Мила моя, луната грее, погледни през прозорчето как вятърът мачка облаците! Също както аз мачкам нагръдника ти. Девойки, изтрийте сополите на децата и на свещите! Христос и Мохамед! Какво са ми дали да ям? О, Юпитер! Ей, своднице! Всички косми, дето ги няма по главите на разтуриите ти, са в омлета ми! Ах, бабушкеро! Предпочитам плешиви омлети! Дяволът да ти сплеска носа! Няма що, първокласна пъклена гостилница, в която какичките се решат с вилиците на посетителите!
При тези думи той разби паницата в пода и запя пронизително:
Клопен Труйфу обаче свърши разпределението на оръжието. Той се приближи до Гренгоар, който, опрял крака о решетката на огнището, изглеждаше потънал в размисъл.
— Приятелю Пиер — му каза кралят на тюните, — за какво толкова си се замислил, дявол да го вземе?
Гренгоар се извърна към него с тъжна усмивка.
— Обичам огъня, драги повелителю. Не заради баналната причина, че огънят сгрява краката ни или че сварява супата ни, а заради искрите му. Понякога с часове гледам искрите. Откривам хиляди неща в тези звезди, които обсипват черния фон на огнището. И тези звезди са цели светове.
— Гръм и мълния, ако разбирам нещо от приказките ти! Знаеш ли колко е часът?
— Нямам представа — отвърна Гренгоар. Тогава Клопен се приближи до египетския херцог.
— Другарю Матиас, не сме избрали подходящо време. Казват, че Людовик XI бил в Париж.
— Още една причина, за да измъкнем от ноктите му нашата сестра — възрази старият циганин.
— Разсъждаваш както подобава на мъж, Матиас — каза кралят на тюните, — Впрочем ние ще свършим всичко много чевръсто. Няма опасност от съпротива в самата църква. Канониците са същински зайци, а силата е на наша страна. Ония от съда ще останат с пръст в устата, когато дойдат утре да я търсят. Кълна се в папските черва! Не искам да обесят хубавото момиче!
Клопен излезе от кръчмата.
През това време Жеан викаше пресипнало:
— Пия, ям, пиян-залян! Аз съм Юпитер! Ей, Пиер Трепача, ако ме гледаш още няколко минути така, ще ти очистя праха по носа!
Гренгоар, от своя страна, изтръгнат от мислите си, наблюдаваше буйната, крещяща тълпа и шепнеше през зъби:
— Luxuriosa res vinum et tumultuosa ebrietas.195 Уви, колко добре постъпвам, че не пия. Свети Бьоноа е казал много сполучливо: „Vinum apostatate facit etiam sapientes.“196
В този момент Клопен влезе в кръчмата и извика гръмогласно:
— Полунощ!
Тази дума бе все едно сигнал за качване на конете, даден на кавалерийски полк по време на почивка. Всички скитници — мъже, жени, деца — се втурнаха безредно вън от кръчмата, дрънчейки с оръжията и железариите си.
Луната бе забулена.
Дворът на чудесата бе съвсем тъмен. Не се виждаше ни една светлина. А при това площадът съвсем не беше безлюден. Множество мъже и жени разговаряха полугласно. Чуваше се сподавеният им говор и се виждаха техните всевъзможни оръжия, проблясващи в мрака. Клопен стъпи на един голям камък.
— Строй се, арго! — извика той. — Строй се, Египет! Строй се, Галилея!
Тъмната човешка маса се раздвижи. Множеството се разтегли в колона. След няколко минути гласът на краля на тюните прозвуча отново:
— Пълна тишина, докато прекосяваме Париж! Паролата е: „Камата се е разиграла!“ Ще запалим факлите едва пред „Света Богородица“! Напред!
След десетина минути конниците от нощната стража се разбягаха ужасени, натъквайки се на дългата процесия от черни, безмълвни фигури, които се стичаха към Понт о Шанж през криволичещите улици, пресичащи във всички посоки квартала на халите.
IV. МЕЧЕШКА УСЛУГА
През същата тази нощ Квазимодо не спеше. Той току-що бе обиколил за последен път църквата. Когато затваряше вратите, архидяконът мина незабелязано край него и се начумери, като видя колко грижливо залоства и заключва огромните железни брави, благодарение на които църковните двери бяха здрави като крепостни стени. Отец Клод изглеждаше по-замислен от обикновено. Впрочем след среднощното стълкновение в килията на циганката той се държеше много лошо с Квазимодо. Но макар че го нагрубяваше, а понякога дори го удряше, покорството, търпението и преданото примирение на верния звънар оставаха непоколебими. Той понасяше всичко от архидякона — оскърбления, заплахи, удари, — без да промълви нито един упрек, без да пророни ни най-малко оплакване. Проследяваше го само тревожно, когато се запътеше към стълбата на кулата, но архидяконът сам се въздържаше да се мярка пред очите на египтянката.
И така през тази нощ, след като хвърли поглед на бедните изоставени камбани, на Жаклин, Мари и Тибо, той се качи на върха на северната кула, остави добре затворения си фенер върху оловните капчуци и се загледа в Париж. Нощта, както казахме вече, беше много тъмна. По онова време Париж почти не беше осветен и образуваше неясни тъмни купчини, прорязани тук-таме от криволичещата белезникава река. Квазимодо виждаше светлина само в прозореца на една отдалечена сграда, чийто смътен и тъмен профил се очертаваше над покривите откъм Порт Сент Антоан. И там някой бдеше.
Плъзгайки поглед над замъгления нощен кръгозор, звъна-рят изпитваше дълбоко в себе си някаква необяснима тревога. От няколко дни той беше нащрек. Виждаше по всяко време на деня хора със зловещи лица, които бродеха край църквата, вперили поглед в убежището на девойката. Той мислеше, че може би се готви заговор срещу нещастната пленница. Въобразяваше си, че тя е жертва на народната ненавист като самия него и че може би ще й се случи нещо. Затова стоеше буден в своята камбанария, „мечтаейки в своята мечталия“, както казва Рабле, и гледайки зорко като вярно куче ту града, ту килията, обзет от хиляди подозрения.
Изведнъж, както се взираше в града с единственото си око — навярно за да поправи малко несправедливостта си, природата го бе дарила с толкова проницателност, че то почти му заместваше другите липсващи сетива, — на Квазимодо му се стори, че крайбрежната улица „Вией Пелтьори“ е някак необичайна, нещо като че ли се движи по нея, линията на парапета, чернееща се над бялата вода, не беше права и неподвижна, както по другите крайбрежни улици, а се къдреше като вълни на река или като глави на придвижваща се тълпа.
Това му се стори странно. Удвои вниманието си. Множеството като че ли идваше към Сите. Никъде никаква светлинна. Движението се задържа известно време на крайбрежната улица, после постепенно се отдръпна от нея и като че ли преля в острова, най-сетне я опразни напълно и линията на кея стана отново права и неподвижна.
Докато Квазимодо се губеше в догадки, стори му се, че долови движение по улица „Парви“, която се врязва в Сите перпендикулярно на фасадата на „Света Богородица“. Колкото и дълбок да бе мракът, той най-сетне успя да види челото на колоната, която се зададе от тази улица и се разля по площада. В нощта можеше да се различи само едно: движещите се сенки бяха хора.
