преследвач, но за щастие не го улучи. Обезумял от ужасната развръзка на ченсфилдската си епопея, Грели все пак осъзна, че е време… да прекрати играта! Това и направи… с последен изстрел в сляпото око!… А ето и лейтенант Бруксън идва насам. До пристигането на властите той ще трябва да остане тук, долу. Да се надяваме, че и в капелата на паписта всичко е благополучно. Още сега изпратете карета да доведе мистър Реджиналд Мърей и мис Изабела.
…На излизане от подземието Бернардито видя как двама прислужници носеха към каретата увития и свързан патер Бенедикт. Чертите на лицето му бяха изкривени от злоба и страх. Как да е поставиха монаха на възглавниците на каретата редом с притихналия, сякаш смазан Уилям Линс. Доктор Томазо Буоти, мис Джени Мърей, освободила се вече от задълженията на болногледачка и свидетелка, доктор Грейсуел и престарелият Томас Мортън гледаха подир разобличените съучастници на Грели.
Вечерта на този неделен ден времето се развали. Залязващите слънчеви лъчи угаснаха в огледалото на ченсфилдското езеро, откъм морето запълзяха мъгли. В замъка обаче всички прозорци стояха широко разтворени, сякаш обитателите на този дом си бяха поставили за цел да дадат по-голям простор на освежаващия морски вятър. Притихналата прислуга безропотно се подчиняваше на майор Бред и на беловласия едноок капитан. От Бълтън вече бяха пристигнали шерифът с помощника си. Полицаите внесоха тялото на господаря самоубиец в билярдната зала и поставиха под охрана барутния погреб.
5
Нощта срещу понеделника измина в Ченсфилд незабелязано. Из всички кътчета на стария дом се чуваше шепот, долиташе тревожен глух говор. Шушукаха си камериерките, лакеите, личните слуги. Никой не излизаше от дома. Много от слугите бяха викани и разпитвани от пристигналите от града джентълмени. Камериерът Мърч бродеше из замъка като безгласна сянка; при приближаването му шепотът на слугите стихваше, но щом камериерът се отдалечеше, шушукането се възобновяваше и достигаше силата на есенен вятър в листак.
На сутринта майор Бред замина за Лондон, а лейтенант Бруксън, вежлив и безстрастен, вече завършваше разпита на стария Мортън. Разговорът се водеше в ловния кабинет в присъствието на капитан Бернардито и доктор Буоти. Изплашеният старец, който така неочаквано беше загубил своята сигурна опора, разкриваше сега факт след факт, събитие след събитие от цялата история на Джакомо Грели. Доктор Буоти имаше чувството, че присъствува при операция на злокачествен цирей, разрязан от скалпела на хирург.
— Само вашата възраст, мистър Мортън, ви спасява от участта да бъдете хвърлен в затвора като съучастник на пирата и злодея… Но ако поискате да изкупите поне част от вината си, то… скоро може би ще ви се представи случай. Вървете си, свободен сте.
Гласът на офицера беше сух, студен и суров. Мортън с мъка се привдигна; той все още търсеше някакви думи, за да се оправдае, но лейтенантът вече не го гледаше. Буоти подхвана стареца под лакътя.
— Ще ви помогна да си отидете до в къщи — рече италианският богослов и изведе Мортън от кабинета.
Те минаха покрай високия констебъл, застанал пред парадните врати, и позовавайки се на позволението на лейтенанта, слязоха по стълбата.
Навън беше светло и свежо. В градините и парковете на Ченсфилд, обагрени от краските на повяхването, цареше особена есенна тишина. Листата бързо жълтееха. Гората, доскоро пълна с живот и лятна свежест, сега аленееше от червените багри на есента. Едва забележимите лепени къдели на увяхващия мъх, избледнялото изтравниче, червеникавите изсъхнали ивици на неокосените полянки придаваха на августовския пейзаж скръбна, нежна и чисто английска отсянка. Тихите, сякаш опалени в розов пламък утринни облаци на изток, летящата във въздуха паяжина, застудялата синева на езерните води предвещаваха скорошното настъпване на дъждовете и мразовете.
— Какво ви караше, мистър Мортън, тъй дълго и настойчиво да поддържате измамата и да подпомагате коварство то? — запита доктор Буоти.
Мортън долови в гласа му нотка на състрадание.
— Любовта към моята дъщеря, господине, и убеждението, че ползувайки се от подкрепата на един толкова издигнал се човек, тя никога не ще познае нуждата, студа и унизителното припечелване на къшея хляб.
— Но ако вие самият тъй силно чувствувате бащината любов, как можахте, без да се колебаете, да отнемете на друг един старец последната надежда да издири потомците си?
Мортън още по-ниско наведе глава:
— Вие подразбирате документа за граф д’Еляно, нали? Синьор Буоти мълком кимна.
— Господине, аз просто изпълних нареждане. Защото това можеше да бъде нова уловка. Впрочем… Грели и без това не прости на баща си. Бог да го съди!
— Позволете да запитам, мистър Мортън, на колко сте години?
— На седемдесет и две, господин докторе. Аз доста надживях дъщеря си.
— Извинете, нима смятате дъщеря си за умряла?
— Дъщеря ми загина. Грели ми призна, че сред жертвите на индианското нападение в Синята долина е била и моята Мери.
— Грели ви е измамил, мистър Мортън. Джордж Бингъл ви донесе от Филаделфия писмо от вашата дъщеря.
— Как!? Писмо от Мери? На мен?… Грехота е, синьоре, да ме измъчвате с напразна надежда!
— Мистър Мортън, позволете да ви предам това писмо.
— За бога, услужете ми с очилата си, докторе! Сигурно съм забравил моите в кабинета. О, господи, какъв ден!
Синьор Томазо Буоти подаде на Мортън вместо очила една силна лупа. Старецът разкъса тесния син плик, напрегна зрението си до краен предел и видя през стъклото редове, изписани с близкия нему почерк.
„За ескуайър Томас Мортън Ченсфилд, Бълтън
Уважаеми господине,
Добре известните ви причини, които някога ме подтикнаха да се реша на твърде тежкото скъсване, отново ми дават повод да се обърна към вас след петнадесетгодишна разлъка. Обстоятелствата ви откриват възможност да изкупите тежката си вина пред хората, които Грели с ваша помощ лиши от имущество и фамилно име. Ако помогнете на тези хора да изпълнят мисията, която са поели, аз съм готова да забравя миналото и да премахна пропастта, която ни дели.
След като прочете как да е писмото, Мортън изпусна лупата и хартията. Доктор Буоти ги вдигна от влажната трева. Събеседниците стояха под стария бряст в чифлика на Мортън. Нозете на стария адвокат се подкосиха. Той се опря о ствола на дървото.
— Говорете по-скоро, синьоре, какво бихте искали от мен.
— Съдържанието на писмото на дъщеря ви ми е известно. Бихте ли желаели, мистър Мортън, да направите с мен едно пътуване до Венеция и… — тук доктор Буоти се озърна настрани и като се убеди, че наоколо няма никого, прошепна на Мортън няколко фрази на ухото.
Мортън изтри потта от челото си:
— Това е тежко задължение, господине!
— След като изпълните тази задача, вие ще можете да заминете за Америка и да прекарате остатъка от живота си в щастливото семейство на вашата дъщеря… Ще видите внуците си…
— Но, господине, ще ми разрешат ли да напусна Англия?
— Хауерстън е готов да погледне през пръсти на вашето тайно заминаване за Венеция; лейтенантът също е осведомен за това.
— Добре, господин докторе, заради срещата си с дъщеря ми готов съм да изпълня вашето
