— Имате ли да ми кажете още нещо, Линс?
— Да, имам. Моят превозвач на вода Флетчър… Помните ли го, милорд?
— Флетчър ли? Ах, онзи… пияницата, който служеше…
— …като кочияш у Ричард Томпсън, ваша милост. Той е арестуван снощи от същия помощник на шерифа.
Хм! Наистина странно… Някаква верига… Впрочем всичко това не е твърде опасно. За банкнотите, предназначени за Льоглоа, е известно на някои високопоставени лица в Лондон! Що се отнася до кочияша Флетчър… той познаваше само Уудро Крейг и още оня… как беше, Алекс Кремпфлоу… От двамата сега ще вземеш на босия цървулите, както се казва. А виж, работата, за която дойдохте тук, мистър Линс, е наистина бърза и важна. Вие… готов ли сте?
— Готов съм, милорд. Къде е калкутският юрист?
— В лявата кула… Кой още е пристигнал там? Чувам конски тропот.
Уилям Линс се приближи до прозореца на кабинета.
— Патер Бенедикт се е завърнал от Бълтън.
— Извикайте го тук, в кабинета.
Влезе патерът, като се олюляваше от умора.
— Тъкмо навреме дойдохте, падре… В капелата всичко ли е благополучно?
— Дъщеря ви е много подтисната, милорд…
— Нищо, ще й дойде умът в главата. Само да не избяга онзи… нейният спътник Реджиналд Мърей!
— О, милорд, не се безпокойте за него! Той е зад такива ключалки, че с тях не би се справил и Самсон!
— Остава, значи, само Диего… Вие, падре, сте майстор на златните съвети и ако към тях се прибавят и… умелите ръце на мистър Линс, много мъчнотии няма да имаме… Вървете двамата и не се помайвайте: не е ли пощенският рог, който чувам отдалеч?
Двамата преминаха от кабинета в съседната зала. Патерът пошепна на екс сержанта:
— Той навярно е заспал… Идете там, в кулата, а после… аз ще ви помогна да отстраним… следите. Най-напред трябва да посетя болния барон. Може би той пак ще бъде зарадван преди кончината си! А вие, мистър Линс, бързайте, докато всички още спят в къщи. Утринният сън е сладък, никой няма да ви попречи!
…Патер Бенедикт мина през стаята със заспалия слуга на барона, влезе на пръсти в покоите на болния и се приближи до леглото. Младата болногледачка, оборила глава на масичката, спеше с гръб към лампата. Завесените прозорци не пропускаха дневната светлина. Патерът повдигна завесата на леглото. Болният се размърда и веднага отвори очи. Той не само че дишаше по-равномерно, но и се съживяваше! Изчезнала бе мъртвешката бледост, мехурът с лед лежеше на възглавницата и в стаята миришеше не на тамян, а на… тютюн!
Чудотворното изцеление на тайния пратеник на отец Фулвио изпълни с нова радост сърцето на патер Бенедикт. Той сметна това за добра поличба. Приведен над леглото на болния и озъртайки се към спящата девойка, монахът зашепна на барона за изпълнението на всички поръчения на ордена. Болният слушаше патера с ясен, напълно смислен поглед. След това запита с укрепнал глас:
— И тъй, ако имам възможност отново да се срещна с отец Фулвио ди Грачиолани, аз ще мога да му предам, че вие, като верен ученик на Игнаций Лойола, сте насочили ръката на Джакомо Грели против собствения му син, като сте уверили бащата, че уж в лицето на калкутския юрист той убива сеньор Диего Луис, сина на корсаря Бернардито?
— Това става в името на висшата цел, брате мой.
— И това трябва да стане…
— …след няколко минути, брате мой.
— А дъщерята на Грели, казвате, вече…
— …свърши със себе си в минута на… греховно отчаяние.
Болният барон се приповдигна от леглото. Младата болногледачка обърна към светлината красивата си главица. В същия миг вратата се отвори и слугата на барона, Франсоа Буше, влезе в стаята…
По стръмните стъпала на желязната стълба бившият сержант Линс се изкачи до уединената килия в лявата куличка. Намери вратата заключена. Като се поразтъпка на прага, той погледна през ключовата дупка. Младият юрист спеше на леглото облечен.
Уилям Линс натисна предпазливо дръжката на вратата. През пролуката се видя желязната кукичка, с която вратата беше затворена отвътре. Бившият сержант извади от пояса си тясна кама и я пъхна в процепа. Повдигна кукичката с острието, открехна вратата и прекрачи прага. Спящият не се пробуди…
Линс се помая за миг, взе камата в лявата ръка, а с дясната бръкна в джоба и вмъкна пръстите си в дупките на тежък бокс… Той замахна отблизо, като се целеше в слепоочието на жертвата, и… се вцепени: от стенната ниша, завесена с чаршаф, излезе някакъв непознат с изпрашена пътническа камизола на слуга, а на прага на килията израсна, сякаш изпод земята, високата фигура на непознат монах с нахлупен на главата черен капишон. Това… не беше патер Бенедикт!… Няколко силни ръце извиха назад лактите на бившия сержант.
4
Лорд-адмирал Ченсфилд бодърствуваше самичък в ловния си кабинет. През комина на камината долиташе шепотът на вятъра в градината. Далеч откъм бълтънското шосе достигаха звуците на пощенския рог. Закритите прозорци едва пропускаха утринната светлина. Тънък сноп лъчи лежеше на пода, като оставяше вътрешността на стаята в полумрак. Този слаб синкав отблясък, промъкващ се през прозорците, се примесваше с жълтата светлина на двете свещи, поставени на писалището. Затова лентите тютюнев дим изглеждаха ту синкави, ту жълтеникавосиви. В креслото пред изгасналата камина спеше Мортън.
В залата, съседна с ловния кабинет, се раздадоха предпазливи стъпки. Графът се ослуша. Лейди Райланд по лек нощен пеньоар и с нощна шапчица с ленти влезе в кабинета, без да почука, и с учудване погледна спящия Мортън. Очите на стареца бяха полуотворени като на мъртвец и изпод полуспуснатите клепки се виждаше бялото им с жълти жилчици.
— Фреди, научихте ли нещо за вашата дъщеря? — запита графинята със студен и недоволен тон, сякаш грижата за наследницата беше работа само на господаря на дома.
— Сега не ми е до нея. Когато му дойде времето, ще намеря тая хлапачка и ще я накажа. Време й е да я омъжим. Ще я дам на Уилям Блентхил. Глуповат е той, но е хрисим.
— Нищо ли няма да ми кажете, приятелю мой?
— Приготви се да посрещнеш един гост, Нел. Генерал Хауерстън всяка минута може да пристигне. Дилижансът е вече при „Веселият булдог“… Издъхна ли най-сетне твоят французин там горе?
— Фреди, бих предпочела нашият разговор да има друг тон. Защо мистър Мортън е тук? Можехте поне да ме предупредите, че тука има чужд човек… Виждате, не съм облечена.
— Аз не съм те канил тук, Нел.
Засегната от невежливостта на съпруга си, лейди Елен не намери достоен отговор, прехапа устна и се обърна към вратата. В същия миг някой почука настойчиво и рязко. Човекът зад вратата, без да дочака покана, отвори едното крило и престъпи прага. Новодошлият беше монах с черно расо. Смъкнат надолу капишон прикриваше главата му и по тази причина на лорд-адмирала се стори, като че ли ръстът на патер Бенедикт видимо се е увеличил. Черноризецът така ниско сведе глава, че домовладиката не можа да види лицето му. Монахът се приближи до масата, като стискаше в юмрука си някакъв малък предмет. Без да вдига глава, той хвърли поглед изпод капишона към лейди Райланд. Разсърдената дама долови нетърпеливия жест на съпруга си и излезе от кабинета, като тръшна вратата.
— Свършихте ли работата падре? — запита лорд Ченсфилд, обръщайки се към монаха.
Черният капишон се нахлупи още по-ниско.
— Той е вече мъртъв! — изрече монахът глухо. — това медальонче свалих от гърдите му. — ри тези думи монахът се приближи до прозореца и дръпна транспаранта.
Ярка синя светлина заля стаята.
Лорд-адмиралът сграбчи овалния златен медальон. Тънката златна верижка се обви около пръстите му.
