незначителен, трябва да се бои от крупните начинания. Битон187 вдигна цял бик на плещите си. Стърчиопашките, циганските славейчета и другите малки птички прелитат океана!“
II. СТАНЕТЕ СКИТНИК!
Връщайки се в манастира, архидяконът срещна пред вратата на килията си брат си Жеан Мелницата, който го чакаше и пропъждаше скуката от очакването, рисувайки с въглен по стената профила на по- големия си брат с огромен нос.
Отец Клод едва погледна брат си. Той мислеше за друго. Веселото лице на палавника, чиято усмивка толкова пъти бе прояснявала мрачното чело на свещеника, сега бе безсилно да разпръсне мъглата, сгъстяваща се с всеки изминал ден над неговата порочна, зловонна и загниваща душа.
— Дойдох да ви видя, братко — каза плахо Жеан.
Архидяконът дори не го погледна.
— Е, и какво?
— Братко — поде лицемерното хлапе, — вие сте толкова добър с мене и ми давате толкова добри съвети, че винаги се връщам към вас.
— После?
— Уви! Братко, вие имахте пълно право, когато ми казвахте: „Жеан! Жеан! Gessat doctorum doctorina, discipulorum disciplina.“188 Жеан, бъдете благоразумен. Жеан, учете се, Жеан, не скитайте нощем вън от колежа без уважителна причина и без разрешение на възпитателя. Не се бийте с пикардци-Te, noli, Joannes, verberare picardos, не се излежавайте като неграмотно Marape, guasi asinus illiteratus върху школската слама, Жеан, посрещайте с покорство наказанията на учителя! Жеан, посещавайте всяка вечер параклиса и пейте псалми, стихове и молитви на пресвета Дева Мария. Уви! Какви прекрасни наставления!
— Е и после?
— Братко, пред вас стои един грешник, престъпник, клетник, развратник, същинско чудовище! Скъпи братко, Жеан превърна съветите ви на пух и прах. Аз съм жестоко наказан и всеблагият бог е напълно прав. Докато имах пари, плюсках, лудувах и водих разгулен живот. О, колко пленителна е лицевата страна на разврата и колко грозна и начумерена е опаката му страна! Сега нямам ни грош, продадох завивката, ризата и палтото си. Прощавай, весел живот! Хубавата свещ угасна, остана ми само мръсна лоена угарка, която дими в носа ми. Тормозят ме угризения и кредитори.
— Изводът ти?
— Уви! Скъпи братко, бих желал да започна порядъчен живот. Идвам при вас, изпълнен с покаяние. Разкайвам се. Изповядвам прегрешенията си. Удрям се с юмруци в гърдите. Имате пълно право да искате да стана един ден лисансие и помощник-възпитател в колежа Торши. Чувствувам понастоящем чудно призвание за тази професия. Но нямам вече мастило. Трябва да си купя. Нямам и пера, трябва също да си набавя. Нямам хартия, нямам книги, трябва да си купя. Затова имам голяма нужда от малко средства. И ето ме, идвам при вас, братко, изпълнен с покаяние.
— Това ли е всичко?
— Да, малко пари.
— Нямам.
Студентът каза тогава сериозно и същевременно решително:
— Е добре, братко, неприятно ми е, но трябва да ви кажа, че други ми правят много съблазнителни предложения. Не искате ли да ми дадете малко пари? Не? В такъв случай ставам скитник.
Произнасяйки тази чудовищна дума, той зае позата на Аякс, очакващ да бъде сразен от мълния. Архидяконът каза хладно:
— Станете скитник!
Жеан се поклони дълбоко и слезе по стълбата на манастира, свирейки с уста.
Когато минаваше през двора на манастира под прозореца на братовата си килия, той чу, че прозорецът се отвори, вдигна глава и видя строгото лице на архидякона.
— Върви по дяволите! — извика отец Клод. — Това са последните пари, които ще видиш от мене!
В същото време свещеникът хвърли на Жеан една кесия, която направи голяма цицина на челото на студента. Жеан си отиде едновременно сърдит и доволен, като куче, замерено с тлъст кокал.
III. ДА ЖИВЕЕ РАДОСТТА!
Читателят не е забравил може би, че част от Двора на чудесата бе ограден от старинната обиколна стена на града, много от кулите на които бяха почнали да се рушат по онова време. Скитниците бяха приспособили една от тия кули за своите увеселения. В долната зала се помещаваше кръчмата, а останалото — в горните етажи. Тази кула бе най-оживеното и същевременно най-отвратителното свърталище в царството на скитниците. Чудовищен кошер, който бръмчеше ден и нощ. Нощем, когато болшинството просяци спяха, когато нито един прозорец по излющените фасади около площада не светеше, когато безбройните къщурки, мравуняци на крадци, леки момичета и откраднати или незаконородени деца бяха безмълвни, веселата кула можеше да се разпознае лесно по шума, долитащ от нея, по червената светлина, която струеше не само от отдушниците и прозорците, но и от пролуките на пропуканите стени и се излъчваше като че ли от всичките й пори.
И така приземният етаж служеше за кръчма. Слизаше се през ниска вратичка по стръмна като александрийски стих стълба. Над вратата вместо фирма имаше някаква невъобразима цапотия, представляваща монети и заклани пилета със следния надпис отдолу: „При звънарите за умрелите.“
Една вечер, когато всички парижки камбанарии прозвъниха сигнала за загасяване на огъня, ако нощните стражи можеха да проникнат в страшния Двор на чудесата, щяха да забележат, че в кръчмата на скитниците се вдига още по-голям шум, отколкото обикновено, че се пие двойно повече и се проклина много по-ожесточено. Вън, на площада, бяха струпани големи групи, които разговаряха шепнешком, като че ли замисляха важно дело, а тук-таме някой приклекнал мошеник точеше на паважа желязно острие.
В самата кръчма виното и игрите така отвличаха скитниците от мислите, които занимаваха тази вечер всички, че от приказките на посетителите мъчно можеше да се отгатне за какво става дума. Те бяха само по-оживени от друг път и в краката на всеки от тях блестеше някакво оръжие — брадва, топор, сабя или дръжка на старинен самострел.
Кръглата зала на кулата беше обширна, но масите бяха наредени така гъсто една до друга и посетителите бяха толкова многочислени, че всичко, което се намираше в кръчмата — мъже, жени, пейки, канчета за бира, пиещи, спящи, играещи, здрави и хроми, — изглеждаше струпано едно върху друго с не повече ред и хармония, отколкото купчина черупки от стриди. На масите горяха няколко лоени свещи, но истинското осветление на кръчмата идеше от огъня, който изпълняваше функцията на полилей в оперна зала. Подземието беше толкова влажно, че дори сред лято не оставяха огъня да загасне. В огромната камина, украсена със скулптури от двете страни и тежка желязна скара, отрупана със съдове, пламтеше буен огън от дърва и торф. Подобен огън гори в селските ковачници и хвърли червени отражения по прозорците на отсрещните сгради. Голямо куче, седнало важно в пепелта, въртеше пред жаравата нанизано на шиш месо.
Въпреки безпорядъка при внимателно вглеждане можеше да се различат три главни групи в множеството, струпани около трима души, които читателят вече познава! Единият от тях, странно натруфен с какви ли не ориенталски дрипели, беше Матиас Юнгади Спикалип, херцог на Египет и Бохемия. Мошеникът бе седнал върху една маса, кръстосал крака, и с вдигнат във въздуха пръст посвещаваше на висок глас в тайните на бялата и черната магия обградилите го зяпнали слушатели. Друга навалица се тълпеше около стария ни познайник, въоръжения до зъби безстрашен крал на тюните, Клопен Труйфу, който, напълно сериозен, ръководеше с нисък глас разграбването на огромна бъчва, пълна с оръжия, от която стърчаха секири, шпаги, шлемове, брони, части от брони, върхове на копия и копия, прости и нарязани стрели, напомнящи ябълки и грозде, преливащи от рога на изобилието. Всеки вземаше от купа — кой каска, кой шпага, кой кинжал с кръстообразна дръжка. Дори и децата се въоръжаваха. И безногите, навлекли ризници
