2
В единадесет часа вечерта, когато юридическата кантора на Гарденрод се огради от външния свят със заключалките, капаците на прозорците и непроницаемия мрак, в задната стая на къщата си почиваха пред шахматната дъска Рангор Маджарами и неговият стар слуга. В момента, когато младият юрист обяви шах, някой почука по спуснатите капаци. Играчите се спогледаха. Слугата наметна дълга шуба, обшита с кожени ивици вместо ширити, и тръгна към задната вратичка.
— Кой е там? — запита слугата.
Раздразнен глас отвърна:
— Калфата на шивача Мейсън. Господарят моли да заплатите дълга си днес, защото утре сутрин трябва да плати данъка.
— Капитане, май че е гласът на Джордж Бингъл — прошепна мистър Маджарами на ухото на своя слуга.
Вратата се открехна и една тъмна фигура се заизкачва по стъпалата на стълбата, като пъшкаше и кашляше.
— Напразно безпокоите господата в този късен час — високо каза слугата в тъмното. — ладите господари си почиват. Мейсън би могъл да бъде по-вежлив…
Когато вратата на задния вход отново се оказа заключена с всички онези брави и резета, които бяха гордостта на фрау Таубе, влезлият запита шепнешком слугата:
— Има ли на борда чужди хора, капитане?
Слугата приближи свещта до лицето на гостенина, а след това силно разтърси ръката му.
— В къщи е само Реджиналд. Какво те носи насам, Джордж? Какво ново донесе от Италия?
Важни новини, капитан Бернардито. Но на разположение имам само час и половина. В полунощ трябва да бъда на борда на „Крал Улаф“.
След петнадесет минути Бернардито Луис и Реджиналд Мърей знаеха вече всичко, което беше станало през последните седмици в Ливорно, Марсилия и Бълтън, а също така прочетоха и копието от инструкцията, изпратена от Венеция на катер Бенедикт. След това Джордж извади от жълтата чанта плика, запечатан с пръстена на патера.
— Дявол да ме вземе, ако моите ученици не надминаха учителя си! Днес вие извършихте нещо безподобно, драги ми Джордж. Да изиграете отците йезуити! Досега в живота ми не беше се случвало подобно нещо!… А сега да видим какво пише патер Бенедикт на своя началник, негово преподобие Фулвио Грачиолани. Я дай плика! Вече няма защо да се церемоним с тях!
С кинжала си Бернардито разряза обвивката на писмото и започна да чете италианския текст на посланието гласно:
„Свети отче! Указанията ви получих. Понастоящем духовната ми дъщеря се намира в лондонски пансион. Последна та й изповед ме обогати с много важни подробности. Не отдавна отворената в Бълтън юридическа кантора «Абрахамс и Маджарами» е измама. Тя е бърлога на противниците на Джакомо, същите онези, които извършиха атентата. Мними ят Лео Ноел-Абрахамс признал на моята духовна дъщеря, че той бил спасилият се от необитаемия остров син на Джакомо, Чарлз. В неотдавнашните събития той се именуваше Алонзо де Лас Падос. Лицето, което се представя за негов съдружник, е също участник в мнимата «лондонска комисия», представящ се под името Теодор дьо Креси. Кой е той всъщност, още не ми се е удало да установя…“
Лицето на Бернардито стана страшно. Листът едва не падна от ръцете му и отбрани проклятия се посипаха като сачми из скъсана торба. На слушателите им се струваше, че таванът чернее пред очите им и стените вече ще се срутят. Накрай, като изреди всички небесни обитатели, угодници, праведници и светии, всичко живо на сушата, във водата и въздуха, съчетавайки от зверовете, рибите и влечугите най-чудовищни хибриди, капитанът набра въздух, за да наниже женската половина от човешкия род на острието на земната ос и после да захвърли този титански шиш в океан кипяща смола. От една мигновена пауза сполучливо се възползува Реджиналд Мърей.
— Но прочетете докрай, капитане — каза той много меко и същевременно се изчерви до корена на косите си.
— Тогава мълчете, палета! — свирепо изрева Бернардито, при все че в настъпилото мълчание вече не се чуваше никакъв звук. — По никакъв начин сега не бихме могли да се измъкнем оттук! Проклети да са тези женски езици! Как бих зашил устата на това момиче! То ни натопи така, както давят палета в ледена вода! Карамба! — капитанът си пое дъх и отново приближи хартията към единственото си око.
— „…още не ми се е удало да установя. Джакомо пътува за Италия. Засега тези подробности не са му известни. Той има намерение, след като се завърне от Италия, да отиде на необитаемия остров. Експедицията ще наброява пет шест кораба.
Поръчението ви за отстраняване на наследницата смятам за необходимо да съчетая с отстраняването на споменатите «калкутски юристи». Разбира се, само със свои сили аз не съм в състояние да изпълня тази толкова важна задача и затова изработих следния план на действие: ще окажа съдействие в бягството на наследницата с двамата синьори и ще насоча Джакомо по техните дири, като разпаля гнева му така, че той с един удар да ликвидира бегълците. При това няма да бъде трудно в случай на нужда да се предприемач и допълнителни мерки. Благословете за този подвиг вашия смирен слуга, недостойния роб божи Б. М.“
Часът вече показваше дванадесет. Всяка минута беше броена. Но капитанът натъпка лулата си, запали я и се обви в облаци като планински връх.
— Къде е Чарлз? — шепнешком запита Джордж Бингъл младия си другар.
— При Мортън. Взима копие от неговия ръкопис.
Бернардито ги стрелна изпод вежди. Събеседниците наведоха очи и замълчаха. Около пет минути изминаха в пълна тишина. Бернардито размаха лулата.
— Има разрешение! — каза той. — Пак ще се впуснем в голям риск, но ще сложим всички на местата им. Джордж, вие ще трябва да изпратите в Марсилия, при Антонио и Томи, вашия „слуга“ Дик Милс. Нека тримата заминат за Венеция, да се срещнат тайно с доктор Буоти и да му разкрият всичко до конец. Поръчай им от мое име да бдят над стария граф Паоло.
— А на мен какво възлагате, капитан Бернардито?
На вас, Джорджи, предстои да преплувате Атлантическия океан. В Кале ще намерите подходящ кораб. Заминете за Филаделфия и издирете там вдовицата на Мърей, мисис Емили. Тя трябва да се върне в Европа заедно с вас, ще й служите като придружвач. И нека дойде с дъщеря си. Допълнително аз ще й изпратя писмо оттук. Сега да се сбогуваме, Джордж. Привет на Дик Милс. Вие двамата ще трябва по-скоро да напуснете английската земя.
…В един часа след полунощ бригът „Крал Улаф“ вдигна платна. Десетина минути преди да отплува, той взе на борда си флорентинския търговец Микел Албанти и неговия слуга.
Лакеят в странноприемница „Бялата мечка“ намери на масата парите за наема на стаята, а под масата — няколко пътнически предмети, оставени от наемателите. Той се учуди, като намери сред изоставените вехтории една дългопола женска дреха, черен шал и старомодно широко женско палто, каквито обикновено носят почтени особи, изгубили интерес към новостите и към модата най-малко от преди четвърт век…
3
На края на юли 1790 година от пристанището на Филаделфия потегли американският четиримачтов търговски кораб „Каролина“. Той се насочи на изток, към бреговете на Великобритания.
Две каюти в кърмовата част на „Каролина“ бяха заети от английски джентълмен на средна възраст, който пътуваше заедно с очарователна млада лейди явно като неин опекун. Неговата спътница се открояваше измежду всички пасажери с лекотата и грацията на движенията си, но личеше, че тя още не е свикнала съвсем с модните тоалети, дантели и волани. Очарователната девойка се намираше под
