— Чувах това име миналото лято… Някаква история за нападение над един бандит в неговата квартира…
— А не свързахте ли тази история с вашия загадъчен посетител Роджърс?
— Не, не ми е минавало през ума.
— Ами че именно вашият Роджърс е бил същият онзи бандит. Той ограбил Макрайл и едва не го убил.
— Боже мой!
— Ударът без съмнение е бил насочен към Райланд и може би именно вие, Уилям, косвено сте спомогнали да бъде нанесен този удар върху интересите на вашия най-състоятелен клиент.
— Но, Ленди, ако подозренията на Роджърс са основателни, той навярно е търсил своята част от съкровището на Бернардито. Като е обсебил ограбените скъпоценности, моят уважаван клиент сам е навлякъл върху себе си риска да се срещне с други претенденти на това крадено богатство.
— Вашият Роджърс е просто един ловък бандит! Необходима му е била вашата помощ, за да намери начин да окраде сър Фредерик.
— Чуйте, Ленди, откога сте се превърнали в такъв горещ защитник на Райланд? С какво ви е омагьосал този човек? Що за мания е обхванала умовете на най-почтените граждани на Бълтън? Патерсън стана негов съдружник. Вие сте влезли с него, според думите ви, в сериозни делови отношения. Лейди Станфорд му повери всичките си свободни средства. „Монитор“ го превъзнася; говори се, че редакторът дори бил станал акционер на компанията. Бълтънският кмет прие от Райланд голяма сума за нуждите на града. Пристанищните и митническите власти му оказват широка подкрепа. Държавните контрольори на платовете някак твърде подозрително леко поставят пломбите по изделията на „Бълтънска манифактура“. Дори църквата… Слушахте ли какви похвали се отправиха по адрес на пожертвователя на последната проповед в катедралата? И най-сетне стотици дребни притежатели на акции… Не, това дори не е мания, това е някаква демонична паяжина, дявол да го вземе! Но аз мога смело да твърдя, че деловите ми връзки с този клиент не са ми отнели независимостта. За мен е изгодно да водя делата на компанията, но мога всяка Минута да ги прекратя, тъй както го желае моят син. Защо мълчите, Самюел?
— Уилям! Откровеност за откровеност! По-добре е за вас да узнаете истината, преди да последвате безпочвените съвети на вашия заслепен син… Много добре ви е известно, че главните средства на моята банка съставляват влоговете на Патерсън, на още няколко фабриканти, вашите собствени и най-сетне средствата на застрахователното дружество…
— Боже мой, защо е този предговор? Работите на банката познавам по-добре от своите! Не ме плашете, Ленди!
— Тогава слушайте, Уилям. По време на лятната борсова паника аз закупих за голяма сума обезценяващи се книжа и — се излъгах в сметките си… Дойдоха срочни платежи, нуждаех се от неотложен заем. Мятах се като в треска, защото при най-малък признак на безпокойство от страна на вложителите трябваше да обявя фалит. Аз старателно криех положението на работите дори от най-близките си приятели, но Макрайл знаеше за моята загуба, защото част от книжата купих чрез него. Той именно ме запозна с мистър Райланд и ние бързо намерихме с този джентълмен общ език. И ето в най-критичния за „Бълтън банк“ момент Райланд бегло провери моя баланс и пое голям риск, като ми даде срещу полица шестдесет хиляди фунта, наистина с голяма лихва.
— По-нататък, Ленди, по-нататък!
Аз устоях на платежите и се съживих. Благодарение на тази подкрепа банката се стабилизира. Но, драги ми Уилям, тези шестдесет хиляди бяха… не в банкноти. Това бяха едри брилянти, които агентите на Райланд негласно продадоха в Холандия от мое име. Райланд ми предложи камъните и услугите на агентите, за да не се споменава неговото име при продажбата на камъните. Какво ми оставаше да правя? Можех ли тогава да се замислям за произхода на тези камъни? Пък и може ли да се смята за несъвместимо с джентълменската чест присвояването на средствата на един мъртъв пират? Мистър Томпсън дишаше тежко.
— Коленете ми треперят — изстена той. — Самюел, вие не бива да ми се сърдите, но аз ще трябва да прехвърля влоговете си…
— Уви, това е невъзможно, Уилям. След като банката устоя, аз вложих, по настойчивия съвет на Патерсън, всички нови влогове в акции на „Северобританската компания“ и от тях очаквам бърз оборот. Свободни пари, с които да изплатя такъв голям влог като вашия, у мене няма. Сега съдбата — моята, и вашата — изцяло свързана с процъфтяването на компанията на Райланд.
— Боже, мой! Значи, всеки удар по репутацията на тази фирма или едно петно върху името на нейния собственик…
— …ще ни направи просяци, стари мой приятелю! Нашето благополучие е в чужди ръце, Уилям!
В дълбокото мълчание, което се възцари в кабинета, откъм потъмнелия ъгъл отново още по-отчетливо от преди зазвуча рязкото, сухо и като че ли насмешливо: цър, цър, цър!
Изведнъж сред тази тягостна тишина старият Франсис, който поправяше щората на прозореца, изплашено плесна с ръце и събори фарфоровата ваза.
— Мистър Уилям, погледнете през прозореца… На Съборна улица горят новите фабрики на мистър Райланд!
Двамата стари джентълмени се спуснаха към прозореца. Над градските покриви трептеше червен отблясък от пожар. Дори през двойните стъкла в кабинета проникваше далечният камбанен звън и на два пъти долетя нестройният пукот на пушечни залпове.
Надолу по Съборна улица, която започваше от Олдпорт скуеър и се губеше накрая в опушения лабиринт на бордеите в покрайнините, пристъпваше сива, мълчалива тълпа от мъже, жени и деца, облечени в работнически блузи и престилки. Мнозина бяха гологлави. Някои носеха, на раменете си лостове и чукове, тук-там над нечие рамо се поклащаше и цев на пушка. Отдалеч цялата процесия приличаше на погребална.
Почти една трета от тълпата бяха деца. С груби дървени обувки на краката си, те крачеха тежко, хванали за ръка по-възрастните си другари. Някои от тях, най-малките, по детска привичка все още се държаха за полите на жените, които пристъпваха, облечени в дрипи, с каменни сурови лица. Сбъдваше се предчувствието на бълтънския адвокат: морето от скръб и отчаяние се разля по градската улица и се блъскаше о каменните й брегове!
Над първата редица се люшкаше плакат, написан с черна боя върху бяло ленено платно:
На гърдите на някои участници в процесията бяха закачени дъсчици с надписи: „Аз съм осакатен от машината“, „Машината работи, а аз гладувам“
Когато процесията измина две три пресечки и вече беше към края на града, един висок човек с наметало, приличен на пуритански91 проповедник от кромуелско време, запя с груб глас песен, която бе подета от цялата тълпа. Мелодията звучеше като църковен хорал, еднообразно и тържествено.
Минувачите се спираха и изпращаха процесията ту със съчувствени, ту с изплашени погледи. В края на града демонстрантите все по-често бяха посрещани с приветствени възгласи от прозорците и от тротоарите.
Процесията се приближи до дългата масивна ограда, зад която се виждаха тухлените сгради на цеховете на „Бълтънска манифактура“ и на съседния въжарски завод. В дъното, по продължение на северната граница на целия промишлен район, течеше рекичка; незамръзналата й вода с маслени петна по повърхността чернееше между заснежените брегове. Два шлепа стояха на кея. На самия бряг се извисяваше сградата на бояджийницата. По-нагоре по течението един бент преграждаше реката. Водата недоволно шумеше в отводнителния ръкав, блъскайки позеленелите хлъзгави перки на големите дървени колела, закрепени между тухлените стени. Тези колела се въртяха със скърцане и движеха грамадните лостове на трансмисионните механизми и становете в работилниците и цеховете на „Бълтънска манифактура“… Впрочем по-голямата част от колелата сега бяха в покой. Водата едва ги поклащаше и с бълникане протичаше под перките…
Трансмисии, машини, станове… Лошо стана с тях за истинския трудов човек! Собственикът не иска да му
