик и Антонио, без да губят нито минута, да отидат при джамбазина за коне…
…През нощта край дървения кръст на шосето между Марсилия и Авиньон четирима мъже с полувоенни дрехи, триъгълни шапки и шпаги чакаха нетърпеливо да изгрее луната. Но облаци покриха небето и шосето беше тъмно, сякаш минаваше под земята. За да останат незабелязани откъм пътя, не беше нужно дори да се крият в храстите.
— Ще трябва да спираме всички пътници поред, момчета — прошепна Томас Бингъл. — добре е, че намерихте фенер със защитник. Някой идва, приятели!
Към крайпътния кръст наближаваше екипаж. Измежду пътуващите в него господа се оказа един чиновник, който доста подозрително се отнесе към „проверката на документите“: френският език на Антонио Чени, а още повече на двамата братя Бингъл далеч не беше съвършен и само Дик, задължен за произношението си на мисис Милс, родена Камила Льоблан, можеше криво-ляво да мине за французин.
Следващата група пътешественици пътуваха на коне. Те бяха двама. Първият от запитаните се оказа марсилският селянин Жак Перше, а вторият — търговецът от Флоренция Микел Албанти.
„Офицерът“ с триъгълната шапка, Антонио Чени, хвана юздите на коня, на който яздеше търговецът.
— В името на закона ви арестувам по подозрение в убийство!
На търговеца Микел Албанти оставаше само покорно да слезе от коня; ала същевременно той доста гръмко изказваше своето възмущение по повод произвола на местните власти.
„Полицаите“ свързаха ръцете на търговеца и му разрешиха пак да се качи на коня. Те подкараха задържания търговец и неговия водач по шосето към Марсилия. Един от „патрулните“ водеше за юздите четирите коня, принадлежащи на „полицаите“. Гласът на този „полицай“ се стори на търговеца подозрително познат.
В мрака на разстояние половин левга пред тях вече се замярка фенерът на крайпътния хан, когато луната се показа между облаците и даде възможност на арестувания търговец ясно да разгледа физиономията на моряка Ханс Вили Таумел.
За приятелите остана неизвестно дали пътешественикът беше познал другите си спътници от „Елмиона“, или само видът на Ханс Вили предизвика у „търговеца“ съдбовен прилив на решителност, ала всички последвали събития станаха почти мигновено и продължиха не повече от половин минута.
„Флорентинският търговец“ беше успял да освободи по пътя завързаните си ръце и да извади от презраменната си чанта резервен пищов. Той се изправи в седлото, силно пришпори коня и го дръпна настрана. Чудесният кон се вдигна на задните си крака, изтръгна юздата от ръцете на Антонио Чени, прескочи крайпътната канавка и счупи стобора на някакво лозе. От тази посока гръмна пищовен изстрел и Антонио Чени, като изохка, политна към земята. Дик Милс, който държеше запънат пищов с многоъгълна цев, стреля напосоки в храстите и дочу оттам шум от падането на тяло от коня.
В същото време Джордж Бингъл смъкна от коня втория ездач Жак Перше. Той не направи никакъв видим опит за бягство и беше страшно изплашен. Ранен в крака, Антонио Чени лежеше насред пътя. Дик Милс излезе от лозето на шосето.
— Кой от вас е ранен? — запита той, но вече сам разпозна проснатия на пътя Антонио. — трябва бързо да се измитаме.
Приятелите пренесоха Антонио в храсталака, помогнаха на пленника, чиито ръце бяха свързани, да прескочи канавката и скриха конете на няколко крачки от шосето.
— Какво стана с оня? — запита Том.
— Убит е — отвърна Дик.
Том и Дик осветиха с фенера тялото на Луиджи Гринели. На гърдите на убития намериха чанта. В нея имаше запечатан плик, обвит в късче плат.
Приятелите прибраха плика, без да докоснат печатите. Като качиха на седлото ранения Антонио и поведоха пленника със себе си, Дик Милс и братята Бингъл свърнаха на шосето и се добраха до една изоставена каменоломна. Дойде ред да решат съдбата на втория пленник, който беше изгубил ума и дума и само шумно въздишаше и пъшкаше.
— Кажи ни истинското си име — заповяда Джордж Бингъл. Господине, решили са да ме нарекат Жак още когато съм бил в утробата на майка си, а фамилното ми име и това на моите деди от векове е било Перше.
— Кой си ти?
— Селянин от околностите на Марсилия, ваша милост.
— Пощадете ме, господари мои, аз съм семеен, беден човек…
— Отдавна ли познаваш Луиджи Гринели?
— За първи път чувам това име, господине.
— Не хитрувай пред лицето на смъртта, Жак Перше, защото за една лъжлива дума ще те убия! — заплашително се намеси Томас Бингъл.
— Гръм да ме порази, господине, ако веднъж дори съм чул това име!
