Бълтънският граф сложи настрана писмото, усмихна се със своята нова крива усмивка на паралитик и извади от писалището си картата на Средиземно море. Докторът препоръчваше на болния пътуване по море и графът се замисли над маршрута. Неговият цветен молив се зарея из сините простори на Адриатика и бавно запълзя по чупките на италианското крайбрежие.
…През това време мис Изабела Райланд също четеше писмо и сълзи на яд трептяха на клепките й. Писмото нямаше адреса на изпращача и беше дошло от чужбина през Лондон със същия дилижанс, с който пристигна куриерът от министъра на марината.
В мъничкия украсен плик се оказа напарфюмирано листче със следните редове:
„Прекрасна сеньорита,
Не е далеч часът, когато ще почувствувате нужда от поддръжката на предани вам приятели.
Позволете да ви предупредим да се пазите от лукавия йезуит Бенедикт Морсини. Опитайте се правилно да изтълкувате смисъла на приказката, напечатана в коледното приложение на «Адвъртайзър». Заобикалят ви опасности и ви очакват скърби. Молим ви да запазите в тайна това писмо, изпратено да ви увери в братската привързаност и сърдечната любов към вас на верните ви приятели.
Изабела не показа никому писмото. В яда си тя го разкъса на парченца, които хвърли в кошчето. Ала след като изминаха няколко минути, младата лейди почувствува голямо желание отново да има пред очите си четливия почерк и твърдите подписи на двамата кореспонденти. Мис Изабела страшно се разсърди на себе си, надви престъпното си желание, склони в ръце къдравата си глава и плака едва ли не до сутринта.
3
Един чужденец с гондолообразни мустаци нае в Ливорно каюта до Ливърпул на кораба „Елмиона“. По пътя „Елмиона“ трябваше да престои една седмица в Марсилия…
Италианският пристанищен град посрещаше пролетта — пленителния сезон, когато цъфтят портокаловите и нарови дървета, благоухаят лаврите, маслините и розмаринът. Мартенският вятър откъм морето, ласкав и свеж, подхващаше в градините розовите листенца и с тях обсипваше ливорнските улици. Но щедростта на италианската пролет беше нищо в сравнение с щедростта, проявена от мустакатия чужденец в пристанищната кръчма. На сбогуване той показа на „тези италианчета“ на какво е способен един джентълмен, завършващ своята почивка!
Пищното украшение над горната устна на мистър Кремпфлоу се виреше победоносно. Той беше доволен от себе си; тридесет и два дни бяха изминали от продължителния му разговор с доктор Буоти в стаята на хотела и сега мистър А. Кремпфлоу имаше у себе си внушителна торбичка с едри италиански банкноти, получени срещу чека в „Банко ди Ливорно“. Куфарите на джентълмена вече се намираха на борда, а той самият бе център на внимание в цялата кръчма. Лицето му пламтеше и когато плащаше, мяташе върху мраморната масичка монетите с такава сила, че сребърните скуди можеха да се сплескат. Щедростта на синьора стигна дотам, че той напои и няколкото пристанищни хаймани, които вдигаха шум на съседните масички, а сред тях и гладния, но извънредно весел момък с хитро Лице, обсипано с лунички.
Този опитен моряк, изпуснал своя кораб и пропил в кръчмата последните си грошове, тръгна да изпраща британския си благодетел до самия рейд. Те седнаха в лодката и морякът докара мистър Кремпфлоу до борда на „Елмиона“. По пътя морякът развличаше джентълмена с духовити истории за своите житейски несполуки в Ливорно.
Когато последната лодка се прилепи о стълбата на „Елмиона“, оказа се, че един от опитните моряци на палубната команда не беше се върнал на борда на кораба, навярно завършил дните си в някаква пристанищна свада.
Капитанът и боцманът не подозираха, че на брега двама твърде почтени джентълмени, говорещи италиански с груби грешки, дълго убеждаваха този моряк да не се връща на кораба и в края на краищата подкрепиха молбата си с твърде тежък и звънък довод. Морякът взе парите, мушна ръце в джобовете и забрави за „Елмиона“. А луничавият придружвач на мистър Кремпфлоу преди тръгването на кораба се обърна с поклон към боцмана и му предложи услугите си като моряк за палубната команда.
— Книжата ти в ред ли са? — подозрително се осведоми боцманът.
— Съвсем в ред, маат190, добри хамбургски книжа. Удостоверяват безгрешната ми служба на кораба „Алтона“.
— Презиме?
— Таумел. Ханс Вили Таумел, маат.
— Немец?
— Хамбургец, маат.
— Дай си книжата.
Морякът извади от пазвата си документите и боцманът, след като ги прочете, се запъти към капитана.
Когато Кремпфлоу излезе от каютата си, за да хвърли прощален поглед на Ливорно, от височината на долната рея на фокмачтата му намигна новият член на екипажа, морякът от палубната команда Ханс Вили Таумел. Мистър Кремпфлоу, който беше успял вече да се освежи на вятъра и горчиво да съжали за излишните скуди, изхарчени в порив на безполезна щедрост, сърдито обърна гръб на веселия немец.
Скоро при този отракан момък се приближи сипаничавият и прегърбен готвач, който се оказа съотечественик на Ханс. Той се обърна към новия моряк на езика на Шилер и Гьоте, но Ханс потупа готвача с длан по гърба, показа белоснежните си зъби и весело заяви, че в италиански води възнамерява да говори само на езика на прекрасните пристанищни мадони на тази страна.
— Ще успеем да се наговорим немски в „Алтона“, приятелю! — завърши той своята тирада. — „Ех, Хамбург — Алтона, последната крона…“ — запя той звънко, като се отдалечи от земляка си на другия край на палубата.
След като сдаде дежурството си, Ханс се позаинтересува при стюарда не може ли да се гаврътне глътка нещо съживително. Стюардът погледна строго Таумел и заяви, че морякът е трябвало „да приключа с това още на сушата“.
— Впрочем господинът от четвърта каюта си поръча бутилка вино. Занеси я, може щастието да ти се усмихне — каза по-меко стюардът на моряка.
Зарадваният моряк пое подноса с бутилката и чашите; балансирайки ловко по гладките дъски на коридора, той почука на вратата. В каютата седяха някакъв унил господин и двамата му слуги.
Един от слугите открехна вратата. Като видя моряка, лицето на пасажера загуби унилото си изражение. Той се усмихна широко на влезлия. Морякът бързешком го прегърна и сърдечно стисна ръцете на двамата „слуги“.
— Не бива да се заседявам при вас… Всичко върви добре, Джордж. Но ти непременно трябва да промениш лицето си: Кремпфлоу може да те познае. Дик, слава богу, той не познава.
— Нито аз, нито Антонио имаме намерение да излизаме от каютата. Нашата работа ще започне в Марсилия, когато той слезе.
— Джордж, ти успя ли да поговориш с доктор Буоти?
— Да, ние с Антонио бяхме при него в хотела. Той е много потиснат, страхува се, че Кремпфлоу го води за носа.
— А следят ли Кремпфлоу хора на доктор Буоти?
— Не, представи си, Томи, не. Той много се учуди, когато му разказах, че някой тайно следи Кремпфлоу.
