на Бернардито?
— Той е на пет години. Съвсем неотдавна го видях.
— Е, и? Как изглежда той?
— Обикновено момченце… Ти можеш ли да пишеш?
— Разбира се, че мога. И да смятам, и да решавам задачи за търговци и за пътуващи дилижанси.
— Браво! Ами какво прави в корабостроителницата твоят брат Джордж?
— Той работи като рисувач и чертожник. Само че знаеш ли какво, дядо Матю? Джордж е много умен, той чете забранени книги и иска да стане „син на свободата“.
— Виж ти! Когато бях на неговите години, аз мислех за друго… Тогава слушай, Том, ще ти кажа адреса на сина и на майката на капитан Бернардито. Но ако се изтървеш пред някого, през нощта сам Бернардито ще дойде при теб и ще ти зашие устата, чуваш ли?
— Чувам — отговори момчето с отпаднал глас.
— Ако ние с теб се разделим и ти чуеш, че съм загинал, напиши на сеньора Естрела и на малкия Диего писмо. Запомни адреса: Гърция, пристанище Пирея, предградието, дома на търговеца Георги Каридас. Пиши им, че техният приятел от Толедо е умрял. А сега кажи ми, какви имения има по този път?
— то онази красива вила е чифликът на лейди Станфорд. Нейна е и къщата, в която живеем ние. По- нататък е Ченсфилд, след това имението Уолвсууд, а по-нататък не знам.
— Тогава, който и да те запита накъде отиваш, ще казваш — Уолвсууд, разбра ли?
— Разбрах. Но добре ще бъде по пътя да надзърнем в Ченсфилд! Ето там, отвъд парка, вече се виждат двете кулички на голямата къща. Там живее една много красива и добра лейди. Дядо Матю, да й покажем нашата Микси!
— Я виж, значи, ти, Том, познаваш и тази лейди? — възкликна латернаджията. — Брей, какъв си всезнайко! При нея тъкмо отиваме ние, защото трябва да й предадем един мъничък пакет. Ти можеш да й изсвириш дори и четирите песнички, които свири нашата латерна… Ала там, в Ченсфилд, тази прекрасна лейди не живее сама! Там, в същата онази стара къща, живее в една тъмна пролука кръвожаден паяк, чиято лукава паяжина трябва да разкъсам… ако сам не се заплета в нея — добави той полугласно.
Умореното момче замълча, недоверчиво и изплашено поглеждайки изкосо близкия парк и къщата, където в някаква затънтена пролука се криел от слънцето и плетял своята мрежа незнаен и страшен като в приказките паяк…
Денят вече преваляше, когато двамата пътници, без да си отдъхнат в Ченсфилд, се затътриха назад.
— Дяволски не ни потръгна, моето момче — мърмореше латернаджията. — Паякът е замъкнал нашата прекрасна лейди в индийските води на своя проклет кораб. Страхувам се, че тя може и да не се върне от това плаване… Няма що, ще трябва още днес да се доберем до кантората на стария мистър Томпсън и да му оставим пакетчето, адресирано за лейди Райланд. За нас с тебе, Том, е твърде опасно да държим това пакетче у себе си, защото то струва по-скъпо, отколкото която и да е къща по това печално шосе…
По пътя за Бълтън пътуваше един добродушен фермер. Отначало той изпръска нашите пътници с кал от колелата на своята лека каручка, а после се съжали над тях, печално крачещи, мокри от дъжда. Привечер каруцарят стовари гладните и полуизмръзнали скитници пред високата врата на къщата, където се намираше юридическата кантора „Томпсън и син“.
ГЛАВА СЕДМА
КАМА И РИЗНИЦА
1
В събота, първия ден на февруари, от външния рейд на бълтънското пристанище се раздаде топовен изстрел, оповестяващ на пристанищните чиновници за пристигането на кораб.
Падналият сутринта сняг се топеше, но влажният и студен вятър гонеше откъм морето нови облаци. Прибоят ревеше на пристанищния вълнолом и дори в залива вълните люшкаха силно двете лодки от пристигналия американски кораб. Борейки се с вълните, те се приближаваха към кея.
В първата от тях сред другите пасажери седеше висок пътешественик с индийска куртка, извезана с червени шарки. Изпод плъстената шапка с вдигнати поли върху челото му падаше посивял кичур, покриваш полегат белег над носа. На колана му висеше нож в ножница, украсена с индийски орнаменти, и два едрокалибрени пищова. Пътешественикът не откъсваше очи от двете кожени торби, обшити с ремъчни ивици. Те лежаха на дъното на лодката заедно с големия черен куфар на пасажера. Върху торбите бяха седнали двамата му спътници с моряшки наметала.
Група посрещачи на брега очакваше пристигането на лодките. По-настрана, мушнали ръце в джобовете, бяха застанали с вид на най-голямо безразличие двама пристанищни зяпачи. Когато гребците от първата лодка се уловиха за перилата на кея, тази двойка се отдръпна зад камарата сандъци.
Двамата субекти започнаха да наблюдават иззад прикритието си слизането на пасажерите.
Митническият чиновник покани пристигналите да влязат в дългото сиво здание на брега. Той блъсна грубо единия от моряците, който измъкваше на брега тежките торби, но пътешественикът с индийската куртка отведе чиновника настрана и полугласно му каза няколко думи, като спомена името на сър Фредрик Райланд. Лицето на чиновника цъфна в усмивка. Той почтително потупа с ръка тежките торби и се отдалечи, като остави пътешественика, моряците и техния товар на запустелия кей.
Върху зяпачите, които се криеха зад сандъците, думите на пътешественика оказаха магическо въздействие. Единият от тях се приближи с поклон до пристигналите, а другият изтича за файтонджия. Много скоро багажът беше натоварен в каретата, пристигналият зае място на седалището, а неговите моряци застанаха на стъпалата. Двамата неочаквани помощници останаха да следят слизането на пасажерите от втората лодка.
На улица Пристанищен фар екипажът спря пред каменната арка на двуетажен дом. Над арката се мъдреше фирма с изображение на много бурно море и тъпомуцунест кит в надлъжен разрез, който показваше вътрешността на животното. В областта на стомаха безстрашният живописец беше поместил маса с бутилки и двама пируващи моряци.
Дим от десетки лули на сини ивици се виеше под ниския таван на кръчмата. По масите тракаха зарчета, звънтяха монети. С приближаването на вечерта все по-бързо се изпразваха каните с ейл94. Когато пътната врата се отваряше, от улицата нахлуваше гъсто кълбо студен февруарски въздух. Мразовитата пара се смесваше с тютюневия дим и светлината на закачената опушена лампа едва се процеждаше през тези облаци.
Зад високия тезгях, сред бутилки, калени канчета и чинии с мезета, стоеше собственикът на кръчмата, човек известен на моряците от петте части на света.
Ръкавите на блузата му бяха навити и откриваха силни космати ръце с тежки като гири юмруци. На гърдите му висеше сребърна боцманска свирка. Късо подстриганата му възсиньочерна брада обкръжаваше бледото, без нито едно червено петънце лице. Очите гледаха студено и властно изпод тежките клепачи. При тезгяха, вдясно от кръчмаря, винаги се виждаха чифт черни патерици.
Пет години вече се бяха изминали, откак боцманът Уудро Крейг загуби в морски бой ходилата на двата си крака и застана зад тезгяха на закупената от него малка кръчма. Предишният собственик на това заведение едва свързваше двата края, но на Крейг работата потръгна. Една година след като премина в ръцете на новия собственик, кръчмата „Утробата на кита“ стана най-известната по западното крайбрежие на Англия. Тук бълтънци се осведомяваха за пристигането на всички кораби; търговци си разменяха новини от всички краища на света. С помощта на миловидни девици моряците пропиляваха за два три дена всичко, което бяха припечелили в продължение на месеци в океански рейсове. Тук капитани набираха екипажа си, а корабовладелци намираха капитани за своите кораби.
В задушните стаи на горния етаж, където виното и ястията се поднасяха от мълчаливи изпълнителни слуги негри, ставаха всевъзможни сделки между търговци, моряци и собственици на кораби. Често тези съвещания завършваха с пир късно след полунощ. Понякога това бяха съвсем особени сделки, в които един от договарящите развързваше кесия със злато, а неговите събеседници скриваха в пазвата си оръжие и излизаха от кръчмата, спуснали ниско полите на шапките си и прикрили брадите си с наметала…
