изписани със същия почерк. Отец Морсини започна бързо-бързо да вади тези хартийки от малката купчинка, което не беше трудно, защото ръката, която нервно беше разкъсала писмото, също тъй нервно беше смачкала и захвърлила парчетата в кошчето.
Когато Хелга Лунд се върна в стаята, патер Бенедикт, който между впрочем не се ползуваше с благоразположението на шведката, вече стоеше край широкия перваз и гледаше замислено голите клони на тополите под прозорците…
Вечерта, щом се върна у дома си, той извади и оглади листчетата, намръщи се, като видя двата подписа и се зае да залепи разкъсаното писмо върху лист.
На Великден лорд Ченсфилд се почувствува тъй бодър, че присъствува с жена си и дъщеря си на празничното богослужение в бълтънската катедрала, а на другия ден в Ченсфилд се състоя първият прием и в края на седмицата господарят на имението за пръв път след прекараната болест се качи на седлото и направи малка разходка с кон из своите земи.
Дъщерята на графа, която също току що се беше завърнала от разходка, влезе в кабинета розова и свежа.
— Поскучай с болния старец, Бела — каза бащата, като разроши къдрите на девойката, — помогни му да се справи с този скучен книжен боклук.
Лорд-адмиралът се облегна на креслото, затвори очи и сякаш потъна в дрямка. Изабела отваряше плик след плик и четеше фамилните имена на изпращачите или фирмите. В повечето случаи, без да отваря очи, бащата веднага правеше отстраняващ жест с дланта си и писмото полетяваше непрочетено в една голяма папка за книжа.
Изабела взе голям сив плик с три печата и щемпел „Калкута“. Адресът на изпращача гласеше: „Източна Индия, Бенгалия, пристанище Калкута, юридическа кантора «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами»“. Сънят твърде бързо отлитна от графското чело, а полузатворените му очи се отвориха не без учудване.
— Стара фирма! — промърмори той. — Интересно какво им е потрябвало. Я ми прочети писмото, Бела.
Върху плътната хартия със сложен орнамент по краищата ръката на писар калиграф беше написала с туш следния текст:
„До негова светлост лорд-адмирал граф Ченсфилд, ърл Бълтънски
Високо уважаеми сър Фредрик Райланд! Ласкаейки се от приятната надежда, че названието на нашата скромна индийска кантора, към чиито клиенти някога имахме честта да числим и ваша светлост, не е съвсем изличено от паметта ви, ние си позволяваме да се обърнем към ваша светлост с израз на най-дълбоко уважение…“
— Отмини това бръщолевене, Бела, виж в края какво искат.
Изабела обърна страницата и в края на втория лист прочете:
„…не ще оставите без милостивото си покровителство кантората, която някога има чест да въведе ваша светлост в наследствените ви права. Позволяваме си да изразим надежда, че ваша светлост ще благоволи милостиво да приеме в Бълтън, където откриваме клон на нашата кантора, внука и племенника ни, които ще сметнат за висока чест и удоволствие лично да засвидетелствуват на ваша светлост своето уважение и преданост.
Винаги готови на услугите на ваша светлост.
— Значи, внуците на тези индуски агенти ще дойдат при нас в Бълтън и ще открият клон на кантората? Дали пък не си въобразяват, че ще седна да ловя простаци за тяхното дюкянче?
— Не се горещи, папа. За бога, не се горещи! Това послание е толкова смешно, смирено и почтително! Ако тези индуски внуци се представят, аз ще ги посрещна и ще ги отправя при Мортън.
— Добре, Бела. Отнеси писмото на стареца и го помоли да напише отговор. Как се казват тези калкутски внуци?
Изабела погледна в писмото:
— Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами. Изглежда, че те вече са в Лондон и скоро ще трябва да пристигнат тук. Ноел Рангор Маджарами навярно е истински индус? Това е малко тайнствено. Аз непременно искам да го видя.
— Бела, ако тези книжа още не са ти омръзнали, виж дали няма нещо интересно из вестниците — помоли бащата.
В лондонския „Обзървър“ накратко се съобщаваше, че сеньор Диего Луис ел Гора, командир на частния свободен крайцер „Тримата идалго“, на база някъде по африканското крайбрежие, се е обърнал с писмо към Учредителното събрание на Франция, предоставяйки кораба си на разположение на революционния народ. Според думите на вестника маркиз Лафайет, участник във войната за независимостта на Американските щати, си спомнил и оценил високо заслугите на екипажа на този кораб в сраженията против враговете на американската революция и препоръчал на събранието да приеме предложението на младия командир. В най-близко време свободният кораб щял да влезе в строя на военноморските съдове на революционна Франция.
Графът накара дъщеря си да му прочете тази кратка бележка два пъти. От вниманието му не убягна, че при четенето Изабела се червеше и бледнееше. В бележката не се казваше нищо за другите офицери на този кораб, но и бащата, и дъщерята достатъчно ясно си представяха лицата на командното мостче на „Тримата идалго“. Опасявайки се да не би баща й да получи нов пристъп на болестта, Изабела побърза да сложи настрана „Обзървър“ и да вземе лондонският „Нюз Пейпър“.
Камериерът доложи за пристигането на Уилям Линс.
— Остави ни, Бела… — помоли лорд-адмиралът. — какви новини носите, Линс?
— Милорд, нещастията продължават да ни преследват… От Марсилия се получи съобщение… Мистър Алекс Кремпфлоу… Опасявам се, сър, че новата вест може пак да влоши здравето ви.
— По дяволите здравето, Линс! Каква новина сте ми донесли за този Алекс? Той не ми харесва, дявол да го вземе!
— Сега това вече няма никакво значение, сър. Алекс Кремпфлоу е ограбен и убит на борда на кораба „Елмиона“. В убийството е заподозрян морякът немец X. В. Таумел. Мистър Кремпфлоу е погребан в марсилските гробища… Това е дяволски голяма загуба, сър.
— Не, Линс, това не е кой знае каква голяма загуба. Успяхте ли да изясните нещо за причините на пътуването му в Италия?
— Предполагам, че съм успял, сър. Той е заминал по важна частна работа. Тя му била възложена от синьор Томазо Буоти, пазител на домашния музей на венецианския велможа граф Паоло д’Еляно.
Сър Фредрик Райланд подскочи в креслото си:
— Граф Паоло д’Еляно ли казвате? И какво е възложил на Алекс този Томазо Буоти?
— Успях да изясня това случайно. Тези дни седях на чаша бира със стария Слип. Шестнадесет години служи той у покойния Уудро…
— По дяволите тези подробности, аз познавам хората на Уудро.
— И така, Томазо Буоти пристигнал миналата година тук. Кремпфлоу незабавно изпратил Слип да доведе художника Бингъл, който направил копие от един италиански емайл на портрета на някаква жена с детенце…
— Ето откъде е попаднало, значи, в ръцете на Бингъл това копие! Продължавайте, Линс, на раменете си
