озаряваше със зеленикава светлина. Напред, по островите на Ирландско море, блещукаха светлините на фарове. Със скорост от осемнадесет възли корабчето плуваше на юг, към открития океан. На мостчето редом с капитана стояха прегърнати трима млади мъже. Колелото на кормилото държеше четвъртият моряк един красив италианец с живи черни очи. Всички те често се оглеждаха назад към очертанията на безлюдния скалист бряг.
Скоро след полунощ в небето над крайбрежието проблесна далечна светкавица. В глъбината на хълмовете и горите на двадесетина мили разстояние от кораба разцъфна и мигновено изчезна огнена роза. Капитанът се прекръсти, промърмори нещо като: „Съд божи!“ — заповяда да вдигнат всички допълнителни платна. Попътният вятър се усилваше и яхтата „Толоса“ призори достигна най-бързия си ход — двадесет възли. В ранно утро тя мина край Дъблин, а привечер напусна водите на Съединеното кралство.
Капитанът, който беше преседял на поста си почти без да се сменя три дежурства поред, огледа хоризонта, където вече не се виждаха нито островчета, нито платна, и предаде управлението на кораба на един от своите трима млади помощници — мургав, строен младеж. Вятърът подхвана изпод баретата непокорната къдрица от косата му и като черна лентичка тя се заблъска и затрептя на сляпото му око. По лице и фигура младият човек много приличаше на капитана. Старият моряк му каза няколко думи на испански и слезе от мостчето.
Когато капитанът се приведе под горния праг на вратата и влезе в тясната каюткомпания, претъпкана с хора, беше посрещнат от бурни приветствия, оглушително „ура“ и възторжени свиркания.
— Стига, стига, другари! — молеше капитанът, но тишината не се въдвори веднага. — оля да дойдат в моята каюта джентълмените от „лондонската комисия“ и затворниците от бълтънската тъмница. Останалите, които са свободни от дежурство, да почиват!
В капитанската каюта се бяха насъбрали толкова гости, че трябваше да се сместят не само по писалището, но дори и под него. Там се разположи луничавият „сеньор Матео Велмонтес“ — Томас Бингъл. С една ръка капитанът прегърна през рамо щастливия Чарлз — „дон Алонзо“ — с другата привлече към себе си Антонио Чени, когото току що Дик Милс смени при кормилото на „Толоса“. Само Диего Луис не беше в каютата — капитанското мостче на яхтата сега бе поверено нему. През последните тревожни седмици Диего и Антонио бяха прекарали не една безсънна нощ на това мостче!
— Капитан Брентли — обърна се старият моряк към своя потресен колега и връстник, — Познавате ли ме, сеньор? Или още не сте се досетили кой изигра тази мъничка комедия с вашия бивш патрон Джакомо Грели?
— Господине — отвърна Гай Брентли, — ще нямам сили да се опомня. Всичко това твърде много прилича на сън. А и не се осмелявам да правя предположения за това кой сте вие. Съгласете се, сеньор, че на човек не му се случва често да говори с някой, чийто гроб сам е заривал с пръст. А освен това най- отличителната черта на знаменития корсар Бернардито Луис беше тая, че той нямаше едно око.
— Моля да ме извините, сеньор Брентли, задето из брахме не съвсем деликатен начин за вашето спасяване. Що се отнася до второто ми око, това произведение на негърското изкуство ми служи вече цели тринадесет години… И тъй, вие наистина виждате пред себе си Бернардито Луис, който, с ваше позволение, не само не е мислил да ляга в земята преди петнадесет години, но твърде би желал да избегне това легло и още петнадесет години напред.
Старият капитан се обърна към другия спасен:
— А вие, мистър Джордж Бингъл, не се ли сърдите за пренощуването ви в карцера и пътешествието с окови?
— Капитане, по една странна случайност името ви беше гравирано върху кинжала, който ми подари Леопард Грели. Аз много разпитвах за вас бившия кръчмар Уудро Крейг и моряците в неговата кръчма. В тъмницата неведнъж си спомнях за тоя кинжал с името ви, защото исках да притежавам вашата непреклонност и сила. Само че… целите на борбата у двама ни са различни, сеньор Бернардито.
— Позволете да запитам, каква цел сте си поставили в живота, мистър Бингъл? В какво се състои разликата, за която говорите?
— Сеньор, вие сте отдали всички сили на вашия характер единствено на мисълта за разплата с многобройните ви врагове. Плащали сте със зло на злото, което са ви причинили, но с това само сте умножавали нещастията в нашия несправедливо устроен свят.
— А вие, мистър Джордж Бингъл, мигар сте измислили друг начин да отстранявате несправедливостите? Дали не мислите, че след като се насити на своите жертви, злото ще се свие като боа и ще заспи? Мигар лъвът, който убива леопарда, не върши благодеяние и за зайците?
— Тогава зайците ще станат храна не на леопарда, а на лъва.
— А как бихте желали да помогнете на зайците? Нима вярвате, че леопардът може да бъде превърнат в постник само с проповеди?
— е, сеньор, аз зная, че против леопарда помага само добрият куршум. Но хората трябва да бъдат хора, а не леопарди и зайци. В тъмницата години наред аз четох съчиненията на мъдреци. Те учат как хората трябва да живеят помежду си; на обезправените и страдалците те показват пътя към Слънцето. По този път мечтая да тръгна аз; за това съм готов да се боря с леопарди и за това бих желал да притежавам силата на вашия характер, капитан Бернардито.
— Благодаря ви, мистър Бингъл! Виждам по очите на Чарлз — нашия „сеньор Алонзо“, — че вашите мисли вече са успели да повлияят и нему… Е, мое момче, скъпо можеше да ви струва този ваш самостоятелен рейс с „Тримата идалго“! Грели ви улови като кротушки с най-проста стръв! Аз мислех, че след моята школа ще се окажете по-предпазливи. Да не прозрете такъв прост капан!… А сега ми разкажи, малки мой Ли, какви са ти впечатленията от добрия стар Бълтън?
— Татко, най-силното от тамошните ми впечатления е сеньорита Изабела Райланд:
Капитан Бернардито сведе глава и сурово сви вежди. Томас Бингъл — „сеньор Матео Велмонтес“ — смутено обърна глава. Антонио Чени гледаше Чарлз с тревога и състрадание… В каютата стана много тихо.
— Чарлз — заговори накрай Бернардито, — настана часът да те посветя в една важна тайна. Когато ви пущах — нас, тримата мои любими синове, Диего, Томи и теб — в морето, да дебнете роботърговските кораби на Джакомо Грели, нито аз, нито Антонио, когото изпратих с вас като по-зрял ваш другар, не предполагахме, че съдбата ще те срещне лице с лице със самия собственик на тези кораби… Кажи ми, момчето ми, има ли случай из онези дни да видиш Джакомо Грели и да поговориш с него?
— Бегло го видях пред вратата на нашата4 килия. Първом аз погледнах през вратната шпионка Грели, а след това Грели през същата шпионка разглеждаше нас.
— И вие двамата, гледайки се един друг, не знаехте, не подозирахте, че в жилите ви тече една и съща кръв… Ние, майка ти и аз, дълго криехме истината, но е дошло време да я разкрием пред теб, защото с всеки изминат ден наближава последната ни схватка с Леопарда. И така знай, че ти не си ми роден син. Джакомо Грели, тоя ненаситен паяк, роботърговец и кръвопиец — ето кой е твоят роден баща!
На бледото лице на Чарлз се изписа такава мъка и главата му тъй ниско се сведе, че старият капитан с бащинска нежност прегърна младия мъж. Бернардито милваше отпуснатите му рамене и дългите завивки на копринените му къдри и се мъчеше да надзърне в очите на своя възпитаник.
— За мен щеше да е по-добре да умра, без да знам нищо за това — промълви младежът с голямо усилие. — тона е по-лошо, отколкото да бъдеш просто сирак… Не желая дори в мислите си да наричам Леопарда с думата баща…
Бернардито целуна младежа по челото. Чарлз притисна към сърцето си ръката на стария моряк:
— Цял живот ти си ме наричал син и наистина си ми бил баща. Кажи, ще ми позволиш ли да те наричам както преди с това име?
— Момче, нека сам всевишния чуе моите думи. В сърцето ми няма разлика между тебе и Диего! Твоята майка стана моя жена. Ти дойде при мене тригодишно детенце, украси моята старост и не си се отделял от мен за повече от няколко седмици. Мога ли да не виждам в теб роден син?
Капитанът пусна Чарлз от прегръдките си и протегна ръка на Томас Бингъл:
— Не се мръщи и ти, ревниви мой идалго Матео Велмонтес! Ела при мен, Томи, да те прегърна! Нима мога да забравя колко ти е задължен Диего, моят кръвен син? В годините на неговото детство ти спаси живота му от злодейски ръце. Сега и за нас с Диего и Антонио дойде ред да се притечем на помощ на сеньор Велмонтес!… Приятели мои, съдбата беше милостива към мен: на стари години тя ми изпрати не
