възкликна, кършейки отчаяно ръце:
— Ваше величество! Благоволете да ме изслушате! Господарю, не избухвайте в гняв заради нищожество като мене. Небесният гръм не пада върху обикновената маруля. Господарю, вие сте всесилен, могъщ монарх, съжалете се над един беден почтен човек, който е по-малко годен да подбуди метеж, отколкото ледът да произведе искра! Всемилостиви господарю, добродушието е кралска и лъвска добродетел! Уви! Суровостта само плаши духовете, буйните пориви на северния вятър не могат да свалят плаща от раменете на пътника, а слънцето, като го стопля постепенно с лъчите си, ще го накара да се съблече по риза. Господарю, вие сте слънцето. Уверявам ви, върховни господарю и повелителю, че не съм другар на скитниците, крадец и безпътен тип. Бунтът и разбойничеството не служат на Аполон. Не съм човек, готов да се втурне сред облаците, от които се разразяват въстания. Аз съм верен поданик на ваше величество. Както съпругът държи на честта на жена си, както синът държи за любовта на баща си, така и добрият поданик трябва да милее за славата на своя крал. Той трябва да е готов да загине в усърдна служба на неговия дом, за неговото преуспяване. Всяка друга страст, която би могла да го увлече, би била само безумие. Ето моите политически убеждения, господарю! Не съдете по изтърканата на лактите ми дреха, че съм непокорен и крадлив! Ако ме помилвате, ще я протрия и на Коленете, господарю, молейки денонощно бога за вас! Уви! Не съм кой знае колко богат. По-скоро съм дори беден, но не и порочен. И това не е моя вина. Всеки знае, че литературата не носи големи богатства и че тези, които се трудят до изнемога над ценните книги, не винаги имат огън зиме. Само адвокатското съсловие обира класовете, а оставя сламата за другите научни професии. Има четиридесет една от друга по-хубави поговорки за продупчения плащ на философите. О, господарю, милосърдието е едничката светлина, която озарява дълбините на една велика душа! Милосърдието осветява пътя на всички други добродетели! Без него те биха били слепци, търсещи пипнешком бога. Великодушието, което е едно и също нещо с милосърдието, поражда любовта на поданиците, а тази любов е най-мощната охрани на кралската личност. Какво значение има за вас, ваше величество, който смайвате всички с блясъка си, ако има още един беден човек на земята? Един жалък, безобиден философ, който броди в мрака на нищетата с празната си кесия, която е в унисон с празния му стомах? При това, господарю, аз съм образован. А закриляйки писмеността, великите крале прибавят още един бисер на короната си. Херкулес не презираше званието „вожд на музите“. Матиас Корвен покровителствуваше Жан дьо Монроял, светилото на математиката. А за какво покровителство на писмеността може да се говори, щом се бесят образовани люде? Представяте ли си какво петно щеше да си лепне Александър, ако бе заповядал да обесят Аристотел? Подобна постъпка нямаше да бъде бенка, разхубавяваща лицето на славата му, а злокачествена обезобразяваща язва. Господарю, аз съчиних една не лоша сватбена пиеса в чест на Маргарита Фламандска и монсеньор августейшия престолонаследник. Това не е дело на подбудител на бунт. Ваше величество вижда, че не съм жалък драскач, но имам отлични познания и много вродено красноречие. Помилвайте ме, господарю! Правейки това, ще угодите на божията майка и освен това, кълна ви се, че се ужасявам при мисълта да бъда обесен!
Говорейки така, съкрушеният Гренгоар целуваше пантофите на краля, а Гийом Рим шепнеше на Копенол:
— Много добре прави, че се въргаля в краката му. Кралете са като критския Юпитер: имат уши само в краката.
Без да иска да знае за критския Юпитер, чорапчията отвърна саркастично несваляйки поглед от Гренгоар:
— О, каква приятна гледка! Струва ми се, че чувам отново канцлерът Югоне да ме моли за пощада!
Когато най-сетне Гренгоар млъкна съвсем задъхан, той вдигна разтреперан глава към краля, който стържеше с нокът едно петно върху коляното си. После негово величество отпи от чая си. Но той не казваше нито дума и неговото мълчание измъчваше Гренгоар. Най-сетне кралят го погледна.
— Какъв непоносим дърдорко! — каза той.
После се обърна към Тристан Отшелника:
— Че какво! Пуснете го!
Гренгоар се отпусна назад, зашеметен от радост.
— Да го пусна? — измърмори недоволно Тристан. — Няма ли ваше величество да заповяда да го подържим известно време в клетка?
— Драги мой — възрази Луи XI, — да не би да си въобразяваш, че строим за подобни птици клетки, които струват триста шестдесет и седем ливри, осем су и три дьоние? Пуснете незабавно този безделник (Луи XI имаше слабост към тази дума, която заедно с възклицанието „Пасха Господня“ изчерпваше запаса му от непринуденост) и го изхвърлете навън с един ритник!
— Ох! — извика Гренгоар. — Това се казва велик крал! И опасявайки се да не би кралят да се отметне, той се втурна към вратата, която Тристан отвори пред него доста неохотно. Войниците излязоха заедно с него, блъскайки го с юмруци пред себе си, нещо, което Гренгоар понесе търпеливо като истински философ стоик.
Доброто настроение на краля, откакто му бяха съобщили за бунта срещу главния съдия, прозираше във всичко. Това необичайно милосърдие не беше маловажен признак. Тристан Отшелника се чумереше в-своя ъгъл като куче, на което са показали кокал, без да му го дадат.
През това време кралят барабанеше весело с пръсти марша „Понт Одмер“ по ръчката на креслото. Той беше потаен владетел, но умееше да прикрива по-добре загрижеността си, отколкото радостта си. Изблиците на задоволство при всяка приятна новина бяха понякога много необуздани. Така например, узнавайки за смъртта на Карл Безразсъдни, той стигна дотам, че обеща сребърни балюстради за църквата „Сен Мартен де Тур“. А при възкачването си на престола забрави да се разпореди за погребението на баща си.
— Е, господарю — провикна се внезапно Жак Коактие, — какво стана с острия пристъп на болестта ви, заради който ме повикахте?
— Ох! — отвърна кралят. — Действително много се измъчвам, драги. Ушите ми шумят и някакви огнени гребла стържат гърдите ми.
Коактие взе ръката на краля и премери пулса му с вид на познавач.
— Погледнете, Копенол — пошепна Рим, — ето го между Коактие и Тристан. Това е целият му двор. Лекарят за него, палачът — за останалите.
Докато проверяваше пулса на краля, Коактие придобиваше все по-загрижено изражение. Луи XI го гледаше тревожно. Коактие ставаше с всяка изминала минута все по-мрачен. Горкият човек нямаше друг източник на доходи освен здравето на краля. И той го използуваше възможно най-добре.
— О! О! — прошепна той най-сетне. — Положението е действително сериозно.
— Нали? — каза неспокойно кралят.
— Pulsus creber, anhelans, crepitans, irregularis199 — продължи лекарят.
— Пасха Господня!
— За по-малко от три дни при такъв пулс човек може да иде на оня свят.
— Света Богородичке! — възкликна кралят. — Какво лекарство ще ми предпишете, драги?
— И аз за това мисля, господарю.
Той накара Луи XI да си покаже езика, поклати глава, изкриви в гримаса лицето си и посред всички тия преструвки каза неочаквано:
— Добре, че се сетих, господарю, исках да ви кажа, че има едно свободно място за събирач на кралските налози, а аз имам племенник.
— Давам тия налози на племенника ти, драги Жак, но избави ме от този огън в гърдите — отвърна кралят.
— Щом ваше величество е толкова великодушен — поде лекарят, — сигурно няма да откаже да ми помогне малко да довърша къщата си на улица Сент Андре дез Арк.
— Уф! — въздъхна кралят.
— Останах съвсем без средства — продължи лекарят, — а ще бъде действително жалко да оставя къщата си без покрив. Не толкова заради самата къща, която е най-обикновен градски дом, но заради картините на Жеан Фурбо, които украсяват ламперията. Има една летяща във въздуха Диана, така прекрасна, нежна, изящна, така крехка, с прелестна прическа и полумесец на главата, с толкова бяла кожа,
