— Петдесет и седем…
Непознатият подхвърли на Макрайл ножчето за подостряне на пера от нощната масичка. Последният го хвана във въздуха.
— Петдесет и осем…
Макрайл откърти дъсчицата с ножа и я запокити встрани.
— Петдесет и девет!
Изпод дъсчицата се появи пакетче, обвито с парцал. Макрайл го захвърли в краката на непознатия.
— По-вежливо, Мак! Разгъни пакета и ми покажи камъка. За измама — смърт без пощада!
Ръцете на прекупвача не му се подчиняваха. Когато парцалът отлетя настрани, непознатият видя малко калъфче от шведска кожа. Макрайл го отвори.
При оскъдната светлина на двете свещи от калъфчето се показа сякаш огромна втвърдена капка утринна роса. Но щом ръката на Макрайл с камъка малко се обърна, в прозрачната глъбина на тази капка изведнъж избухна зелена искра. В следващия миг от едва забележимите движения на ръката, държаща елмаза, стените на прекрасния камък започнаха да изпускат при светлината на двете свещи ту червени, ту сини, ту оранжеви лъчи.
Двамата мъже като омагьосани гледаха вълшебната игра на елмаза.
Пръв се опомни Макрайл. Стиснал камъка в юмрука си, той наведе глава и се втурна като бик срещу маскирания мъж.
С неуловимо бързо движение на оловния бокс, надянат на лявата ръка, непознатият удари атакуващия го в лицето отдолу нагоре.
Падайки на колене, Макрайл се вкопчи в ръката, която му нанесе удара. Той усети, че едно от гнездата на оловния бокс беше празно — на ръката на непознатия липсваше безименният пръст… След това в мозъка на Макрайл изведнъж избухнаха всички искри и лъчи на брилянта: загубил съзнание от новия удар, той изпусна ръката на непознатия и тежко грохна на пода.
Същата нощ от Бълтън за Шербър тръгваше пакетбот64. На борда сред малцината пасажери се намираше бедно облечен испанец. Загърнат в плаща си, той седеше сред сандъците и чувалите, стоварени на кърмата на корабчето, и изглеждаше, че единствен не страда от морската болест, която мъчеше жестоко останалите пътници. Ръцете му в черни ръкавици се опираха на тояга. Своята пътническа торба той бе сложил между краката си.
Под плаща и грубата куртка на гърдите на пасажера висеше мъничка кожена торбичка. От време на време той я попипваше предпазливо с ръка. Измъчените от болестта спътници не му обръщаха никакво внимание.
На разсъмване, когато вятърът захладя и пакетботът постоянно заравяше нос в пенестите води, насреща, плющейки с платната си, премина голям търговски бриг. Испанецът се вгледа в красивите очертания на брига и с мъка разчете на носа надписа, съставен от големи бели букви: „Орион“. Пристанище „Бълтън“.
В Шербър, без да губи време, испанецът се прехвърли на един френски кораб, който заминаваше за гръцко-турското пристанище Пирея.
ГЛАВА ТРЕТА
ОСТРОВИТЯНИ
1
Зората на ясния летен ден придава на всеки ландшафт известна идилична отсянка. Тя смекчава и суровия пейзаж на английския север, където небето рядко се очиства от облаците, а хълмовете и долините — от скучната пелена на дъжда и мъглата. Известно е, че в околностите на Бълтън, където се намира имението Ченсфилд, човек лесно хваща ревматизъм и трудно се отърсва от сплина65.
Но в края на юли, вече в навечерието на сивкавите есенни дъждове, тука се случват и чудни дни — ясни и светли, които превръщат Ченсфилд в най-прелестно кътче.
В такъв приятен юлски ден, почти на разсъмване, когато пухкавите облаци на отплуващата във висините мъгла бяха още розови, лейди Емили Райланд вървеше по брега на дългото тясно езеро, обкръжено от паркова зеленина. По светлосивата й рокля и синия шал се полепваха капчици роса; хладният солен ветрец от океана си играеше с краищата на шала, а в очите на младата жена се отразяваха слънчевите отблясъци, танцуващи върху водата.
Пъргави катерички скачаха от дърво на дърво, като чупеха черупки и хрупкаха; кълвач усърдно почукваше някъде по върховете. Съвсем близо до лейди Райланд на пътечката изскочи сърна. Тя не се изплаши от господарката на имението, спусна се предпазливо към брега и се приведе до самата вода. Лейди Емили спря, за да не пропъди животното.
Внезапно сърната трепна, метна се настрана и с два скока изчезна в храстите на парка. Някой бързо тичаше по пътечката от другия бряг на езерото. Лейди Емили позна Антонио, младия грум на сър Фредрик. Ядосана, че нарушават покоя й, младата жена се отправи към една далечна беседка в най-запуснатия и затънтен ъгъл на парка. Тук тя се задълбочи в четенето на ръкописа, който беше получила преди два дни от мистър Уйлям Томпсън.
Всички капаци на старинния дом на Райландовци бяха още плътно затворени, когато Антонио дотича най-сетне до задната врата на къщата, след като беше обезпокоил своята господарка при нейната ранна разходка.
Младежът почука на един от долните прозорци. Камериерът го пусна да влезе. Изкачвайки се на втория етаж, Антонио се оказа пред вратата на горния кабинет. Отначало той почука плахо, след това по-силно. Най-сетне вратата се отвори. Сър Фредрик, в халат и без перука, пропусна младежа и сложи ръка на рамото му, като не му позволи да влезе по-навътре в кабинета.
— Сър — припряно съобщи Антонио, като се задъхваше от бързия бяг, — платната на „Орион“ се показаха на хоризонта. След два часа корабът ще влезе в пристанището. Аз го видях през вашия далекоглед, милорд! Преди три дена, когато вие се изкачихте с мен на скалата в заливчето Стария крал, имаше буря, а днес е безоблачен ден и далечината е видима едва ли не до Ирландия!
— Тихо, Антонио! Не си ли се излъгал?
— Аз мога да разпозная „Орион“ измежду хиляди други кораби, милорд! Нали с него пристигнахме тук от Италия…
— Добре, момче! Ето ти една гинея за усърдието… Сега върви да си почиваш. Май че искаш още нещо да кажеш?
— Сър! Сестра ми… Искам да кажа, сър, че Доротея скоро ще престане да бъде бавачка на Чарли и тогава…
— Върви, Антонио, и не се безпокой за съдбата на сестра си — прекъсна младежа господарят на дома.
След като го изпрати, мистър Райланд мина в стаята, съседна на кабинета. Това беше неговата лична спалня, граничеща със стаите на съпругата му, но отделена от тях със стена с плътно закована врата.
В спалнята собственикът на имението се приближи до млада черноока жена, която държеше в ръцете си спящо къдрокосо детенце. Жената седеше на леглото на сър Райланд. Гласът на Антонио я беше изплашил и в смущението си тя се притискаше до възглавницата.
Господарят на имението я успокои с тихи, нежни слова. Предпазливо, за да не обезпокои детенцето, той я целуна по розовите устни, докосна нежно стиснатото юмруче на момчето и се върна в кабинета, като плътно затвори след себе си вратата. След това позвъни на камериера, завърши с негова помощ утринния си тоалет, облече синя камизола, прилична на офицерски морски мундир, и като се погледна в огледалото, остана доволен от външността си.
Напарфюмиран, със старателно накъдрена и напудрена перука и малка триъгълна шапка, той излезе в коридора и в дъното му почука на вратата на спалнята на своята жена. През открехналата се врата надзърна Камила, камериерката на лейди Емили.
Като чу, че лейди е отишла на разходка, господарят на имението сякаш се поразтревожи. Той прекоси
