5
Мисис Бингъл, която беше пуснала в своето жилище Елиът Меджерсън и бе извела шотландския клерк Арчибалд Стейбълд, се учуди много на поразителната разлика във външността и облеклото на тези двама джентълмени. Под коженото наметало на клерка Стейбълд, което до вчера служеше на нейния наемател, тя веднага позна фрака и панталоните на покойния си съпруг. Добрата жена вече се готвеше да отиде при съседката си леля Поли, за да обсъди с необходимата сериозност това удивително преобразяване на твърде съмнителния дрипльо в един почтен господин, когато на входната врата наново се почука, но този път слабо и нерешително.
Пред изумената мисис Бингъл пак се появи фигурата на старик, но прегърбен, хилав и по нищо неприличащ на предишния посетител.
— Мога ли да видя мистър Ханслоу? — запита гостът със слаб, старчески глас.
Мисис Бингъл видя как старецът влезе в стаята на нейния наемател, като влачеше с мъка след себе си два малки сандъка и една клетка, покрита с шарена кърпа. След няколко минути наемателят на мисис Бингъл отпрати втория си гост. На излизане гостът се спря на вратата и каза от прага:
— Микси обича орехи и плодове, но яде също така мляко и бял хляб. Когато е студено, обличайте я с вълнената куртка, тя е свикнала на тукашната зима. А за моето наметало и за шапката изпратете момчето, аз живея наблизо. Но това са съвсем стари, износени вещи, мистър Ханслоу!
Разяждана от любопитство, мисис Бингъл погледна през ключалката, на вратата на наемателя си. Онова, което видя, окончателно я порази.
Вместо солидния мистър Ханслоу, който винаги носеше перука със сплитка, висока шапка и две топли жилетки, на стола пред огледалото седеше красив млад мъж, черновежд, с полегати бакенбарди и къдрави, късо подстригани коси. Разтворената яка на ризата откриваше силна, загоряла шия. На масата пред него бяха поставени две панички с някакви течности и цяла кутия с мазила, бои, коси и бради. В ръката си държеше тънка пръчица и застанал като художник пред статива си, той се оглеждаше в огледалото и едва докосваше с пръчицата лицето си. При тези манипулации мисис Бингъл за първи път забеляза, че на лявата ръка на нейния квартирант липсва четвъртият пръст.
Ново почукване на вратата накара мисис Бингъл да напусне наблюдателния си пост. Ако не беше направила това, щеше да преживее много силна уплаха, защото мистър Ханслоу незабавно се спусна към прозореца, провери дали се отваря, мушна в пояса си нож, грабна под мишница плаща и застана до перваза, като държеше във всяка ръка по един пищов.
Но тези приготовления мисис Бингъл не видя, а наемателят, като чу в стаята на хазайката си веселия глас на по-малкия Бингъл, остави бойните доспехи, седна пак пред огледалото и възобнови заниманията си с четчицата.
— Томас — извика той на момчето и му пъхна през цепнатината на вратата една бележка, — тичай на този адрес и ми донеси едно наметало и шапка.
Не мина половин час и момчето се върна с вързоп в ръка. Ханслоу все още седеше пред огледалото. Главата и лицето си беше прикрил с кърпа, така че момчето видя само очите на наемателя.
— Слушай, Томас — заговори Ханслоу, — би ли искал една седмица да си починеш от своите училищни занятия, ако разрешат мама и мистър Чейзуик?
— Да, мистър Ханслоу, много бих искал.
— Тогава виж какво: искам да ти предложа лесна и интересна работа за една или две седмици.
— А, работа… Такава ли пак, като на корабостроителницата на Патерсън, или по-лека?
— Какво? Ти знаеш какви работи стават в корабостроителницата? Мигар си бил там?
— Разбира се, знам. В тази корабостроителница аз работих цял месец, а сега брат ми Джордж се учи и работи там в канцеларията.
— Ами че ти си просто находка за мен, Томас! Не, работата ти сигурно съвсем няма да прилича на всичко онова, което си правил в живота си. Кажи ми, виждал ли си някога латерна?
— Е, разбира се, виждал съм. Дядо Потър, същият този старец, от когото сега ви донесох нещата, по- рано ходеше с латерна по дворовете, а ние тичахме след него. Каква умна маймунка имаше той! Наричаха я Микси… Преди с него ходеше едно момченце, Томи Ууд, но то постъпи като юнга на един кораб и оттогава дядо Потър си седи в къщи. Той няма сили да влачи сам латерната по дворовете.
— Тогава ето що: една или две седмици ти ще вършиш онова, което някога е вършил Томи Ууд. Ако остана доволен от теб, ще ти дам двадесет шилинга, едно голямо джобно ножче и най-важното, ще получиш от мен музикалния сандък на стария Потър и маймунката Микси. Защо мълчиш? Не вярваш ли? Тогава гледай тука! — Фернандо свали от клетката шарената кърпа, която я покриваше.
Очите на Том станаха кръгли като копчетата на куртката му. От безкрайно учудване той забрави дори да се зарадва. След това падна на колене пред клетката и се опита през пръчките да помилва малката маймунка, облечена в зелена дреха, която се беше свила печално в дъното на клетката.
— Дай й едно бонбонче — каза Фернандо, измъквайки от джоба си лакомството.
Маймунката протегна към момчето малката си кафява ръчичка, която толкова приличаше на човешка ръка, че Фернандо изпита някакво стеснение пред това разумно същество, поставено в клетка. Ала зверчето посегна към Томас не за бонбончето: зарадваното, развълнувано момченце, види се, събуди у маймунката също някакви силни чувства. Тя се замята из клетката и закрещя. Томас отвори вратичката. Зверчето веднага скочи на рамото на момчето и с човешка нежност прегърна своя освободител за врата. Том не издържа, обгърна маймунката с две ръце и като притисна лицето си до нея, се засмя и заплака от сладка радост, жалост и вълнение.
— Виждам, че си доволен, Том. И аз се радвам, че мога да ти доставя удоволствие — отново заговори Фернандо и гласът му леко потрепера. — после ще ти обясня всичко: как да се държиш, за какво да разговаряш с хората и какво не трябва да им казваш. Ако те питат отдавна ли ме познаваш, ще кажеш, че много отдавна. Кажи ми, как наричахте дядо Потър?
— Томи Ууд и всички деца му казваха „дядо Матю“.
— Дядо Матю! Много добре. Аз, виждаш ли, също се казвам Матю, затова на улицата и мен ще наричаш Дядо Матю. Я ме погледни сега!
Пред момчето като жив стоеше старият дядо Потър със свъсени вежди, сиви бакенбарди и прегърбена фигура със зелено избеляло наметало и черна шапка.
От учудване Томас отвори уста. Маймунката скочи на пода и се метна на кревата. Момчето се спусна да лови зверчето и ловко му надяна нашийника и куртката. Привлечена от шума, в стаята влезе мисис Бингъл.
— Довиждане, мамо — никна Томас. — сега ние с дядо Матю излизаме на бълтънското шосе!
Мисис Бингъл, онемяла от изумление, гледаше как старецът натовари латерната на гърба си; момчето взе под мишница клетката, завита с кърпата, и „кутията с късметчета“. Па излизане мистър Ханслоу, превърнат в стария Матю Потър, каза на хазайката си:
— Мисис Бингъл, може би малко ви учудва всичко, което видяхте днес, но много ще ви моля да не придавате никакво значение на това и никому да не разказвате.
Когато наемателят и неговият помощник се отдалечиха, мисис Бингъл остана със скръстени на корема ръце пред хлопналата се врата; честната жена се разкъсваше от жестока борба между мъчителното обещание да мълчи и страстното желание да сподели със съседките си своите чудни открития.
6
Рано сутринта на първи февруари по бълтънското шосе крачеше стар латернаджия, придружаван от момче с маймунка. Те не се отбиха нито в един двор и вървяха отстрани на пощенския път.
Чак към обяд немощното февруарско слънце започна малко да затопля земята. Снегът по пътя почерня, в коловозите, оставени от дилижансите, имаше вода.
— Том, всичко, което сега ти разказах за пирата Бернардито Луис, не го казвай никому — рече латернаджията на младия си спътник.
— Какво говорите, дядо Матю, никой няма да чуе от мене нито думица! Ами на колко години е сега синът
