V. КЛЮЧЪТ ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА
Но мълвата за чудното спасение на Есмералда стигна до архидякона. Когато научи това, той сам не разбра чувствата, които изпита. Беше се примирил със смъртта на Есмералда. И беше спокоен, защото бе стигнал до крайните дълбини на страданието. Човешкото сърце — отец Клод бе размишлявал върху тия проблеми — може да побере определено количество отчаяние. Когато гъбата е напоена с вода, и морето да мине над нея, тя няма да може да поеме нито капка повече.
А щом Есмералда бе мъртва, гъбата бе преситена, всичко на тоя свят бе свършено за Клод. Но обстоятелството, че, тя бе жива, че и Феб бе жив, означаваше нови терзания и сътресения, нови съмнения, с една дума, живот. А Клод се чувствуваше премного уморен.
Когато тази вест стигна до него, той се затвори в килията си в манастира. Не се мяркаше нито на събранията на капитула, нито вземаше участие в богослужението. Затвори вратата си за всички, дори за епископа. Остана така зазидан няколко седмици. Предположиха че е болен, И това не бе лъжа.
Какво правеше в усамотението си? Сред какви мисли се бъхтеше този клетник? Дали се опитваше за последен път да превъзмогне пагубната си страст? Или замисляше последен план за смъртта на девойката и собствената си гибел?
Неговият Жеан, любимият му брат, галеното му дете, дойде веднъж до вратата му, тропайки, заклинайки го, умолявайки, произнасяйки десетки пъти името си. Клод не отвори.
Той прекарваше по цели дни, долепил лице до прозореца на килията си. От този прозорец на манастира виждаше килията на Есмералда, а често и самата нея, ту с козичката й, ту с Квазимодо. Забелязваше дребните прояви на внимание от страна на отвратителния гръбльо, покорството му, нежното му и раболепно държание с циганката. Спомняше си — имаше добра памет, а паметта е мъчителка на ревнивите — странния поглед на звънаря, вперен една вечер в танцьорката. Запитваше се какво е подтикнало Квазимодо да я спаси. Наблюдаваше много малки сцени между циганката и глухия и неговата страст тълкуваше тази пантомима, гледана отдалеч, едва ли не като любовна. Той нямаше твърде вяра в странната природа на жените. И в сърцето му загоря ревност, която го караше да се черви от срам и възмущение. „Да обича капитана, бе обяснимо, но подобен изрод!“ Тази мисъл бе направо непоносима.
Прекарваше ужасни нощи. Откакто знаеше, че египтянката е жива, отрезвяващите мисли за призраци и смърт, които го бяха завладели първия ден, изчезнаха и плътта пак почна да го терзае. Той се гърчеше в леглото си при мисълта, че мургавата девойка е тъй близо до него.
Всяка нощ безумното му въображение рисуваше Есмералда в пози, които караха кръвта да кипи във вените му. Виждаше я просната над промушения капитан, със затворени очи и пленителна гола гръд, заляна в кръвта на Феб, в незабравимия сладостен миг, когато архидяконът бе отпечатал на бледите й устни своята толкова пламенна целувка, че нещастницата, макар и полумъртва, я бе почувствувала. Виждаше още това коляно от слонова кост, подаващо се извън ужасния уред на Тортьорю. Представяше си най-сетне девойката по риза, с въже на шията и голи рамене, боса, почти гола, каквато я бе видял последния ден. Тези сладострастни картини го караха да свива конвулсивно юмруци и извикваха тръпки по гърба му.
Една нощ особено тези представи така жестоко разпалиха във вените му девствената му монашеска кръв, че той впи зъби във възглавницата си, скочи от леглото, наметна едно расо върху ризата си и излезе от килията с лампа в ръка, полугол, обезумял, с горящ поглед.
Знаеше къде стои ключът от Червената врата, която съединяваше манастира с църквата, а ключът от стълбището на кулите беше, както знаем, винаги у него.
VI. ПАК ЗА КЛЮЧА ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА
Тази нощ Есмералда бе заспала в килията си, забравила напълно миналото, отдадена на надежди и сладостни мечти. Тя спеше, сънувайки както винаги Феб, но внезапно й се счу някакво шумолене край нея. Девойката спеше леко и неспокойно като птичка и се събуждаше при най-малкия шум. Отвори очи. Нощта бе много тъмна. Но тя видя на прозорчето едно лице, което я гледаше. Видението бе осветено от лампа. Щом разбра, че Есмералда я бе забелязала, сянката духна лампата. Но девойката бе имала време да я зърне. Тя затвори очи от ужас и прошепна с угаснал глас:
— О! Свещеникът!
Тя си припомни светкавично цялото си предишно нещастие и падна вледенена на леглото си.
Миг след това почувствува край тялото си допир, който така я разтърси, че тя се изправи на колене, разсънена и разярена.
Свещеникът се бе плъзнал в постелята й и я притискаше в обятията си.
Тя се опита да извика, но не можа.
— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! — мълвеше с треперещ и схванат от вълнение и ужас глас девойката.
— Смили се! Смили се! — шепнеше свещеникът, долепяй-ки устни до раменете й.
Тя хвана с две ръце плешивата му глава и се опита да избегне целувките, които я пареха като отровни ухапвания.
— Смили се! — повтаряше клетникът. — Ако знаеш само какво представлява моята любов към тебе! Огън, разтопено олово, хиляди ножове в сърцето ми!
И той стисна с нечовешка, безумна сила ръцете й.
— Пусни ме — каза тя — или ще ле заплюя в лицето. Той я пусна.
— Унижавай ме! Удряй ме, бъди зла! Прави каквото искаш, но смили се! Дай ми малко любов!
Тогава тя го заудря с детинско настървение. Напрягаше хубавите си ръце, за да израни лицето му.
— Махай се, демон!
— Обичай ме! Обичай ме! Смили се! — викаше нещастният свещеник, паднал над нея, отговаряйки с ласки на ударите й.
Изведнъж тя почувствува, че той взема надмощие.
— Време е да се свърши всичко това! — каза той и скръцна със зъби.
Победена, тръпнеща и омаломощена, тя лежеше в обятията му, изцяло в негова власт. Усещаше похотливата му ръка, която я опипваше. Направи последно усилие и почна да вика:
— Помощ! Помощ! Вампир! Вампир!
Никой не идваше. Само Джали се събуди и заблея тревожно.
— Мълчи! — шепнеше свещеникът задъхан. Изведнъж, както се бореше с него, пълзейки по земята, ръката на циганката напипа нещо студено и металическо.
Свирката на Квазимодо. Тя я сграбчи в проблясъка на надежда, допря я до устните си и духна в нея с последни сили. Разнесе се чист, рязък, пронизителен звук.
— Какво е това? — сепна се свещеникът.
Почти в същия миг се почувствува повдигнат от нечия мощна ръка. В килията беше тъмно, той не можа да различи кой го бе хванал, но чу яростно скърцане със зъби и видя в сумрака проблясващото острие на нож.
Стори му се, че различи силуета на Квазимодо. Съобрази, че не можеше да бъде никой друг. Спомни си, че се бе спънал в нещо, проснато напреко на вратата. Но понеже новодошлият не промълвяваше нито дума, той не знаеше какво да мисли. Хвана ръката, която държеше ножа, и завика:
— Квазимодо! — забравяйки в отчаянието си, че звънарят бе глух.
В един само миг Квазимодо повали свещеника на земята и притисна гърдите му с оловното си коляно. Архидяконът разпозна Квазимодо по това ръбесто коляно. Но какво да стори! Как да накара звънаря да го познае? Нощта превръщаше глухия в сляп.
Архидяконът беше загубен. Безмилостна като разярена тигрица девойката не се намесваше в негова защита. Ножът надвисна над главата му. Моментът бе критичен. Внезапно противникът му се разколеба.
— Не бива да я опръсквам с кръв — измърмори той глухо.
Беше гласът на Квазимодо.
Тогава свещеникът почувствува, че грамадната лапа го повлече за крака вън от килията. Той трябваше да умре там. За негово щастие луната бе изгряла преди малко.
Когато прекосиха прага на килията, бледата светлина освети лицето на свещеника. Квазимодо го
