подпомагане, където съпругата на адвоката, мисис Дейзи Томпсън, жертвува пенсове за дървени ковчези… Няма какво да се каже, всичко това е тъжно за страната, за нацията, но…
…Но затова пък само през миналата 1772 година (мистър Томпсън беше вече успял да направи равносметка на родната търговия) новите фабрики в Англия дадоха повече от десет милиона фунта годишен оборот! Колко печалби за британските юристи като мистър Томпсън са свързани с тази цифра, колко жалби, спорове, петиции — за британския парламент!…
Ето на, тези сенки с безкръвни лица, тези фабрични работници все пак са се оплакали в парламента. Морето от скръб и сиромашия не винаги остава спокойно, понякога се вълнува и блъска о каменните брегове!…
Отговор на всички петиции беше неотдавнашният бил90 за правата на промишлениците… Разбира се, парламентът подкрепи не простолюдието, а стълбовете на нацията, собствениците на фабриките: той узакони детския труд от петгодишна възраст… Пък и как би могло да бъде другояче? Фабрикантите въвеждат нови машини, нови станове и вече не предишният опитен тъкач, предач, пресуквач, а чифт детски ръце при стана изработват десеторно повече прежда и тъкани от по-рано и… десеторно по-евтино!
В паметта на мистър Томпсън все още беше пресен споменът за онова време, когато неговата страна, неговата забогатяваща Англия, започна да внася от американските си колонии новото влакно — памука. Прекрасно нещо, ако му се даде добра обработка. И човешкият ум, неизтощим да изобретява, бързо намери нови наСтрува да обработва това влакно по-евтино и по-хубаво. Не ви ли се харесва? Някакъв си обикновен английски дърводелец на име Харгривс взел, че измислил предачна машина и я нарекъл „Джени“, по името на своята руса дъщеричка. Отдавна ли е било това? Та няма още и десет години, а вече по цяла Англия се въртят тези вретена и вече са измислили нови тъкачни станове, та и тъкачеството да не изостава от преденето. Разбира се, броят на новите фабрики с машини от година на година ще расте — търсенето на стоката е голямо, а работата със становете е евтина… Но къде да отидат тогава предишните добри майстори и калфи, бащи на семейства и вековечни труженици? Това… не е съвсем ясно! Хм! Като си помислиш само, тяхното положение наистина става…
Мислите на адвоката бяха прекъснати от груба ругатня, изречена някъде отгоре, от височината на капрата… Мистър Томпсън, потънал в размисъл, се бе намерил точно посред улицата и едва успя да избегне копитата. Дебелият кочияш обсипа разсеяния джентълмен с проклятия, но возещият се във файтона… с приятелски жест повдигна кожената покривка и покани малко засрамения адвокат да седне до него: оказа се, че мистър Уилям Томпсън за малко не бе попаднал под каляската на бълтънския банкер мистър Самюел Ленди!
Старите приятели пътуваха заедно до адвокатския дом. Бълтънският юрист се бе съвзел от уплахата и предложи на мистър Ленди да прекарат вечерта в приятелски разговор. Господин адвокатът имаше за какво да поговори с верния си приятел!
Двамата джентълмени, домакинът и гостът, седнаха в креслата в старинния кабинет. Кафето и ликьорът бяха поставени на кръглата масичка. Пламъкът на свещите раждаше рубинени искрици върху масленистата повърхност на налетия в чашките ликьор. В камината силно пукаха дървата; те ту пламваха и пръскаха искри, ту се покриваха със сива пепел, но ъглите в кабинета си оставаха в полумрак, и оттам, из зеленикавия здрач, достигаше цвърченето на неуморимия щурец, един от старите обитатели на това жилище.
— Има ли нещо ново? — запита банкерът, като посочи разпечатаните пликове. — Къде се намира сега бригът?
— Писмата са изпратени на дванадесети ноември и са надписани така: „Гринуички меридиан, десет градуса южна ширина, Гвинейски залив“. Срещнатият военен кораб, фрегатата „Кръстоносец“, ги е донесъл в Плимът много бързо. Ричард пише, че „Орион“ ще се отбие с товара си в Капщад и след това ще продължи пътя си. Възможно е да са отпразнували вече Коледа на острова на Райланд. Патерсън описва как в Африка едва се спасили от носорозите и леопардите. Навярно страшно преувеличава!… Много по-учудващи неща обаче стават на самия кораб. Ричард пише за тях наистина твърде пестеливо, но от писмото му се вижда, че между него и Райланд е възникнала вражда. Той намеква за някакви тъмни дела на шефа на новата компания.
— Нима Ричард намира време в обществото на лейди Станфорд да се занимава и с работите на компанията?
— Самюел, доверявам ви нещо, което засега дори моята жена не знае. Ричард е развалил през време на пътуването си годежа си с лейди Елен…
— Боже мой! А какви са причините?
— Разбирате ли, Самюел, този Райланд за втори път застава между моя син и неговата избраница. Наистина аз не мога да кажа, че одобрявах новия избор на Ричард, но все пак неговият годеж беше вече станал известен в града, И ето по време на пътуването Ричард направил едно откритие, което не оставя, уви, никакви съмнения за отношенията между лейди Елен и Фредрик Райланд.
— Позволете! Ами че те се познават само от половин година!
— И все пак фактът е безспорен. Ричард е уверен в това.
— Какви сензационни новини! Ами… лейди Емили?
— Виждате ли, Мортън ми пише да започна да готвя бракоразводния процес, но особено предпазливо. Следователно работата е сериозна.
— Уилям, една стара поговорка казва: „Докато супата се вари, тя е винаги по-гореща, отколкото когато се слага на трапезата“. Може би като се върнат, всичко ще се уреди, а? Изобщо това плаване беше едно странно хрумване за такъв делови джентълмен като Фредрик Райланд.
— Ричард пише за него още по-странни неща. От намеците му се долавя, че Райланд не е дори законен наследник на Ченсфилд!
— Е, това е вече рожба на сляпата оскърбена ревност! Тя е направила вашия син явно пристрастен.
— Възможно е. За мен законността на встъпването на Райланд в наследствените му права не буди съмнение. И въпреки това Ричард направо ме съветва да преустановя всякакви отношения със „Северобританската компания“ и с нейния ръководител.
— Глупости! Райланд е сериозен делови мъж. Може би не винаги подбира средствата, но е човек с широк замах. Сериозни работи ме свързват с него. Четохте ли в последния брой на „Монитор“ колко са пораснали дивидентите на компанията и какъв мащаб вземат презокеанските търговски операции? Освен това Райланд подари големи суми на града за благоустройство, а на църквата — за богоугодни дела.
— Всичко това е вярно, но какви са източниците на тези средства? Той изразходва най-малко един и половина пъти по-големи суми от дивидентите, публикувани в „Монитор“. Зад думите на Ричард се крие нещо, убеден съм в това!
Ленди рече да възрази, но махна с ръка и въздъхна. Мистър Уилям продължи:
— Помните ли, Ленди, онази приятна лятна вечер, когато обявих в тесен кръг на приятели подробностите по спасяването на Райланд? Та ето, по всичко изглежда, че ръкописът на Мортън премълчава някои съществени подробности от тези събития. Аз се задължих да пазя в тайна един епизод, който се случи тъкмо няколко часа преди онази вечер, но работите толкова се усложниха, че съм длъжен да бъда напълно откровен с вас. Него ден при мен дойде един непознат. Нарече се Роджърс…
Старият Ленди, целият превърнат в слух, не произнесе нито дума. В напрегнатата тишина само дървата попукваха сухо и щурецът от време на време се обаждаше от ъгъла. Мистър Томпсън заговори шепнешком:
— Този човек търсеше следите на откраднати скъпоценности и най-вече се интересуваше от обстоятелствата, при които е потънала „Черната стрела“, и от спасяването на Райланд. Роджърс изказа, предположението, че Райланд е убил капитан Бернардито Луис и е заграбил съкровището на този пират — скъпоценни камъни, оценявани за шестдесет хиляди фунта стерлинги!
Млъкна дори и щурецът. Само Франсис тътреше в трапезарията схванатите си от подагра нозе, обути в плъстени пантофи.
— Кажете, мистър Томпсън — многозначително запита банкерът, — познавате ли агента на Райланд, бившия моряк Джефри Макрайл?
