— Хората подреждат едно, но обстоятелствата го разреждат — подхвърли Клод.
— Аз съм философ от школата на Пирон и се стремя да спазвам във всичко равновесие — заяви Гренгоар.
— А как се препитавате?
— Съчинявам от време на време по някоя епопея или трагедия, но най-много ми докарва моят занаят, учителю, който ви е известен. Нося пирамиди от столове със зъбите си.
— Недостоен занаят за философ!
— Своето рода равновесие все пак — заяви Гренгоар. — Когато човек е овладян от една мисъл, той я съзира във всичко:
— Колкото до това, напълно ви разбирам — отвърна архидяконът. Той добави след кратко мълчание: — Но въпреки всичко живеете в оскъдица?
— Беден съм, вярно, но не и нещастен.
В този момент се чу тропот на коне и нашите двама събеседници видяха в дъното на улицата отряд кралски стрелци, които яздеха с вдигнати копия начело с офицера си. Кавалкадата беше блестяща; копитата на конете чаткаха по паважа.
— Как само гледате този офицер! — каза Гренгоар на архидякона.
— Защото ми се струва, че го познавам.
— Как се казва?
— Мисля, че се нарича Феб дьо Шатопер! — каза Клод.
— Феб! Интересно име! Има един Феб, граф дьо Фоа. На времето познавах едно момиче, което лягаше и ставаше с името Феб на уста.
— Елате — каза свещеникът, — имам да ви говоря.
Откакто видя стрелците, под ледената външност на архидякона започна да прозира известно вълнение. Той тръгна напред. Свикнал да му се подчинява, Гренгоар го последва — обичайно държание за всеки, който беше в съприкосновение с този толкова властен човек. Те стигнаха, без да разговарят, до улица „Да Бернарден“, която беше почти безлюдна. Отец Клод се спря.
— Какво искахте да ми кажете, учителю? — попита Гренгоар.
— Не намирате ли — отвърна архидяконът, дълбоко замислен, — че облеклото на тия конници, които току що видяхме, е по-хубаво от вашето и от моето?
Гренгоар поклати отрицателно глава.
— Бога ми, предпочитам моята жълто-червена туника, пред тия стоманени люспи. Голямо удоволствие е да ходиш и да дрънчиш като железарски кей по време на земетресение!
— Значи, Гренгоар, вие никога не сте завиждали на тези хубави синчета във военни униформи?
— За какво да им завидя, ваше преподобие? За тяхната сила, за оръжието или за дисциплината им? Предпочитам независимостта и дрипавата си философия. Намирам, че е по-приятно да съм глава на муха, отколкото опашка на лъв!
— Интересно — забеляза замислено свещеникът. — Все пак хубавата униформа не е лошо нещо.
Като го видя така унесен, Гренгоар го остави и отиде да се полюбува на входа на една съседна къща. Той се върна, пляскайки с ръце.
— Ако не бяхте така зает с хубавите дрехи на военните, ваше преподобие, щях да ви помоля да видите тази врата. Винаги съм твърдял, че жилището на сийор Обри има най-хубавата врата на света!
— Пиер Гренгоар — каза архидяконът, — какво направихте с малката циганка, танцьорката?
— Есмералда ли? Колко бързо сменихте разговора!
— Нали тя беше ваша жена?
— Е да, бяха ни венчали с една счупена стомна. За четири години. Виж ти — забеляза Гренгоар, гледайки леко насмешливо архидякона, — нима още не сте я забравили?
— А нима вие не си спомняте вече за нея?
— Малко. Имам толкова много работа!… Боже мой, колко сладка беше козичката й!
— Но нали тази циганка ви бе спасила живота?
— Така беше, пусто да остане!
— Но какво се случи с нея? Какво направихте с нея?
— И аз не зная. Струва ми се, че я обесиха.
— Така ли мислите?
— Не съм съвсем сигурен. Като разбрах, че работата е стигнала до бесилка, аз се отдалечих.
— Само толкова ли знаете?
— Чакайте. Казаха ми, че намерила убежище в „Света Богородица“ и ми стана много драго, само че не можах да открия дали и козичката е с нея. Това е всичко, което зная.
— Тогава аз ще ви кажа нещо повече! — извика отец Клод и гласът му, дотогава нисък, бавен и почти глух, стана внезапно гръмък. — Девойката действително се бе приютила в „Света Богородица“, но след три дни правосъдието ще я вземе отново в ръцете си и тя ще бъде обесена на Гревския площад. Има решение на съда.
— Колко неприятно! — забеляза Гренгоар. Свещеникът тутакси си придаде спокойно и безучастно изражение.
— Тю, да му се не види! — обади се поетът. — Кой ли се е сетил да иска повторното й осъждане! Не можеха ли да оставят съда на мира? Какво толкова им пречеше, че едно бедно момиче се е подслонило под стряхата на „Света Богородица“, до лястовичите гнезда?
— Светът е пълен със сатани — отвърна архидяконът.
— Дяволски неприятна история — забеляза Гренгоар.
— И тъй, тя ви спаси живота? — поде след кратко мълчание архидяконът.
— Да, при моите приятели крадците. Още малко и щяха да ме обесят, за което щяха да съжаляват сега.
— Не искате ли да направите нещо за нея?
— С най-голямо удоволствие, отец Клод. Само да не се забъркам в някоя мръсна каша!
— Какво от това?
— Как така какво от това! Добре ви е на вас, учителю. Ами че аз съм захванал два големи труда.
Свещеникът се удари по челото. Въпреки привидното си спокойствие той издаваше от време на време с някой необуздан жест вътрешното си вълнение.
— Как да я спасим?
— Ще ви отговоря, учителю, с думите: „Il padelt“, което ще рече на турски: „Бог е нашата надежда“.
— Как да я спасим! — повтори замислено отец Клод. Гренгоар на свой ред се удари по челото.
— Слушайте, учителю. Аз имам богато въображение. Ще измисля начин. Дали да не поискаме помилване от краля?
— От Луи XI? Помилване?
— Защо не?
— Опитай се да изтръгнеш кокал от тигър! Гренгоар се зае да търси нов изход.
— Добре! Слушайте тогава! Искате ли да отправя до енориашките молба, придружена с декларация, че е бременна?
Хлътналите зеници на свещеника блеснаха.
— Бременна ли? Ей, нещастнико, да не би да има нещо такова!
Гренгоар се уплаши от изражението му. Той побърза да заяви:
— О, не от мене! Нашата женитба бе в истинския смисъл на думата forismaratagium186. Аз останах незамесен. Важното е да получим отлагане.
— Безумие! Позор! Млъкни!
— Напразно се гневите — измърмори Гренгоар. — Ще издействуваме отлагане, това не вреди никому, а парижките акушерки ще спечелят четиридесет парижки дьоние. Те са бедни жени.
Свещеникът не го слушаше.
— Тя обаче трябва да излезе оттам! — прошепна той. — Присъдата ще влезе в сила след три дни. Впрочем и да нямаше присъда, този Квазимодо! Жените имат толкова извратени вкусове! — Той повиши
