— „… В тия дни на всеобщи сътресения…“ така … „височайше утвърдената тайна комисия при канцлерския съд…“ така… „взе решение да не се смущават умовете на британски те граждани…“ Тъй, тъй, слушайте, приятели: „Негово величество благоволи да предложи на комисията най-внимателно да прецени правата на днешните претенденти на титлата и владенията на покойния… Комисията от своя страна, след като проучи всички обстоятелства по самоубийството на лорда, категорично отказва на сина на Алфред Мърей да признае правата му на наследник, тъй като мистър Алфред Мърей юридически е потвърдил на борда на брига «Орион» на 31 декември 1772 година, че няма никакви претенции върху титлата и имуществото на виконтите Ченсфилд, а по-късно е водил в Америка военни действия против въоръжените сили на британската корона, като с това е станал неин враг и е способствувал за откъсването от Съединеното кралство на неговите западни колониални владения. По тези съображения никакви имуществени претенции от страна на самия Мърей или на неговите наследници не могат да бъдат взети под внимание.“
Ако майор Бред се беше досетил да погледне Реджиналд, щеше да се учуди на усмивката върху лицето на човека, който губеше своите наследствени права — Тя съвсем не беше горчива. Но майорът гледаше встрани и не видя как мис Изабела протегна незабелязано ръка на развенчания наследник.
— Реджи! — прошепна тя много нежно. — мили! Сега Ченсфилд ми стана вече съвсем чужд! И ако вие трябва да го напуснете… аз също не желая това наследство… Сега вече мога да ви дам отговора, който вие… отдавна очаквате, Реджи!…
Останалите се обърнаха към тях. Изабела почервеня и замлъкна. Реджиналд я гледаше с възхита, а Джордж Бингъл продължи бързо да чете под носа си откъси от протокола:
„Със смъртта на лицето, което носеше титлата граф и лорд Ченсфилд, ърл Бълтънски и адмирал на британския флот, тази титла престава да съществува и всички владения на покойния, като: имението, замъкът, банката, корабостроителницата, промишлените предприятия, градските сгради в Бълтън, Лондон и в други градове, селскостопанските ферми, дадени под наем, мореплавателните съдове и цялото движимо имущество, както и капиталите в ценни книжа и злато, а така също и обработваемите земи на острова в Индийския океан, се предават по правото на наследство на вдовицата на покойния, високоуважаваната и дълбоконравствена лейди Елен Райланд, графиня Ченсфилд, известна със своята благотворителност и заслужила неизменната благосклонност на кралското семейство заради всякогашната и преданост към трона. Комисията при канцлерския съд моли тази високоблагородна знатна дама временно да повери управлението на всички посочени владения и средства в ръцете на дълбоко уважавания мистър Норуард, който се е ползувал с доверието на покойния лорд Ченсфилд и е готов да съдействува за по-нататъшното процъфтяване на фирмата и предприятията, създадени с труда на покойния. Представителят на комисията мистър Бленърд се назначава за временен губернатор на остров Чарлз в Индийския океан. С цел да се установи на тази земя нормален колониален режим и да се поддържа редът, мистър Бленърд трябва след погребението да организира експедиция от три военни кораба и да утвърди на острова законната британска власт с решителни мерки. Комисията изказва надежда, не лейди Райланд ще окаже материална подкрепа на това мероприятие, изпълнявайки волята на покойния си съпруг…“
— Джорджи, я виж дали там няма нещо по-интересно! — каза злобно Бернардито. — чети по-бързо, ние май няма какво повече да правим в това гнездо на дявола!
„… След като изслуша на тайно заседание съобщението на офицера от тайната канцелария мистър Бред… да предложи на американските граждани Реджиналд и Джени Мърей, а също и на френския поданик Бернардито Луис ел Гора в срок от двадесет и четири часа да напуснат пределите на Съединеното кралство. В случай на отказ да бъдат арестувани и екстернирани…“ А ето тука има нещо и за тебе, Чарли, и… за мене, приятели… „Що се отнася до Чарлз Райланд, то лицето, което носи това име, се смята за умряло в младенческа възраст и погребано на острова, носещ неговото име, а лицето, което понастоящем назовава себе си Лео Ноел-Абрахамс или Чарлз Чембей, както и опасният социалист и якобинец Джордж Бингъл подлежат на незабавно арестуване и довеждане в Лондон под стража…“ Е, братлета, мисля, че е достатъчно! Всичко е ясно! — високо заяви „якобинецът“ Джордж и предаде листовете в ръцете на майор Бред.
— Чакайте, майоре, а какво ще стане с цялата шайка? — намеси се Бернардито. — какво ще получат попът отровител, кръчмарят убиец Уилям Линс, всички тия флетчъровци, грегориевци, дженкиновци и всевъзможните там паяци в раса и камизоли?
— Доживотен затвор — отвърна майорът. — тази участ можеше да отмине само Дженкинс, ако той не беше извършил злоупотребата за користни лични цели. Когато го залових, че фалшифицира френски банкноти, аз, да си призная, не подозирах, че този майстор фалшификатор изпълнява, тъй да се каже, държавна поръчка от Лондон… Поръчката е била предадена чрез покойния лорд. По всичко изглежда, правителство го е заинтересувано в тази работа.
— Кажете, мистър Бред, а вие самият смятате ли за справедливо това решение на комисията? — запита Джени Мърей офицера.
— Госпожице, аз си давам оставката и негово величество благоволи да ми съобщи чрез генерала, че оставката ми ще бъде приета. След завършване на работите в Ченсфилд и тържественото погребение на лорд Райланд служебната ми кариера свършва.
— И като повод за вашата оставка…
— …послужи онова крайно неудоволствие, с което негово величество е посрещнал, дори без да пожелае да вникне в тях, разобличителните материали. Според мнението на негово величество тъй преданото служене на короната, с каквото се отличаваше покойният, го е направило достойно да участвува дори в съвета на „кралските приятели“… Но ние имаме малко време, господа. Комисията може да пристигне всеки момент.
…Същата вечер една малка група, подбрана измежду докерите италианци, вече готвеше за път яхтата „Южен кръст“. В същото време мис Изабела Райланд се сбогуваше сухо с майка си, поразена от новините не по-малко, отколкото законните наследници…
— Сама ли ме оставяте, дъще моя? — студено запита лейди Райланд. — може би не си давате сметка, че губите правото върху богатството и доброто име на родителите си?
— От позорното и престъпно родителско богатство се отричам завинаги, а честното си име се надявам да заслужа в семейството на бъдещия ми съпруг! — твърдо отговори Изабела.
2
Сутринта на 14 септември под бледите лъчи на есенното слънце яхтата „Южен кръст“ напусна бълтънския рейд. Екипажът, насъбран за една нощ измежду италианските докери и празноскитащите моряци на пристанището, наброяваше девет души. На кормилото стояха капитан Бернардито и Чарлз Райланд.
Когато слънцето се издигна по-високо, яхтата зави по посока на вятъра и се отправи на юг. Пасажерите стояха на палубата. Скалистото крайбрежие вече скриваше от погледа им дълбоката извивка на бълтънското пристанище, островърхите градски покриви, сивите кули на катедралата, хълма с крепостта и купищата корабни въжета по пристанищните кейове.
Откъм напуснатото пристанище до кораба долитаха отмерените печални удари на двете катедрални камбани. Погребалният звън ту замираше, когато вятърът отнасяше звука, ту ставаше по-ясен.
От яхтата с просто око можеха да се видят черните потоци от хора, задръстили улиците на покрайнините на града. Огромни тълпи народ отиваха от Бълтън към хълмовете на Ченсфилд. Беше обявено, че лорд- адмиралът се е поминал и по този скръбен случай целият град се отправи да съпроводи останките на своя знатен земляк до фамилната му гробница.
— Нашата мисия тук, в Бълтън, свърши, синко — казваше капитан Бернардито. — ние имаме добрия кораб „Тримата идалго“ и още ще се побием за млада Франция. Съгласен ли си да вземеш моето име, името на един стар скитник и изгнаник, враг на кралете? Искам да те видя щастлив, синко!
— Татко, вие ми предлагате онова, което заслужава най-любещ роден син. Ала истинското щастие на човека се състои в това да помага на другите хора също да бъдат щастливи. Мене ме завладя идеята на Джордж за Слънчевия остров. Този остров ще бъде наистина щастлив, защото слънцето там ще свети еднакво за всички. Там хората ще живеят справедлив живот, общо ще се трудят, по равно ще делят плодовете на своя труд, сами ще си избират ръководители за различните видове работи, сами ще строят
