— Може, на колене — отвърна Рим.
В този момент кралят повиши глас. Те млъкнаха.
— Петдесет су за дрехи на прислужниците ни и дванадесет ливри за плащове на кралската свита! Отлично. Разсип-вайте златото с тонове! Луд ли сте, Оливие?
При тези думи старецът вдигна глава. На шията му блеснаха златните раковини от огърлицата на свети Михаил. Свещта освети напълно сухия му мрачен профил. Той издърпа листа от ръцете на четеца.
— Вие ни разорявате? — извика той, плъзгайки хлътналите си очи по листа. — Какво означава това? Каква нужда имаме от целия този разкош? Двама капелани със заплата десет ливри месечно всеки, послушник в параклиса със сто су. Камериер с деветдесет ливри годишно! Четири лакеи в трапезарията по сто и двадесет ливри годишно всеки! Надзирател, градинар, помощник-готвач, пазач на оръжията, двама помощник-ковчежници по десет ливри месечно всеки! Един коняр с двама помощници по двадесет и четири ливри месечно! Носач, сладкар, хлебар, двама колари, всеки по шестдесет ливри годишно! А старшият ковач — сто и двадесет ливри! Ковчежникът — хиляда и двеста ливри, а контрольорът — петстотин! И какво ли не още! Та това е лудост! Заплатите на нашите слуги разоряват Франция! Всички съкровища на Лувър иде се стопят върху огъня на подобно разхищение. Ще бъдем принудени да разпродадем съдините си! И догодина, ако бог и пресветата Дева (при тези думи той повдигна шапката си) продължат дните ни, ще пием чая си в калени чаши!
При тези думи той погледна сребърната чаша, която блестеше на масата му. Поокашля се леко и продължи:
— Метр Оливие, владетелите, на които са подвластни големи кладения, като например кралете и императорите, не трябва да допускат разкош в домовете си. Защото тази зараза се разпростира оттам и в провинцията. И така, метр Оливие, запомни това веднъж завинаги! Нашите разходи се увеличават всяка година. Това не ни се харесва. Как е възможно подобно нещо? До седемдесет и девета година те не надхвърляха тридесет и шест хиляди ливри. В осемдесета достигнаха четиридесет и три хиляди шестстотин и деветнадесет ливри, много добре си спомням сумата, в осемдесет и първа — шестдесет и шест хиляди шестстотин и осемдесет ливри. А тази година — кълна се в душата си! — те ще достигнат осемдесет хиляди ливри! Удвоени само за четири години! Чудовищно!
Той се спря задъхан, после продължи разпалено:
— Виждам около себе си само хора, които затлъстяват за сметка на моето измършавяване! Смучете екютата ми през всичките ми пори!
Всички мълчаха. Свикнали бяха да изслушват търпеливо подобни изблици на гняв.
— Това ни напомня — продължи той — онова прошение на латински, отправено ни от френското дворянство, да възстановим „бремето“ на почетната придворна служба! И какво бреме наистина! Смазващо! А, господа! Вие твърдите, че не сме истински крал, щом царуваме dapifero nullo, buticulario nullo198! Пасха Господня, ние ще ви докажем крал ли сме, или не!
Тук кралят се усмихна, съзнавайки своята мощ, лошото му настроение се уталожи и той се обърна към фламандците, Виждате ли, драги Гийом, всички тия главни разпределители на храната, главни виночерпци, главни камериери, главни домоуправители вършат по-малко работа от най-обикновения прислужник. Запомнете, драги Копенол, те не служат за нищо. Както се въртят така без работа около краля, те ми напомнят четиримата евангелисти около циферблата на големия часовник в двореца, които наскоро бяха подновени от Филип Брий. Макар и позлатени, те не показват часа. Стрелката може прекрасно да мине и без тях.
Кралят се замисли за миг и добави, поклащайки старческата си глава:
— Хо! Хо! Кълна се в света Богородица! Аз не съм Филии Брий и нямам намерение да подновявам позлатата на едрите васали. Споделям мнението на крал Едуард: „Спасете народа и убийте феодалите!“ Продължавай, Оливие!
Човекът, към когото той се обръщаше с това име, взе отново ръкописа и зачете на висок глас:
— „На Адам Тьонон, аташиран към пазителя на печатите на парижкия прево, за сребро, изработки и гравиране на гореспоменатите печати, които бяха подновени, защото предишните бяха толкова остарели и изтъркани, че не можеха да бъдат употребявани повече — дванадесет парижки ливри.
На Гийом Фрер сумата от четири ливри и четири парижки су за грижите и разходите му по гледане и хранене на гълъбите от двата гълъбарника в двореца Турнел през месеците януари, февруари и март тази година, за което време те са изяли седем крини ечемик.
На един францискански монах за изповядване някакъв — престъпник — четири парижки су.“
Кралят слушаше мълчаливо. От време на време той се покашляше. Тогава поднасяше чашата към устните си, отпиваше една глътка и се намръщваше.
— „През тази година по разпореждане на съда са били направени петдесет и шест съобщения по кръстопътищата от тръбачи. Сметката подлежи на изплащане.
За разкопки и търсения на разни места в Париж и другаде, където според мълвата е имало скрити пари, макар че не е било намерено нищо — четиридесет и пет парижки ливри.“
— Това ще рече да заровиш екю, за да изровиш су! — забелязва кралят.
— „За поставяне на шест прегради от бяло стъкло на мястото, където се намира желязната клетка в двореца Турнел — тринадесет су. За направа и доставка по заповед на краля в деня на уродите четири кралски герба, обкръжени с гирлянди от рози — шест ливри. За два нови ръкава на старата кралска камизола — двадесет су. За една кутия мас за смазване ботушите на краля — петнадесет дьоние. За направа на нова кочина за черните прасета на краля — тридесет парижки ливри. За няколко огради, дъски и отвори на пода в помещенията на лъвовете в двореца Сен Пол — двадесет и две ливри.“
— Това се казва скъпи животни! — забеляза Луи XI. — Но какво от това? Чисто кралска прищявка. Там има един голям червен лъв, който много обичам, защото се умилква около мене. Виждали ли сте го, метр Гийом? Владетелите трябва да притежават такива чудни животни. Лъвовете са за нас кралете все едно кучета, а тигрите — котки. На короната не приляга какво да е. По време на езическия култ на Юпитер, когато народът принасял в жертва по сто вола и сто овена в храмовете, императорите давали по сто лъва и сто орли. Колко по-диво и по-красиво! Край престола на френските крале открай време се е разнасял рев на лъвове. Трябва все пак да ми се признае, че харча много по-малко от предшествениците си и не пръскам луди пари за лъвове, мечки, слонове и леопарди. Продължавайте, метр Оливие. Ние искахме да кажем на нашите фламандски приятели само това.
Гийом Рим се поклони дълбоко, а Копенол, както се бе намръщил, приличаше на една от мечките, за които говореше негово величество. Кралят не им обърна внимание. Миг преди това потопи устни в чашата си и изплю питието с думите:
— Уф! Каква отвратителна билка! Четецът продължи:
— „За храна на един празноскитащ, затворен от шест месеца в помещението при живодерната до второ нареждане, шест ливри и четири су.“
— Това пък какво значи? — прекъсна го кралят. — Да храним хора, които би трябвало да обесим! Пасха господня! Няма да дам вече нито су за подобно хрантутене! Оливие, разберете се по въпроса с господин д’Естутвил и още тази вечер се разпоредете този хубостник да се ожени за бесилката. По-нататък!
Оливие отбеляза с палец параграфа за празноскитащия и мина нататък.
— „На Анрие Кузен, главен палач на парижкия съд, сумата шестдесет парижки су, определена по разпореждане на господин парижкия прево за закупения по заповед на превото голям широк меч, служещ за обезглавяване и екзекутиране на лица, осъдени от правосъдието заради провиненията им, ведно с ножицата и всички други принадлежности, като в общата сума е включена и поправката и подновяването на стария меч, който се беше пропукал и нащърбил при изпълнение присъдата над месир Луи Люксембургски, както това личи ясно…“
— Достатъчно — прекъсна го кралят. — Разрешавам сумата с голямо удоволствие. За такива разходи не се скъпя. Никога не съм съжалявал за изхарчени по този начин пари! Продължавайте!
— „За подновяване на една клетка…“
— А! — каза кралят, хващайки ръчките на креслото си, за да се надигне. — Знаех си, че ненапразно съм дошъл в Бастилията. Чакайте, метр Оливие. Искам да видя лично тази клетка. Ще ми прочетете колко струва, докато я разглеждам. Господа фламандци, елате да я видите. Заслужава си.
Той стана, подпря се на ръката на събеседника си, направи знак на безмълвната личност, която стоеше
