своя Град на слънцето…
— Стой, замълчи! Аз не проумявам твърде добре красивите мечти, но бог да ме убие, ако светата църква не те обяви за еретик заради тези ти помисли, мое момче! Къде се е чуло и видяло един човек да не завижда на друг, да не измамва друг, да не се опитва да го подСтрува на себе си? Но дори и да беше възможно това, мигар земните владетели ще позволят да изникне някъде такава колония? Вас ще ви обявят за опасни безумци и ще побързат да ви изтрият от лицето на земята заедно с вашия Град на слънцето.
— Но, татко, затова именно ние избрахме острова в Индийския океан, защото там няма кой да ни пречи. Ще бъдем далеч от крале, папи и губернатори. И там не е пустош, там живеят работливи люде. На острова вече много нещо е подготвено, за да израсне твърде бързо Градът на слънцето. Ние с Джордж…
— Синко, ти чу ли какво каза генерал Хауерстън за военната експедиция на остров Чарлз? Само тази причина е достатъчна, за да отхвърлиш мисълта за „справедлива“ колония на този остров. Нашите хора ще трябва да се махнат оттам. Ще видиш: след година вместо град на вашите мечти на остров Чарлз ще се появят английски робски плантации и каторжни рудници.
— Кажи, татко, мигар населението, на острова не може да издържи една обсада? Човек трябва да се бори за щастието си. Ти с шестима негри победи екипажите на два разбойнически роботърговски кораба! Ние… ще прогоним оттам онзи английски губернатор.
— Ние ли? Чарли и Джорджи, така ли? Ех вие, мои братя отмъстители! Нашите островитяни са по- благоразумен народ, те знаят, че на мястото на една отсечена глава на хидрата израстват нови три… Но аз знам, Чарлз, колко трудно е човек да се прости с отдавна лелеяна мечта. Не искам да те разочаровам, момчето ми! След Италия ще заминем за острова и ще видим как жителите ще приемат новината за предстоящото пристигане на губернатора. Ако хората здраво държат на земята и свободата си, може наистина заради тях да тръгнат на смърт. Ако бъде тъй, не ще ви напусна и аз, макар че не вярвам много във вашия Град на слънцето. Аз не ще те изоставя в минута на опасност.
3
Отец Фулвио ди Грачиолани живееше в дълбок размисъл вече от няколко месеца. Неизменното покровителство, с което го удостояваха кардиналът, папският нунций194 във Венеция, и епископът, главата на тайния съд на Светата инквизиция в републиката, беше отстъпило място на твърде доловимо „охлаждане“. Двамата прелати имаха достатъчно поводи да бъдат недоволни от дейността на нелегалното войнство, подчинено на отец Фулвио. Това пръснато по всички тъмни кътчета войнство се занимаваше с шпионаж на дребно, оредяваше вследствие тайни интриги и не оправдаваше напълно възлаганите му надежди. Сред народа ересите се умножаваха, ширеха се атеистични учения.
Притокът от цехини и гулдени в църковните каси отслабваше.
Челото на йезуита беше мрачно и изразяваше загриженост. Отдавна нямаше никакви известия от отец Бенедикт от Бълтън. Изпратеният при него Луиджи Гринели се очакваше през юни юли, но отец Фулвио напразно чака верния си служител до есента. Изчезването на брат Луиджи не на шега безпокоеше патера: тайните братя не прощаваха измяната!
В петък, на 5 октомври, във венецианската лагуна хвърли котва един малък кораб.
Ако се съди по възлите на въжетата и по почернелите дъски на бордовете, тази лека бързоходна шхуна или яхта беше оставила зад кърмата си не една хиляда мили. Скромният вид на плавателния съд и отдалеченото ъгълче, избрано от капитана му за място на престоя, отсъствието на борда на любители да дават пари за сувенири или за подвизи на гмурци — всичко това доведе дотам, че дори пристанищните хлапета и дребни търговци много скоро престанаха да обръщат внимание на малката „Толоса“.
На другия ден след пристигането на яхтата във Венеция пред фасадата на Мраморното палацо тромаво се измъкна от гондолата някакъв лошо обръснат чужденец с разчорлена перука и късо наметало, което откриваше за всеки поглед чифт чорапи, черни гетри и тежки обувки с носове на булдог.
„Бакалавърът на изкуствата“ синьор Антонио Чени, когото доктор Буоти беше взел на служба в домашния музей под името Антонио Карильо, се намираше в отредената за него мъничка стаичка до първата парадна зала. Той понечи да излезе да посрещне чужденеца, но когато последният влезе в двореца и поемайки си дъх, повдигна пред огледалото своята перука, за да избърше запотеното си голо теме, синьор Антонио, който наблюдаваше в отражението на огледалото движенията на чужденеца, внезапно промени цвета на лицето си и едва не се подхлъзна на излъскания паркет.
— Ще ми бъде ли позволено като пътешественик, идващ отдалече, да разгледам музейната сбирка на този дворец? — запита гостът на английски със скърцащ глас.
Във вестибюла нямаше нито един човек, владеещ английски език освен синьор Антонио, който знаеше езика на Албион. Но синьор Антонио понечи да се вмъкне в стаята си. Това щеше да му се отдаде, ако вездесъщия Лафкадио, прислужникът на отец Фулвио, не беше се появил в същия миг край чужденеца.
— Антонио Карильо! — извика той с укорен тон. — има не чувате, че синьорът моли да му се покаже музеят?
На служителя не му оставаше нищо друго, освен да се приближи до чужденеца и да отвори пред него вратата на първата зала. Той започна с монотонен глас обясненията. Чужденецът прояви към тях рядко равнодушие. Освен това очите му бяха толкова слаби, че с явна мъка се вглеждаше в платната.
— Името ви е Антонио Карильо, нали? — прошепна гостът.
— Да, синьор.
— Слушайте, известно ми е кой сте вие… пък и по лице ви познавам, синьор Чени. Не ме смятайте за враг… После, по-късно, ще разберете всичко. А за сега скрийте по-скоро това писмо. То е от синьор Томазо Буоти. Прочетете го така, че отец Фулвио да не узнае нищо за него.
Антонио Карильо бързо скри писмото.
— Слушайте, приятелю мой — продължи шепнешком чужденецът, — постарайте се по-бързо да завърши това разглеждане. Изкуството съвсем не ме интересува. Необходимо ми е уж случайно да срещна тук патер Фулвио.
Антонио Карильо забеляза на ръката на чужденеца пръстен с голямо ахатово печатче. Той изгледа събеседника си подозрително и учудено, но като дочу от съседната зала коприненото шумолене на расото, мигновено възобнови поясненията си.
— Ето тази картина, синьор, принадлежи на четката на Чимабуе195. Сюжетът е взет от…
Чужденецът се обърна и нарочно вдигна бавно към челото ръката си с пръстена, като да се кръстеше. Фулвио ди Грачиолани каза, обръщайки се към служителя:
— Сине мой, идете да си починете. Аз ще продължа обясненията. И така, вие се спряхте пред платното на Чимабуе, синьор. Четката му, подобно безсмъртното изкуство на Гирландайо, чиито творби са украсявали двореца Джезу196 в Рим, усърдно е прославила добрите деяния на твореца.
Антонио Карильо се измъкна през вратата и като се затвори в стаята си, разкъса плика, който му беше предал чуждестранният турист. Този турист синьор Карильо позна още във вестибюла: в Мраморното палацо беше дошъл… престарелият атърни Томас Мортън.
Отдавна патер Фулвио не беше получавал толкова успокоителни известия. Тайните тревоги, грижи и вълнения от последните месеци отстъпиха място на чувството на дълбоко удовлетворение. Дългът е изпълнен! От Ченсфилд пристигна един важен документ. Графските милиони скоро ще запълнят опразнената каса на ордена и ще затвърдят положението на Христовата църква. Брат Бенедикт Морсини си спечели пред тайния орден голяма заслуга!
Разговорът на отец Фулвио с чуждестранния гост, започнат в музея пред платното на Чимабуе, продължи в личните покои на свещеника. Монахът се взираше изпитателно във воднистите, безцветни очи на пристигналия. Томас Мортън издържа този втренчен поглед, мълчаливо свали от ръката си пръстена с печатчето и го постави на масата пред свещеника. Пръстенът на отец Бенедикт! Тайният знак за разпознаване, с който бълтънският капелан беше снабдил своя пратеник — Томас Мортън.
— Позволете да запитам, у вас ли е документът, който донесохте синьор? — запита духовникът на графа.
