думата „Джакомо“, а да казваш…
— Добре, виноват, изпуснах се! Значи, ти, Мак, ще заминеш за Амстердам? Ах, рибя кост да ти заседне на гърлото, славно ще си погуляеш из холандските кръчми! Ами аз какво ще правя?
— Ще се въргаляш на тоя диван и ще се занасяш с фрау Таубе, докато пристигне „Орион“. Тогава сър Фредрик ще ти намери работа. От Холандия скоро ще се върна заедно с Джузепе Лорано и тогава…
— Ей, Мак, ето и ти се изпусна: каза „Джузепе Лорано“!…
— Ах, по дяволите! Искам да кажа, че след моето завръщане от Холандия в обществото на мистър Джозеф Лорн ние може би ще трябва да направим една малка неделна разходчица във връзка с работите на високоблагородния наследник виконт Ченсфилд, сър Фредрик Джонатан Райланд.
— Каква разходчица? Къде?
— Съвсем наблизо на малък пикник до бреговете на Африка, Америка и в индийските води.
— Пак дяволските индийски води! Не му потръгна тогава на едноокия Бернардито с онази индийска експедиция!
— Затова пък потръгна на някои други!…
— А защо аз ще трябва да се влача заедно с вас?
— Как защо? Не мога аз да тръгна на път без моя предан и високонравствен слуга! Стига сме бръщолевили! Намърдай се в бърлогата си, по-бързо. Пристигат Райланд и банкерът Ленди… Добре дошли, господа! Енрико Рой, свободен сте… Мистър Ленди, мога да ви зарадвам, днес се получиха добри новини от Джозеф Лорн от Амстердам относно работата, която ви интересува.
— О, днес е ден на непрекъснати успехи! А каква сума в наличност му предлагат лихварите?
— В английски пари от петдесет до шестдесет хиляди фунта63 за двадесет и шестте камъчета.
— Мистър Райланд, как намирате тази цена за вашите фамилни скъпоценности?
— Не е лоша цена, особено ако се вземе под внимание едновременната продажба на такъв голям брой брилянти и негласният характер на тази операция.
— Вие сте мой спасител, сър Фредрик! Никога не ще забравя тази услуга в една тежка за мене минута. Вие принасяте в жертва фамилните си брилянти, за да подкрепите „Бълтънс банк“ в най-критичния момент. Повярвайте ми, отсега нататък интересите на „Северобританската компания“ ще бъдат поставени на първо място при всички операции на „Бълтънс банк“. А кога ще мога да разполагам с тези пари, получени от продажбата на камъните?
Фредрик Райланд погледна въпросително Макрайл. Ленди местеше погледа си от единия към другия.
— Предполагам, че след около две седмици Макрайл и Джозеф Лорн вече ще ви предадат напълно тази сума. Можете да приготвите полица за шестдесет хиляди, мистър Ленди.
Банкерът стисна развълнувано ръката на мистър Райланд.
— Сега, когато свършихме с работите, можем да прекараме остатъка от вечерта в „Утробата на кита“, а? — предложи Макрайл.
Ала банкерът се извини, че е изморен и стана, за да се прибере у дома си. Макрайл излезе да изпрати двамата гости и наблюдаваше от пътната врата как джентълмените заеха местата си в просторната каляска на собственика на банката.
В пристанището замига фар и прозрачната лятна нощ запали над града бледите си звезди.
Макрайл се върна в къщи. Мулатът отново спеше, проснал се върху рогозката в отделената за него стаичка.
— Животно! — процеди Макрайл и със свещ в ръка се отправи към своя кабинет.
Тук беше задушно и още се чувствуваше силната миризма от пурата на Райланд. Макрайл кихна, отвори прозореца и погледна в градинката. Отблясъкът от неговата свещ падна върху разкошния акациев храст, отрупан с тънки зелени шушулки. Макрайл си спомни как като малък си беше правил свирки от такива шушулки и въздъхна.
— Трябва да приключа с работите си, да си намеря жена, да отида в Америка и да отгледам деца… Време е да помислите за старостта си, мое момче Джефри! — разговаряше сам със себе си наемателят на фрау Таубе; през това време той вече беше успял да съблече лилавата си камизола и да развърже широкия възел на връзката.
Кой знае защо, подобни мисли винаги навестяваха Макрайл, преди да си легне. Той дълго се плиска на умивалника, натриваше с някакви благовония нежната кожа на бузите си, а след това внимателно разгледа своята перука, грижливо опъната върху специална подставка, и разчеса с гребенче няколко букли.
Накрая, когато нощният тоалет на мистър Макрайл беше окончателно завършен, джентълменът постави свещта в свещника, махна нагара и се вмъкна в леглото. Фрау Таубе го беше привикнала да спи на пухен дюшек; той потъна в него като в морска глъбина и вече бе притворил блажено клепки, когато внезапно почувствува студената вълна на нощния въздух, нахлул през отворения прозорец.
— Рой! — извика той в полумрака. — мръсна свиня!… Непременно ще кажа на Джакомо да ме отърве от това животно; нека му намери работа, където си иска, или да го вземе при себе си! Рой, скот!
Напразни бяха опитите да извика мулата; Макрайл знаеше това от дългогодишен опит.
Ругаейки, той се наведе за нощните си пантофи, но преди още да ги е обул, дочу шум в акациевите храсти под прозореца. Когато вдигна глава, видя човек с полумаска, който с един скок се метна от градинката на перваза.
В следващия миг удар с оловен бокс в гърдите събори Макрайл от леглото. Непознатият го притисна към пода и допря нож на гърлото му.
— Дойдох за моя камък, Макрайл! — чу се съскащ шепот. — давай камъка или ще ти прережа гърлото, куче!
В стаята цареше полумрак. От свещта, мъждукаща на нощната масичка, падаше слаба светлина, полюшвана от вятъра, нахлуващ през прозореца. При всеки полъх по стените и тавана се гонеха смътни сенки.
Макрайл се размърда.
— Пусни ме! — изхърка той. — ой си ти и какъв камък искаш?
— синия елмаз с жълто петънце на долната стена. Знам, камъкът е у теб. Ти си го взел от Черния Уудро за три хиляди гинеи. Казвай, ще ми дадеш ли камъка?
— Камъка отдавна съм продал. Той не струваше толкова пари! Кой си ти?
— Ако си продал моя камък, дай ми четирите хиляди гинеи, които си взел за него.
— Какво говориш, та това е цяла камара злато! В цялата къща тук не ще се намери и една десета от тая сума!
— Изслушай ме, Макрайл! Дошъл съм да взема камъка или парите, или да те убия. Давам ти една минута. Ще броя до шестдесет. Ставай, запали втора свещ и не мисли да хитруваш! Само като преброя „шестдесет“, ако камъкът или парите не бъдат в ръцете ми, ще ти размажа черепа. Непознатият с полумаската вдигна Макрайл и го изправи на нозе. След това отскочи към прозореца, спусна пердето и като насочи пищова си към челото на Макрайл, вдигна ударника.
— Едно… две… три… Като те убия, ще преровя цялата къща и все пак ще ги намеря… десет… твоят мулат спи, него само Бернардито умееше да го събужда… двадесет.
— Стой! Ти от хората на Бернардито ли си?
— Тридесет… Бързай, прекупвачо, не чакай пощада…
— Слушай! Аз бях приятел на Бернардито!
— Четиридесет… ти мамеше и него, прекупвачо…
— Повтарям ти, нито камъкът е у мене, нито имам пари!
— Петдесет… Значи, ти изживяваш последните си секунди. Лисица Мак!… Петдесет и едно…
— Чакай, ще ти донеса камъка, той е в другата стая!
— Дяволски не ти провървя, Макрайл, в другата стая аз няма да те пусна… петдесет и две…
Макрайл се наведе над една дъсчица на паркета в ъгъла и тропна с крак.
— Ама чакай де!
— Петдесет и пет… Ти си почти труп, Джефри Макрайл!… Петдесет и шест…
— Хвърли ми ножа, проклет пирате! Трябва да откъртя тая паркетна дъсчица!
