да бъде късно.
Жак Коактие се възпротиви:
— Незабавно, господарю! В противен случай домът на съдията ще бъде разграбен на бърза ръка, феодалните права ще бъдат накърнени, а главният съдия — обесен. За бога, господарю, изпратете помощ още сега!
Кралят го погледна право в очите.
— Казвам ви, утре сутрин.
Това беше поглед, който не допускаше възражения. След кратко мълчание се чу отново гласът на Луи XI:
— Драги ми Жак, вие навярно сте осведомен? Какви бяха… — Той се поправи: — Какви са феодалните права на главния съдия?
— Господарю, главният съдия притежава улица Каландър до улица Ербьорд, площад Сен Мишел и местата, наричани от простолюдието Мюро, разположени до църквата „Нотър Дам де Шан“ (при тези думи Луи XI повдигна периферията на шапката си), общо тринадесет двореца плюс Двора на чудесата, плюс болницата за прокажени, наречена Извънградска, и плюс пътя от тази болница до Потр Сен Жак. Във всички тия места гой събира пътем данък, олицетворява висшата, средна и низша съдебна власт и е пълновластен господар.
— Виж ти! — каза кралят, като почеса лявото си ухо с дясната ръка. — Налапал е голям къшей от града ми! Аха! Значи господин съдията беше господар на всичко това?
Този път той не се поправи и продължи замечтано, като че ли говореше сам на себе си:
— Отлично, господин главен съдия! Вие сте били захапали тлъстичко парче от нашия Париж.
Изведнъж той избухна:
— Пасха Господня! Какви са всичките тия господа, които са си присвоили правото да надзирават пътищата, да раздават правосъдие, да бъдат феодали и пълновластни господари в нашето кралство? Които събират пътни такси край всяка нива и имат на всеки кръстопът свое правосъдие и свой палач? Подобно на гърка, който смяташе, че има толкова богове, колкото и чешми, а персиецът — толкова богове, колкото звезди на небето, французинът пък смята, че има толкова крале, колкото бесилки! Дявол да го вземе! Това е вредно и подобен безпорядък не ми се нрави. Бих желал да зная дали по волята на всевишния Париж има друг надзирател на пътищата освен краля, друг съд освен кралския, друг император в кралството освен нас! Кълна се в душата си! Крайно време е вече да дойде денят, когато във Франция ще има само един крал, само един господар, само един съдия, само един палач, както има само един господ в рая!
Той повдигна още малко шапката си и продължи със същия замечтан вид, подобно на ловец, който насъсква и пуска хайката си:
— Отлично, народе мой! Отлично! Смазвай тези лъже-господари! Довърши делото си! Дръж! Дръж! Граби ги! Беси ги! Опустошаван ги!… Аха, вие искате да бъдете крале, тъй ли, монсеньори? Напред, народе! Напред!
Той млъкна внезапно, прехапа устни, като че за да задържи наполовина изплъзналата се мисъл, спря последователно проницателните си очи на всеки един от петимата обкръжаващи го мъже, сграбчи ненадейно шапката си с две ръце, загледа се в нея и каза:
— О, бих те изгорил, ако знаеш всичко, което се таи в главата ми!
После отново обгърна присъствуващите с внимателния си, неспокоен поглед на прибираща се в бърлогата си лисица и добави:
— Разбира се, това няма значение! Ние ще окажем помощ на господин главния съдия. За нещастие имаме много малко войска в този момент срещу толкова голямо множество. Трябва да почакаме до утре. Ще възстановим реда в Сите и ще обесим, без да ни мигне окото, всички, които заловим.
— Добре, че се сетих, господарю! — каза Коактие. — Забравих в първоначалното си смущение. Стражата е заловила двама души, останали назад от бандата. Ако ваше величество желае да ги види, те са тук.
— Дали искам да ги видя! — възкликна кралят. — Как, бога ми, можа да забравиш подобно нещо! Тичай бързо, Оливие, иди ги доведи!
Метр Оливие излезе и се върна след малко с двама арестанти, заобиколени от стрелци от кралската стража. Първият имаше широко пиянско лице с малоумно изражение. Облечен беше в дрипи и вървеше, прегъвайки коляно и влачейки крак. Вторият беше бледа усмихната личност, позната вече на читателя.
Кралят ги гледа безмълвно една минута, после изведнъж се обърна към първия:
— Как се казваш?
— Жофроа Лъжеца.
— С какво се занимаваш?
— Скитник.
— Защо си взел участие в този осъдителен метеж? Скитникът погледна краля, размахвайки глуповато ръце.
Това беше една от тия зле скроени глави, в които на ума му е толкова удобно, колкото на пламък под гасило.
— И аз не знам — отвърна той. — Другите тръгнаха, тръгнах и аз.
— Не отивахте ли да нападнете дръзко вашият господар главния съдия и да разграбите дома му?
— Знам само, че отивахме да вземем нещо от някого. И нищо повече.
Един войник показа на краля косера, който бяха взели от скитника.
— Познато ли ти е това оръжие? — попита го кралят.
— Да, това е моят косер. Аз съм лозар.
— Ами познаваш ли този човек? С тебе ли беше и той? — добави Луи XI, като посочи другия задържан.
— Не. Съвсем не го познавам.
— Достатъчно — каза кралят. И като направи знак на мълчаливата личност, застана неподвижно до вратата, върху която привлякохме вече вниманието на читателя, каза: — Драги Тристан, ето един човек за вас.
Тристан Отшелника се поклони. Той даде с нисък глас нарежданията си на двама стрелци, които изведоха нещастния скитник.
През това време кралят се приближи до втория задържан, чието чело се бе покрило с едри капки пот.
— Името ти?
— Пиер Гренгоар, господарю.
— С какво се занимаваш?
— Философ съм, господарю.
— Как си позволяваш, негоднико, да нападаш нашия приятел главния съдия и какво можеш да кажеш за този народен метеж?
— Аз не съм участвувал в него, господарю.
— И таз добра! Ами не беше ли уловен, безделнико, от нощната стража сред тези престъпници?
— Не, господарю, стана недоразумение. Нещастна случайност. Аз съчинявам трагедии. Умолявам ваше величество да ме изслуша. Аз съм поет. Мечтателността на хората от моята професия ги кара нощем да скитат по улиците. Минавах оттам тази вечер съвсем случайно. Задържаха ме по погрешка. Аз съм съвсем невинен в това народно вълнение. Ваше величество видя, че скитникът не ме познава. Заклевам се ваше величество…
— Млъкни! — каза кралят между две глътки чай. — Проглуши ни ушите.
Тристан Отшелника се приближи и посочи с пръст Гренгоар.
— Господарю, да обесим ли и този?
Това бяха първите думи, които той произнесе.
— Пфу! — отвърна небрежно кралят. — Нямам нищо против.
— Затова пък аз имам много нещо против! — възкликна Гренгоар.
В този момент нашият философ беше позеленял като маслина. По леденото и бездушно лице на краля той почувствува, че може да го спаси само извънредно патетична молба. Той се хвърли в краката му и
