5
— Драги сър Фредрик — заговори вечерта напилият се корабостроител мистър Патерсън, когато каретите и каляските отведоха от корабостроителницата последните гости, участвували на угощението след спускането на „Окриленият“. — възхитен съм от вас! Убеден съм, че именно такива хора като вас са необходими сега на нашето кралство. И не само аз съм възхитен! Днес вие удържахте още една почетна победа: на трапезата лейди Станфорд безкрай разпитваше жена ми за вас и се възхищаваше от вашата енергия. Ето ръката ми в знак на приятелство и добро разположеше! Окажете ми чест с вашето доверие и кажете какви надежди възлагате вие и вашата фирма на „Окриленият“.
— Мистър Патерсън, наблюдавали ли сте някога плуващ айсберг, ледена планина в океана?
— Н-н-не, но аз съвсем не разбирам, не… долавям връзката…
— Искам да ви поясня, мистър Патерсън, че подводната част на такава ледена планина, невидима за окото, е винаги пет шест пъти по-голяма от надводната, от видимата й част…
— Великолепно казано, сър! Струва ми се, че започвам да долавям смисъла на тези думи, макар че… още не мога да си представя целия замисъл. Но вашата фирма, сър… нейната репутация, книжата й, цялата й търговска дейност… Не мога да предположа в това… нищо… „подводно“!
— Слушайте, Патерсън, аз не съм селски бакалин, та цял живот да пущам по фартинг в чорапа на жена си! Моята фирма с фабриките и търговските кораби, с имението и фермата — всичко това след време ще носи значителен доход, но това е работа… твърде бавна. А на мене златото ми трябва веднага, разбирате ли, Патерсън, веднага, и то… много! Няма защо да се стесняваме и озъртаме! В света щедро са пръснати невероятни, приказни богатства. Понякога се налага да ги търсим в природата, а по-често — просто да ги изтръгваме из чуждите, слабите или неумели ръце, особено цветните! Да ги изтръгваме, за да ги прибавяме към своите. Както казват: „Който е смел, той го е взел.“
Ето защо ми трябват „Окриленият“ и други кораби с добри екипажи. Повярвайте ми, с тях аз няма да загубя!
— Мистър Райланд, разрешете ми да направя едно сериозно предложение!
— Винаги на драго сърце приемам делови предложения.
— Тогава ето, предлагам ви още днес да поделите, както благоволихте вчера да се изразите, и риска, и успеха с мен.
— Играта… изисква залагания, мистър Патерсън.
— Моите свободни средства са на вашите услуги. Бих искал широките ви замисли да станат наши замисли и да се осъществяват задружно.
— Е, благодаря ви за доверието и мисля, че няма да се разкаете. Необходими ми са добри съдружници. Но трябва да ви предупредя откровено: ще ни трябват здрави нерви! Нека децата ни вече да нямат грижи. Нека те заемат кресла в парламента, да облекат мантии на съдии и епископи, да станат министри, лордове, графове, дявол да го вземе! А нашата работа е да положим златната основа под стените на бъдещите им дворци. Затова са добри всички средства, само да носят бърза печалба!
— Но, сър, по пътя към… такова бързо забогатяване могат да се изпречат… опасни препятствия. Законите например…
Ха, законите! Те са нужни, за да се държи под юзда простолюдието. Нито Кортес, нито Писаро са се грижели за законите, а са заграбвали цели страни с всичките им богатства и потомците не ги осъждат. Какви са били те? Просто решителни момчета. Времената на светците и на старинните добродетелни рицари са минали отдавна. Всичко онова, което се препречва на пътя — било то буквата на закона или чуждата воля, — трябва да се помита или умело да се заобикаля.
— Сър Фредрик, аз вече изказах убеждението си, че именно такива хора сега са необходими на страната. В мое лице вие намирате ваш съмишленик! Вие можахте да се убедите, че аз също не съм склонен към прекалена предпазливост. Та нали когато известни митнически формалности ни се препречваха на пътя, ние винаги намирахме начин, за да не се, тъй да се каже, препъваме …
— Отлично! Да минем на въпроса. Каква сума сте готов да вложите като начало в първите операции?
Патерсън дълго пресмяташе нещо в ума си и замислено отговори, като гледаше настрани от събеседника си:
— Ами че шест хиляди би могло да се вложат… Но какви са вашите най-близки планове, сър?
— Това ще ви съобщя, след като се завърне от плаване моят бриг „Орион“. Ето вече две седмици аз го чакам всеки ден. От капитан Брентли очаквам важни подробности относно един неизвестен остров, чиито координати съобщих на капитана преди заминаването. Може би тези подробности ще ми открият, искам да кажа — на нас, доста привлекателни перспективи. В недалечно бъдеще солидна печалба ми обещава една експедиция из вътрешността на Африка. Двете мои шхуни „Глория“ и „Доротея“ са вече там, край африканските брегове.
— Черно дърво? Слонова кост? Не е ли така, сър Фредрик? — Патерсън гледаше събеседника си с любопитство и алчност.
— Не, мистър Патерсън, черна кост, извинете ме за тази шега! Черна кост или по-очно — черни ръце! На памучните и захарните плантатори са необходими ръце, черни ръце в железни гривни. Милиони черни ръце трябват на американските колонии, мистър Робърт!
— О, разбрах ви, сър! Много, много разумно влагане на капитал!… Щом „Орион“ се завърне, ние ще го вкараме на док, ще построим на него батарейни палуби и ще екипираме кораба отново. Работата на него ще върви ден и нощ. О, колониите и плантациите с наша помощ ще получат много такива черни ръце, украсени с железни гривни!
И две бели ръце, украсени със златни пръстени, се съединиха в силно, дълго ръкостискане.
6
Джефри Макрайл, възпълничък брюнет с розови бузи и грижливо засукани мустачки (беше ги запазил като спомен от неуспешната си военна кариера), се върна след спускането на „Окриленият“ в ергенската си квартира, която делеше с моряка Джозеф Лорн. По-голямата част от времето си Лорн прекарваше в морето и затова къщичката на Гарденрод почти цяла година се намираше на разположение само на Макрайл. Тази квартира той беше наел от вдовицата немкиня Гертруда Таубе, която боготвореше своя квартирант. Тя се грижеше за него така, както само една сантиментална немкиня е способна да се грижи за един разглезен мъж.
Чистичка, скоро боядисана Желязна ограда отделяше от улицата уютната едноетажна къщичка, приветливо гледаща минувачите с трите прозореца на фасадата си. Прозорците бяха закрити с пердета и щори; собственоръчно два пъти в годината фрау Таубе боядисваше тези завеси с… утайка от кафе. Около къщичката растяха ябълки и круши, под прозорците пъстрееха две цветни лехи, прилични на сладкарски торти, от чиито тютюневи цветове привечер се разнасяше замайващ дъх. В дъното на двора, между кестени и габъри, се виждаше малка пристройка за самата хазайка. С Джефри в къщата живееше и неговият слуга, мулатът Енрико Рой, който довеждаше хазайката до отчаяние с прекалените си ергенски навици, с липсата на уважение и със способността си към денонощно безделие. Дълбокият сън беше главното му занимание.
Господарят твърде дълго тропа на заключената врата на своето жилище. Накрая бръкна в дълбокия джоб на камизолата си и извади ключа. Когато отвори входната врата, той завари слугата си да хърка на един огромен, постлан с килим диван. Стаята с това източно ложе служеше в квартирата на Макрайл и за гостна, и за кабинет. Твърде безцеремонен ритник свали Рой от дивана.
— Върви по дяволите, животно! — късо заповяда господарят. — сега тук ще посрещам гости.
Мулатът се протегна така, че всичките му стави запукаха. Той се прозя широко, почеса глава и се изплю. Тези изящни манипулации не се сториха необичайни на господаря.
— Слушай, Мак — обърна се слугата към господаря си с фамилиарност, не съвсем приета за лица с неговото звание, — за какъв дявол ти все още се мотаеш из Бълтън? Чувах, че Джакомо отдавна те кара да отидеш в Холандия на помощ на Джузепе, по работите на тоя стар глупак Ленди.
— Първо, не си пъхай носа в работи, които не разбираш. Второ, приготви пътническия ми сандък, защото тези дни заминавам. Трето, колко пъти трябва да ти набивам в глинената кратуна да изхвърлиш из нея
