Гийом Рим сметна, че е време да се намеси:
— Метр Копенол, вие говорите с могъщ крал.
— Зная — отвърна сериозно чорапчията.
— Оставете го да се изкаже, приятелю Рим — каза кралят. — Обичам откровените думи. Баща ми Шарл VII казваше, че истината е болна. Аз пък мислех, че е умряла, без да намери изповедник. Метр Копенол ми доказа, че се лъжа.
И той сложи непринудено ръка на рамото на Копенол.
— И така, какво казвахте, метр Жак?
— Казвам, господарю, че вие може би имате право; часът на народа още не е настъпил в кралството ви.
Луи XI го погледна проницателно.
— А кога ще удари този час, метр?
— Вие ще го чуете.
— От кой часовник, моля?
Все тъй непринудено и спокойно Копенол привлече краля до прозореца.
— Чуйте, господарю, тук има крепост, кула, оръдия, граждани, войници. Когато от кулата прозвучи тревожен звън, когато оръдията забумтят, когато крепостта се сгромоляса със страшен трясък, когато граждани и войници закрещят и почнат да се избиват помежду си, тогава ще удари този час.
Лицето на Луи стана мрачно и замислено. Той замълча за миг, после лекичко потупа с ръка, както се глади задница на жребец, дебелата стена на кулата.
— О, не! — промълви той. — Нали ти няма да се срутиш така лесно, славна моя Бастилийо?
И той се обърна рязко към дръзкия фламандец:
— Случвало ли ви се е някога да видите въстание, метр Жак?
— Аз сам съм вдигал въстание — отвърна чорапчията.
— И какво правите — попита кралят, — за да вдигнете въстание?
— А! — отвърна Копенол. — Съвсем не е трудно. Има стотици начини. Най-напред необходимо е да има недоволство в града. А това се случва често. После зависи от характера на жителите. Хората от Ганд са много склонни към въстания. Те винаги обичат сина на владетеля, а самия владетел никога! И ето. Една сутрин влизат, да речем, в дюкяна ми и ми казват: „Чичо Копенол, така и така, фландърската херцогиня иска да спаси министрите си, главният съдия удвоява данъка на дивите овошки“ или нещо от този род. Няма значение какво. Аз зарязвам работата, излизам от работилницата, тръгвам по улицата и почвам да викам: „На оръжие!“ На пътя ми все ще се намери някоя издънена бъчва. Качвам се отгоре и почвам да говоря високо каквото ми хрумне, всичко, което ми лежи на сърцето. А когато си от народа, господарю, все нещо ти лежи на сърцето. И тогава хората се натрупват, крещят, бият тревога, селяните се въоръжават с взето от войниците оръжие, присъединяват се и хората от пазара и ето ти въстание! И все така ще бъде, докато има владетели във владенията, граждани в градовете и селяни в селата.
— И срещу кого се бунтувате? — попита кралят. — Срещу съдиите? Срещу феодалите?
— Както се случи. Зависи. Понякога и срещу самия херцог.
Луи XI седна в креслото си и каза усмихнат:
— Ха! У нас засега е ред само на съдиите!
В този миг влезе Оливие льо Ден. След него вървяха двама пажове, носещи тоалетните принадлежности на краля. Но Луи XI видя с изненада, че го придружаваха и парижкият прево, и началникът на нощната стража, които изглеждаха много разстроени. Обиденият бръснар също си бе придал разстроено изражение, но дълбоко в себе си злорадствуваше. Той заговори пръв:
— Господарю, прося извинение за неприятната вест, която нося на ваше величество.
Кралят се обърна живо и одраска рогозката с краката на креслото си.
— Какво значи това?
— Господарю — поде Оливие льо Ден злорадо, доволен, че може да нанесе жесток удар, — това народно вълнение не е насочено против главния съдия.
— А против кого?
— Против вас, господарю.
Старият крал скочи и се изправи като младеж.
— Обясни хубаво, Оливие, обясни хубаво! И пази главата си, драги мой, защото аз те заклевам в кръста на Сен Ло, че ако сега ни лъжеш, сабята, която отряза шията на люксембургския херцог, не е толкова нащърбена, за да не може да отреже и твоята!
Клетвата беше страшна. Само два пъти в живота си Луи XI се бе заклевал в кръста на Сен Ло.
Оливие отвори уста, за да отговори:
— Господарю…
— На колене! — прекъсна го грубо кралят. — Тристан, пазете този човек!
Оливие коленичи и каза хладно:
— Господарю, една магьосница е била осъдена на смърт от вашия съд. Тя е намерила убежище в „Света Богородица“. Народът иска да я вземе оттам насила. Господин парижкият прево и началникът на нощната стража са тук и могат да ме изобличат, ако това не е истината. Те идвам оттам. Народът обсажда „Света Богородица“.
— Аха! — каза кралят тихо, блед и треперещ от гняв. — „Света Богородица“! Те обсаждат света Богородица, моята добра покровителка, и при това в собствената й катедрала! Стани, Оливие, не си ме излъгал. Давам ти службата на Симон Раден. Не си ме излъгал. Срещу мен значи са се вдигнали. Магьосницата е под закрилата на църквата, църквата е под моя закрила. А аз си въобразявах, че се бунтуват против главния съдия! То било против мене!
Подмладен от гнева, той се заразхожда из стаята с широки крачки. Не се смееше вече. Беше страшен. Сновеше надлъж и нашир. Лисицата се беше превърнала в хиена. Така се беше задъхал, че не можеше да говори. Устните му се мърдаха, мършавите му юмруци се свиваха конвулсивно. Изведнъж той вдигна глава, в хлътналите му очи блеснаха искри и гласът му прокънтя като бойна тръба:
— Излови ги, Тристан! Излови тия мерзавци! Бягай, приятелю Тристан! Убивай! Убивай!
Когато премина първият изблик, той седна отново и каза със сдържано и студено ожесточение:
— Приближи се, Тристан. Тук, в Бастилията, имаме петдесет рицари на виконт Дьо Жиф, които заедно с оръженосците си правят общо триста конници. Ще ги вземете. Вземете също отряда стрелци от нашата охрана под командата на господин Дьо Шатопер. Вие сте прево на цеха на ковачите и хората от вашия цех са на ваше разположение. Вземете и тях. В двореца Сен Пол ще намерите четиридесет стрелци от новата стража на господин престолонаследника, вземете и тях и с всички тия сили ще се спуснете към „Света Богородица“. Тъй ли, парижки голтаци! Вие въставате срещу френската корона! Срещу светостта на „Света Богородица“, срещу мира в нашето кралство? Изтреби ги, Тристан! Изтреби ги! Нито един да не се изплъзне, освен за да увисне в Монфокон!
Тристан се поклони.
— Добре, господарю. — После добави: — Ами какво да сторя с магьосницата?
Този въпрос затрудни краля.
— Хм! — промълви той. — Магьосницата ли!
— Господарю — отвърна парижкият прево. — предполагам, че щом народът идва да я вземе от убежището й в „Света Богородица“, навярно се дразни, че не е наказана, и иска да я обеси.
Кралят се замисли дълбоко и се обърна най-сетне към Тристан Отшелника:
— Добре тогава! Изтреби народа, приятелю, и обеси магьосницата!
— Точно така — каза съвсем тихо Рим на Копенол. — Да се накаже народът, задето се е осмелил да пожелае нещо, а после да се изпълни това, което той е желал.
— Слушам, господарю — отвърна Тристан. — Ами ако магьосницата е още в „Света Богородица“? Трябва ли да я взема въпреки правото на убежище?
— Пасха Господня! Сега пък правото на убежище! — каза кралят и се почеса по ухото. — Тази жена обаче трябва да бъде обесена.
При тези думи, сякаш озарен от внезапно просветление, той коленичи пред стола си, свали шапката си, сложи я на седалката и като погледна благоговейно една от украсяващите я оловни фигурки, произнесе с
