самообладание! Полковникът вдигна рамене:
— Нито един кораб нея вечер не е напускал бълтънското пристанище. Кортежът е излязъл от града и е бил вдигнат във въздуха при Търпин бридж. А къде са затворниците и техните съучастници от мнимата комисия или поне техните трупове? Да не би да са се възнесли на небето?
Господарят на Ченсфилд не чуваше нищо повече. Той се задъхваше и беше готов да почне да си къса дрехите. Бутна лулата с лакът, тя падна и се счупи.
— Повярвайте ми, милорд, колко голямо е общото съчувствие към вас… — продължаваше полковникът. — ред лицето на революционните трусове във Франция… Милостиво то разположение на негово величество и на сър Пит към вас… Боже мой, сър, позволете ми да ви подхвана! Хора! Слуги! Ей, кой е там! По-скоро елате!
Камериерът се втурна в кабинета.
— Викайте доктор, по-бързо! Струва ми се, че графът получи удар!
Изабела седеше край леглото на болния. Нейният татко беше на оздравяване, но лявата страна на лицето му и лявата ръка бяха схванати. Консилиум от лекари от Холандия и Англия предписа на болния пълно спокойствие, успокоително четене на глас, а по-късно и продължително лекуване с бани. Изабела посвещаваше всичките си вечери на успокоително четене за болния.
— Папа, искаш ли да ти прочета една хубава детска приказчица за животни? Напечатана е в коледното приложение на „Бълтънс Адвъртайзър“. Много е смешна, малко страшна, но съвсем не е дълга.
— Чети, момичето ми — покорно се съгласи болният. Изабела разгърна цветното коледно приложение и прочете заглавието на интересната приказка:
— „Разказ за кита, който по-рано бил леопард, а после станал хиена“… Папа, какво ти стана?
Изабела изпусна вестника и бързо изтича за лейди Райланд.
— Пак му прилоша! — завика Изабела изплашено. — лицето му пак се изкриви!…
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
ПАСТИР И АГНЕЦ
1
Край паметника на херцог Фернандо Медичи, близо до Ливорнското пристанище, на пейката, предназначена за отпочиване на пешеходци, се изтегна възрастен чужденец с тъмнокафяво наметало. Позата му беше небрежна, физиономията, леко подпухнала, изразяваше скука и недоволство. Червеникавата широкопола шапка с перо той постави на коляното си и изложи плешивеещото си теме на февруарското слънце. Бастуна, доста масивен, с дръжка, изобразяваща глава на хрътка, чужденецът подпря на пейката.
Всеки път, когато до пейката му се приближаваше продавач на плодове или просто безгрижен зяпач от уличните хлапета, притежателят на шапката с перото замахваше с бастуна така сърдито, че зяпачът веднага ускоряваше крачките си и чак когато се отдалечеше, страхливо оглеждаше свирепия синьор. Затова пък при появата на всяка дама, минаваща дори на най-далечно разстояние, чужденецът на пейката се излъчваше важно и геройски засукваше мустаците, които и без това вече по формата си наподобяваха венецианска гондола с високо вдигнати нос и кърма. На изкуствения черен цвят на тези мустаци би могъл да завиди всеки един от четиримата бронзови маври, които украсяваха ливорнския паметник.
Часовникът на кулата на площада удари два; с това той, изглежда, сложи край на продължителната почивка на мустакатия чужденец. Той нахлупи шапката, мушна под мишница бастуна и се отправи към хотел „Ливорно“.
Един стар просяк с изпокъсано наметало, който призоваваше милосърдието на минувачите само с мълчаливи поклони, погледна подир отдалечаващия се господин. Когато той пресече площада, старецът метна на рамо торбата и напусна мястото си зад паметника с четиримата маври.
След мустакатия господин вървяха в същата посока група френски моряци. Те крачеха бавно по пристанищната улица и се оглеждаха да намерят местенце, където биха могли да убият времето до вечерта. Старият просяк догони моряците и се затътри след тях, като поглеждаше от време на време през моряшките рамене напред към червеникавата шапка на чужденеца.
Скоро шапката се скри във входа на хотела, а старият просяк изостави моряците и свърна в двора на някакъв си търговски дом. Той намери там притулено ъгълче между сандъците и денковете, свали от рамото си обемистата торба, извади от нея вещите и я обърна наопаки, с което превърна просяшката торба в много приличен пътнически сак, където скри своите дрипи и жалкото подобие на шапка. Сред извадените вещи се оказа лек син плащ, барета, дантелена яка и огледало. За две три минути просякът се преобрази в типичен стар артист или художник. Той си вчеса косите, махна брадата от лицето си и педантично разгледа пред огледалото своите бакенбарди, за да се убеди, че са добре прилепнали. Най-после, като взе пътническия сак за кожената дръжка, старецът бодро закрачи към странноприемницата „Ливорно“.
От собственика на хотела, който седеше зад високо писалище, човекът поиска стая за една нощ, като вписа в книгата на наемателите името си: „Карло Морели, художник, Верона“.
Когато записваше това, гостът хвърли поглед по цялата страница с имената на наемателите, пристигнали през последните дни; най-оре на листа той прочете: „Томазо Буоти, доктор по богословие, Венеция“.
Срещу това фамилно име стоеше цифрата „12“.
Веронският художник заговори с подкупваща вежливост:
— Миналата година живях у вас в номер дванадесет. Плени ме изгледът от прозореца. Бих желал пак да наема същата стая.
— За съжаление тя се освобождава едва утре. Но точно същия изглед вие бихте могли да имате от съседната стая номер десет, синьор.
— Тихи ли са съседите там? Никак не би ми се искало да попадна в съседство на дами с деца.
— Синьор, в такъв случай това е най-добрият избор! Номер дванадесети, съседният на десети, е зает от един почтен самотен учен. Сега при него се намира първият посетител, който той прие в продължение на няколкото дни. По-добър съсед не може и да се желае. Обикновено ние даваме двете стаи заедно — те са свързани помежду си с врата, но гарантирам ви, че това ни най-малко не ще наруши вашето спокойствие господине.
— Отлично! Мога ли вече да се настаня в стаята си?
— Разбира се!
Като остави в ръката на хотелиера сребърно скудо и се удостои с титлата „ечеленца“, художникът от Верона се изкачи на втория етаж. В полумрака на коридора той пъхна много предпазливо ключа в ключалката на своята стая, като се опасяваше да не предизвика и най-малък шум. След като отвори вратата, той я заключи отвътре също така предпазливо и се огледа. Отляво в стената се виждаше врата, полузакрита със завеса. Художникът прекоси стаята на пръсти, отмахна завесата и долепи ухо на ключовата дупка.
В стаята на учения съсед се водеше тих разговор, но веронецът, притаил се зад завесата, долавяше ясно думите на събеседниците.
— Мистър Кремпфлоу — казваше някой на френски с много приятен глас, — без съмнение една част от задачата вие разрешихте. Аз съм готов да моля моя покровител да ви изплати една четвърт от уговорената премия. Ала най-главното все още предстои: първо, нужни са неоспорими доказателства за гибелта на Джакомо Мола или както вие го наричате, Джакомо Грели, и второ, още не са събрани сигурни сведения за потомците на това лице.
— Грели като че ли не е имал деца, а самият той е загинал — отговори пресипнал глас с явен английски акцент. — за пътуванията по вашата работа аз загубих половин година и порядъчно се охарчих, дакт!
— Синьор Кремпфлоу, повтарям ви, след като докладвам на моя покровител, аз навярно ще мога да ви предам чек за две хиляди и петстотин.
— Слушайте, дакт, я да зарежем тези недомлъвки! „Моят покровител“… Аз отдавна знам кой е този покровител. Това е самият граф д’Еляно, а Джакомо е незаконният му син. Е, какво ще кажете? Може ли да водите за носа Алекс Кремпфлоу, а? Ще ви кажа, дакт, че трудничко човек може да ме извози, проклет да
