седмица. Утре е събота, ще си дойде. Защо ви е дотрябвал, сър?
— Искам да му възложа една поръчка. Моля ви да го пуснете утре с мене за цял ден. А ако утре заран дойде един старец, моля ви, разбудете ме!
4
Наемателят на мисис Бингъл не беше спал и три часа, когато посред нощ се почука на външната врата.
Мистър Ханслоу, изглежда, беше свикнал да спи леко като горски звяр, той веднага скочи от леглото и се облече в тъмнината с необикновена бързина. Само че вместо елегантната камизола облече износен, избелял и закърпен костюм на вехтошар и бързешком уви с парцал лявата си ръка.
— Събудете се, мистър Ханслоу! — извика хазайката му с не особено доволен тон. — старецът, когото очаквахте, вече дойде… Сега е пет часът сутринта — добави укорно тя.
— Не, мен ти не си очаквал, Ханслоу! — произнесе вече в стаята на наемателя нечий пресипнал глас. Влезлият затвори вратата и тежко се отпусна на стола — ай светлина, мистър Ханслоу, пък донеси ми нещо да хапна и да се преоблека.
— Как, вие ли сте, Меджерсън? — чуди се домакинът. Той запали свещ и я постави на масата. — Бива си го видът ви! Как сте се промъкнали по улиците незабелязано? Не ви ли преследват?
— Да. Аз, разбира се, не би трябвало да идвам при тебе, Ханслоу, но измамих копоите; мисля, че нямам опашка подире си. Съмва се и не можех да остана по-дълго на улицата в това облекло. Освен това съм гладен и страшно премръзнах.
Домакинът постави пред госта Струвая със студено овнешко и му наля от едно плоско шише чаша тоди93. Тенджерата с гореща вода за това питие той измъкна от полузагасналата камина. Гостът лакомо започна да яде.
Пред хазаина на стаята седеше изнемощял, сух старец с дълги посивели коси, падащи на раменете. Хлътналите му бузи бяха покрити с дълбоки бръчки, две резки бразди се спущаха от носа към брадата. Очните кухини на Меджерсън бяха необикновено дълбоки й в суровия поглед, пламтящ изпод гъстите му надвиснали вежди, прозираше непреклонната решителност на борец.
— Къде се скрихте вчера, Меджерсън? Видях ви как преплавахте рекичката с момчетата.
— Благодарение на бога с едното дело свършихме! Ти, Ханслоу, добре ни помогна вчера да се разправим с извергите: проклетите машини са предадени на огъня и сега на честните труженици ще стане по-леко. Хората спокойно ще се трудят в лоното на семейството си или в общи цехове; своите изделия, плодове на сръчен занаят, те ще могат да продават по предишните цени; малките деца на тружениците отново ще се отдадат на детски забави и игри, защото бащите и майките ще могат сами да хранят децата, а не да ги продават на безбожните фабриканти… В Бълтън замлъкна шумът на машините, значи, в Бълтън ще пресъхнат детските сълзи! Вчера ти извърши едно добро дело, приятелю Ханслоу. Бог ще те възнагради за помощта на бедняците. Кажи, искаш ли да ни помагаш и занапред?
— Как, нима вие, Меджерсън, имате намерение да останете тук, в Бълтън? Това е твърде опасно. Ако ви хванат …
— …още веднъж ще ме осъдят на смърт, това ли искаш да кажеш? Моята съдба е да се боря със злото и да защищавам онеправданите. В името на това добро дело аз ще приема друг облик, какъвто ми подскаже разумът, и отново ще запаша меча господен, ще се сражавам с мъчителите народни. Амин!
Суровият фанатизъм на Меджерсън, непреклонната му воля и страстната ненавист, които прозвучаха в думите му, поразиха мистър Ханслоу. Той гледаше събеседника си с уважение.
— Откъде сте родом, Меджерсън, и отдавна ли водите тази ваша… война срещу злото? — тихо запита той.
Меджерсън втренчено погледна домакина в очите:
— За това не бива да питаш. Ханслоу, но… ти си честен с нас, знам… Роден съм в Ланкашир. На петдесет години съм и двадесет от тях отдадох на борбата за правда. Още ме помнят в Ланкашир. Там бедняците ми оказаха чест: бях избран в първия стачен комитет още преди четиринадесет години. Заради това ме осъдиха на смърт, но работниците нападнаха полицейския конвой и ни изтръгнаха, нас, петимата осъдени, от ръцете на палачите. После се прехвърлих в Спитфилд, близо до Лондон. Почти десет години там се борихме за нашите права, за свободата на децата, продадени във фабрично робство, за унищожаване на главното зло — машините. По нас стреляха войниците — ние не се предавахме. Мнозина заловиха и обесиха — ние продължавахме да се съпротивляваме и да унищожаваме машините. Накрая бяхме победени, но аз пак се спасих от неминуемата примка и дойдох тук, в Бълтън, за да продължа да се боря. Моята ненавист към палачите, към нечестивите богаташи е свещена и неизтощима. Аз те питам: искаш ли и занапред да помагаш на нашето право дело?
— Какво още възнамерявате да предприемете тук, мистър Меджерсън?
— Докато в Северното графство не изгори и последното фабрично вретено, аз няма да напусна моите братя в тази свещена борба.
— Хм! Право да си кажа, вретената твърде не ме интересуват, нека да си се въртят! Аз трябва да направя някои хора по-сговорчиви. Ние, сиреч, аз и вашето братство, имаме един общ враг, мистър Меджерсън. Наричат го, както се досещате…
— …Фредрик Джонатан Райланд, виконт Ченсфилд, син на Велзевула! Самото му име е проклето: той иска с машини да замени всички хора в своите гнусни фабрики. Райланд е търговец на човешко месо. Ала неговите машини вчера загинаха в огнената геена…
— Можете да не се съмнявате, мистър Меджерсън, че той ще построи нови, и то много бързо. Не, трябва да му се нанесе още един удар, но такъв, от който нито той, нито неговите приятели да не могат вече да се оправят. Бълтънската корабостроителница му строи кораби. Ето, нея именно трябва да унищожим. Това ще удари смъртно цялата компания на Райланд и… ще го накара да върне онова, което принадлежи по право на други.
В очите на Меджерсън, скрити под надвисналите вежди, загоряха пламъци. Погледът му заприлича на тлеещ огън в дълбока пещера, прозиращ нощем през шубраците.
— Райланд и Патерсън — двамата са заслужили омразата и проклятието на работния народ — рече той тържествено. — тъй да бъде: братството на лудитите те благославя в тази стъпка и то ще ти помогне така, както ти вчера помогна на братството, сеньор Фернандо Диас!
Лицето на мнимия мистър Ханслоу се измени и той закри бързо устата на своя гост:
— По-тихо, сакраменто! Откъде вие, сеньор, знаете моето истинско име?
— То отдавна е известно на братството и затова аз още при предишното ти идване не случайно се оказах с теб в една стая в странноприемницата… Ние имаме невидими съюзници и тайни уши… Известна ни е и целта на твоята борба с този Райланд: ти търсиш скъпоценностите на пиратския главатар… Тази цел е чужда на нашето братство, но ти си млад, смел и честен и ние сме готови да виждаме в теб съюзник. Помни едно: към предателите ние сме безпощадни…
— Е, щом е така, да си ударим ръцете, сеньор Меджерсън! Сега вие трябва да си смените облеклото. За всеки случай аз взех това онова от гардероба на покойния мистър Джон Бингъл. Облечете този тъмен фрак; навярно покойният съпруг на нашата хазайка го е обличал на големи празници, когато е отивал на църква… Сега ще се заема с вашата прическа. Ненапразно две години съм бил странствуващ актьор. Ще ви подстрижем косите… Ето така! Сега вие сте почтен клерк от някоя шотландска фирма. Погледнете се в огледалото. Нека сега някой познае във вашето лице Елиът Меджерсън, дявол да го вземе!
— Ти наистина ме превърна в клерк, Фернандо Диас. Вижда се, това е пръст божи! За известно време аз ще запазя външността на клерк и още днес ще „пристигна“ с дилижанса от Единбург в странноприемницата „Бялата мечка“. Там ще наема стая, докато не си намеря по-удобно убежище.
— А как ще поддържаме тайна връзка, мистър Меджерсън?
— Вече не Меджерсън, Фернандо! Ти превърна Меджерсън в клерка Арчибалд Стейбълд. Запомни: Арчибалд Стейбълд, странноприемница „Бялата мечка“. А връзка ще поддържаме както преди. Нали не си забравил стълба за афиши на Гарденрод? Преглеждай, както и преди, обявленията на цирка… Съобщавай плановете си. В краен случай, ако ти се наложи да се спасяваш с бягство, ще намериш подслон и помощ у „ирландските братя“. Ти знаеш къде да ги търсиш в Бълтън. А сега сбогом, брат Фернандо!
