Младият джентълмен едва не офейка от мистър Томпсън, но, изглежда, също си спомни за коледните традиции и последва адвоката.
— Ето тук свали куртката си, момче, и кажи на тази добра лейди как те казват — рече мистър Томпсън на своя гост, влизайки във вестибюла.
— Името ми е Томас Бингъл, сър — отговори „коледният младенец“. — ама ми даде половин шилинг за сладкиши и ми каза по-скоро да се върна в къщи. Сега у нас също ще има празнично угощение.
— Томас Бингъл ли? Кажи ми, Томас, не беше ли ти заедно с майка си веднъж през лятото при мен в кантората? Познаваш ли ме, Том?
— Да, сър.
— Навярно моят съвет и моята помощ са донесли полза на това семейство. Знаеш ли, Дейзи, на времето си аз дадох на майката на това момченце препоръчително писмо до Патерсън. Том, ти сигурно работиш в корабостроителницата, а?
— Не, сър.
— Още един прибор на масата! Дейзи, заведи момчето при умивалника. Франсис, запалете празничните свещи. Седни на масата, Томас, и ми кажи с какво се занимаваш сега.
— Уча се в училището на мистър Хъмфри Чейзуик, сър.
— Това е твърде похвално, ала откъде мисис Бингъл намира средства за твоето образование, Томас? Тя ми се оплакваше от бедност… Впрочем не искам да те отвличам от печената гъска! Спомням си, че ти имаш и по-голям брат. Сигурно работите на вашето семейство са потръгнали, а? Навреме даденият от мен съвет…
— Благодаря ви, сър.
— Дейзи, сега приготви на твоя гост един пакет. Той ще го занесе у дома си на другите членове на семейството. Томас, я ми разкажи как поминува мисис Бингъл.
— Сър, когато мама ни заведе в доковете на мистър Патерсън, туриха Джордж да разтоварва тухли, а мен — да събирам талаш и трески. Там, в корабостроителницата, има цели планини от тях. Аз ги превозвах с количка и отделях дребните отрезки от едрите. Едрите се продават за огрев по-скъпо, а дребните ги купуват сиромасите. Там работят и много други момчета. Ние с Джордж отивахме в доковете към шест часа сутринта, а в девет вечерта се връщахме у дома. Това продължи не повече от месец, а мене ми се стори, че беше минало цяла година. После при нашата съседка леля Поли — знаете, онази бабичка, дето синът й беше премазан при спускането на новия кораб — дойде една лейди…
— Сигурно от твоя комитет, Дейзи. Продължавай, момче.
— Не, тази лейди не беше от комитета. Госпожите от комитета винаги говорят надълго за спасението на душата, дават няколко пенса и обещават да изпратят стари дрехи. А тази беше красива, млада, много добра лейди. Когато леля Поли й разказала за смъртта на своя син Майк, младата лейди заплакала. А след няколко дни нашият управител, мистър Чейзуик, извикал леля Поли и й казал, че й дават пенсия и че за квартирата било платено цяла година напред.
— И тогава майка ти също се обърнала към тази лейди, нали?
Да, сър, моята майка разпита коя е тази дама и отидохме заедно при нея — далеч, на дванадесет мили от града. Деди говори с мама в парковата беседка и оттогава у нас всичко се измени. Мене ме дадоха в училището на мистър Чезуик и аз вече мога да пиша и да решавам задачи. Мистър Барлет, старшият чертожник на корабостроителницата, взе да обучава Джордж. Сега Джордж се научи много хубаво да рисува кораби и вече си припечелва пари с чертежи, а той е само на петнадесет години! Мистър Барлет казва, че ако Джордж продължи да се учи и занапред, ще стане истински художник… А когато мама даде нашата втора стая на някой тих квартирант, тогава ще заживеем вече съвсем добре.
— А ти не научи ли как се казва тази дама? Изглежда, че тя е твърде богата, щом може да осигури благополучието на две семейства изведнъж? Дейзи, коя от тукашните благотворителки би могла да бъде?
— Не зная, Уилям, пък и за пръв път чувам за тази тайнствена особа…
— Аз знам името й, сър! Тя помогна и на нашия стар Паткинс, който си беше отсякъл с брадва пръстите на лявата ръка. Сега той живее при нея, в Ченсфилд, като домашен дърводелец… Наричат я лейди Емили Райланд и… тя е най-красивата лейди в цялото графство!…
2
Изминаха празниците. Мистър Уилям Томпсън отдавна бе забравил и малкия гостенин, и коледното клонче от имел88. От ден на ден на стария адвокат се трупаха все повече грижи. Преди той винаги се радваше, когато червеноликият пощальон слизаше от дилижанса пред вратата на кантората, довличаше догоре охлузената кожена торба и стоварваше върху масата на Дженкинс, старшия клерк, вързоп вестници, списания, запечатани пакети и пликове с делови и приятелски писма. Сега вече не бе същото! Бързи писма, трудни, неприятни дела, тревожни вести… Като че самата река на времето беше изменила течението си, станала бе по-бърза, по-мътна: явно и нея я бяха накарали да върти фабричните колела! А той, докторът по право и кралски адвокат, беше вече остарял за този водовъртеж…
Една януарска вечер, когато в жълтата светлина на фенерите, окачени над каменните арки на портата, тихо се рееха сухи снежинки, мистър Уилям Томпсън се връщаше пеша от кантората в къщи. Как обичаше по-рано тази обичайна, бавна разходка! Колко славни речи за съда бе обмислил в тези тесни познати улици!… Вървейки, тъй хубаво се редяха плавни фрази, припомняха се оратори от древността, Цицерон… Ох, Цицерон не е имал такива грижи, каквито сега се трупат на гърба на юриста! По времето на Цицерон е било по-лесно да се държи в подчинение тълпата, отколкото тези, сегашните… Римската тълпа е безделничела, задоволявала се е с трохите от патрицианската трапеза, живеела е с „хляб и зрелища“, а тези… тези създават всички богатства на нацията: ръцете им трябва да бъдат сръчни, а главите — покорни! Най- опасното е, ако самите те разберат силата си, защото са много, цели тълпи. Събрани заедно във фабриките, лесно могат да се сговорят… Това е страшно!
…Ето извън града се вижда червена светлина. Това е далечният отблясък на огньовете над рудника.
Ден и нощ скърцащият скрипец издига там изпод земята огромни плетени кошници с черни земни въглища. Над рудника винаги лежи мръснобял облак с червен отблясък. Това е парата, новата стихия, родена от сливането на двете древни стихии — огъня и водата. Огнени машини — огромни и грозни, прилични на страшните идоли на древността — пуфтят и тежко въздишат; издигат се и се спущат тежките бутала над парния цилиндър и с всеки въздух на машината към небето отлетява ново облаче пара… А под земята, в ходовете и галериите на бълтънската шахта, живеят хора, живеят при мъжделиви свещи цели семейства, с деца и жени, които съвсем рядко излизат на божия свят. Това не са престъпници, не са каторжници, те са просто селяни, „освободени“ от своето парче земя, или други обезправени бедняци. На шиите им има железни халки; на халките е гравирано фамилното име на гордия собственик на каменовъглените мини — сър Хари Хартли граф Елсуик. Във вестниците пишат, че тъкмо сега в парламента се обсъжда прошението на рудокопачите за сваляне на тези шийни халки89…
А ето там, по течението на реката Келсекс, в далечните покрайнини на Бълтън, където се губи безкрайната Съборна улица, се извишават новите фабрики на мистър Райланд — сукнени, памучни, въжарски…
Старият адвокат си припомни как съвсем неотдавна, придружен от управителя на „Северобританската компания“ мистър Ралф Норуард, беше разглеждал тези фабрики, някои от които вече работеха, а други бяха още в строеж… Мистър Томпсън запомни децата — мънички, хилави фигурки, едни с налъми, други — на високи пънчета, за да могат детските ръчички да досягат становете… Едно малко пет шест годишно момиченце, загубило пъна си, беше спряло да работи. Майсторът сърдито грабна пънчето и удари момиченцето по главата… Ами жените работнички!… Слаби, равнодушни към всичко, с пръстени лица, с мършави, грозни ръце… Придатък към машините, какво да се прави!
Тези жени и дечица умират със стотици от фабричната треска, която толкова прилича на затворнически тифус. Ето така преминава животът им от ранно детство чак до… леглото в Дома за обществено
