— Да бъде благословен Плутон! — възкликна Клопен. — Но какво влачи, дявол да го вземе, след себе си?

Беше действително Жеан, който тичаше, спъван от тежките военни доспехи и дългата сабя, влачена дръзко по паважа, задъхан като мравка, натоварена с двадесет пъти по-дълга от нея сламка.

— Победа! Те Deum! — крещеше студентът. — Ето стълбата на разтоварачите от пристанището Сен Ландри.

Клопен се приближи до него.

— Какво си намислил, хлапе? За какъв дявол мъкнеш тази стълба?

— Взех я — отвърна Жеан задъхан. — Знаех къде я държат. Под навеса на къщата на лейтенанта. Там има една девойка, моя позната, която ме счита хубав като Купидон. Използувах я, за да взема стълбата, и сега тя е моя, кълна се в Мохамед! Горкото момиче, дойде да ми отвори по риза!

— Добре де — каза Клопен, — но за какво ти е притрябвала стълбата?

Жеан го погледна лукаво и самонадеяно и защрака с пръсти като с кастанети. Той беше великолепен в този момент. Тежък шлем от петнадесети век украсяваше главата му, един от тия шлемове, които плашеха врага с фантастичните си гребени. На него стърчаха десет железни човки, така че Жеан можеше да оспорва на Несторовия кораб от „Илиадата“ страшния епитет ??????????197.

— Какво мисля да правя ли, височайши кралю на тюните? Виждате ли редицата статуи с идиотски лица ей там над трите портала?

— Виждам. И какво?

— Това е галерията на френските крале.

— Че какво от това? — недоумяваше Клопен.

— Почакайте де! В края на тази галерия има една врата, която се затваря само с лост. Качвам се със стълбата и съм в църквата.

— Хей, хлапе! Дай да се кача пръв!

— А, не, другарю! Стълбата си е моя. Но елате, вие ще се качите втори.

— Да те удуши Велзевул! — извика ядосан Клопен. — Аз не желая да бъда втори.

— Тогава потърси си стълба, Клопен!

И Жеан се затича през площада, като влачеше стълбата и викаше:

— След мене, юнаци!

За миг стълбата бе изправена и подпряна на балюстрадата над един от страничните портали. С високи, радостни възгласи скитниците се втурнаха в подножието и, за да се покатерят по нея. Но Жеан защити правото си и стъпи пръв на сгъналата й. Изкачването беше продължително. Днес галерията на френските крале се издига на около шестдесет стъпки над паважа. Единадесетте стъпала на площадката пред входа я възвисяваха още повече по онова време. Жеан се изкачваше бавно, доста затруднен от тежкото въоръжение, държейки с една ръка стълбата, а с другата — лъка си. Когато стигна до средата на стълбата, той хвърли тежък поглед на злочестите мъртви скитници, с които бе отрупано преддверието.

— Уви! Тази грамада трупове е достойна за петата песен на „Илиада“! — каза той, без да прекъсне изкачването. Скитниците го следваха. На всяко стъпало по един. Тази огъваща се в мрака линия от бронирани гърбове напомняше змия със стоманени люспи, пълзяща към църквата. Застаналият начело Жеан, който свиреше с уста, допълваше илюзията.

Студентът стигна най-сетне до перилата на галерията и ги прекрачи чевръсто под одобрителните възгласи на цялата скитническа сбирщина. Овладял крепостта, той нададе ликуващ вик, но мигом млъкна вкаменен. Бе съзрял зад една кралска статуя искрящото око на затаения в тъмнината Квазимодо.

Преди някой друг от обсаждащите да може да стъпи в галерията, страшният гръбльо се озова с един скок до стълбата, сграбчи безмълвно двата пръта с мощните си ръце, повдигна ги леко, отдалечи ги от стената, разклати сред тревожни викове дългата огъваща се стълба, отрупана от горе до долу със скитници, и изведнъж със свръхчовешка сила изтърси живия грозд върху площада. Настъпи мигновение, в което и най-твърдите изтръпнаха. Отметната назад, стълбата се задържа за миг права, олюля се, сякаш се колебаеше, после описа страхотна дъга с радиус осемдесет стъпки и се строполи върху паветата ведно с човешкия си товар, подобно подвижен мост, чиито вериги са се скъсали внезапно. Чу се гръмогласно проклятие, после всичко притихна и няколко злочести осакатени се измъкнаха, пълзейки изпод купчината мъртъвци.

Вопли на болка и гняв смениха раздаващите се до преди малко победоносни викове. Квазимодо наблюдаваше. Той приличаше с дългите си коси на древен крал, гледащ зрелище от прозореца си.

Жеан Фроло изпадна в критично положение. Той бе сам в галерията с ужасния звънар, отделен от другарите си с отвесна стена, висока осемдесет стъпки. Докато Квазимодо си играеше със стълбата, Жеан бе изтичал до тайната вратичка, която смяташе отворена. Уви! Влизайки в галерията, глухият я бе затворил след себе си. Тогава младежът се скри зад един каменен крал, сдържайки дъх, вперил уплашен поглед в уродливия звънар, като човек, ухажващ жената на пазач на менажерия, който отива някоя вечер на любовна среща, но сбърква стената при изкачването си и се озовава внезапно лице с лице с бяла мечка.

В първия миг гърбавият като че ли не го забеляза. Но след малко той обърна глава и се изправи рязко. Беше съзрял студента.

Жеан се приготви за жестоко стълкновение, но глухият не помръдна. Той само стоеше обърнат към него и го гледаше.

— Охо! — каза Жеан. — Защо ме гледаш така печално с единственото си око?

Докато казваше това, младият обесник опъваше скришом лъка си.

— Квазимодо! — извика му той. — Аз ще променя прякора ти! Отсега нататък ще те наричат Слепия.

Той отпусна тетивата. Перестата стрела профуча и се заби в лявата ръка на Квазимодо. Гърбавият се трогна толкова, колкото би се развълнувал мраморният крал Фарамонд, ако някой го бе одраскал. Той посегна към стрелата, измъкна я от ръката си и я счупи невъзмутимо върху коляното си. После хвърли, или по-право, пусна на земята двете парчета. Жеан нема̀ време да се прицели втори път. След като счупи стрелата, Квазимодо въздъхна шумно, скочи като скакалец и се хвърли върху студента, чиято броня се сплеска до стената.

Тогава в полумрака, при колебливата светлина на факлите, се разигра ужасяваща сцена.

Квазимодо улови с лявата си ръка двете ръце на Жеан, който дори не се съпротивляваше, защото разбираше отлично, че е загубен. С дясната си ръка глухият смъкна една след друга, без да промълви нито дума, всички части на въоръжението му: сабята, кинжалите, шлема, бронята, наръкавниците. Зловещо бавно. Той приличаше на маймуна, която чисти орех. Квазимодо хвърляше в краката си парче по парче желязната черупка на студента. Когато Жеан се видя обезоръжен, разсъблечен, безпомощен и гол в страшните ръце, той не се опита да каже каквото и да било на глухия, но се ухили безочливо в лицето му и запя с безстрашното безгрижие на шестнадесетгодишен хлапак популярната по онова време песничка:

Облечен е добре градът Камбре. Обра го Марафен…

Той не можа да довърши. Квазимодо стъпи на парапета на галерията, хванал само с една ръка студента за краката, и го завъртя като прашка над бездната. После нещо изпращя, като че в стената се разби кокалена кутия. Крехкото тяло полетя надолу и се закачи на една трета от пътя си за някаква издадена скулптура. То беше вече бездушен труп, който увисна, превит на две, с празен череп и изпотрошени ребра.

Скитниците изреваха ужасени.

— Отмъщение! — извика Клопен.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату