Квазимодо го настигна и улови смело юздата на коня му.
— Елате с мене, капитане, наблизо има едно лице, което иска да говори с вас.
— Кълна се в Мохамед! — измърмори Феб. — Струва ми се, че съм виждал някъде тази грозна разрошена птица! Хей, метр, ще благоволиш ли да пуснеш юздата на коня ми?
— Капитане, не се ли интересувате кой иска да ви види? — попита глухият.
— Аз ти казвам да пуснеш коня ми — отвърна нетърпеливо Феб. — Какво иска от мене този смешник, дето се е обесил на шията на жребеца ми? Да не би да вземаш коня ми за бесилка?
Квазимодо не само не пускаше юздата, но се опитваше да върне коня в обратна посока. Не можейки да си обясни съпротивата на капитана, той побърза да му каже:
— Елате, капитане! Една жена ви чака! Една жена, която ви обича — добави с усилие той.
— Рядко нахален тип! — каза капитанът. — Да не си въобразяваш, че съм длъжен да ходя при всички жени, които ме обичат? Или които твърдят, че са влюбени в мене? Ами ако случайно тя прилича на тебе, кукумявко? Кажи на тая, която те изпраща, че ще се женя, и да върви по дяволите!
— Слушайте! — извика Квазимодо, който си въобразяваше, че с една само дума ще победи колебанието на капитана. — Елате, вика ви египтянката, която познавате.
Тази дума действително направи силно впечатление на Феб, само че съвсем не такова, каквото очакваше глухият. Спомняте си, че нашият любезен офицер се бе оттеглил с Фльор дьо Лис няколко минути преди Квазимодо да изтръгне осъдената от ръцете на Шармолю. След това при всичките си посещения в дома Гондьолорие той се бе въздържал да заговори за тази жена, чийто спомен въпреки всичко му бе мъчителен. А и Фльор дьо Лис, от своя страна, не смяташе, че е много политично да му каже, че египтянката е останала жива. Следователно Феб смяташе бедната Симилар мъртва, и то още от преди един-два месеца. Нека прибавим, че от няколко минути дълбоката нощ, изключителната грозота и гробовният глас на непознатия пратеник, късният час и пустата улица напомниха неволно на капитана вечерта, когато го бе спрял монахът привидение. Конят му пръхтеше, гледайки Квазимодо.
— Египтянката ли? — извика той, едва ли не уплашен. — Да не би да идваш от оня свят? — И той посегна да извади сабята си.
— Бързо! Бързо! — каза глухият, като се опита да подкара коня. — Насам!
Феб го ритна силно с ботуша си в гърдите.
Окото на Квазимодо заискри. Той понечи да се хвърли върху капитана. После каза, овладявайки се:
— О! Имате щастие, че едно лице ви обича! — И наблегна на думите „едно лице“. После пусна юздата на коня и каза:
— Отивайте си!
Феб пришпори коня, проклинайки. Квазимодо го проследи с поглед, докато той се загуби в мъглата на улицата.
— О! — прошепна глухият. — Да отблъсне такава покана!
Той се прибра — „Света Богородица“, запали лампата си и се изкачи в кулата. Както предполагаше, циганката не беше мръднала от мястото си.
Щом го зърна отдалеч, тя изтича към него.
— Сам! — извика тя и сключи скръбно хубавите си ръце.
— Не можах да го намеря! — отвърна хладно Квазимодо.
— Трябваше да чакаш цялата нощ! — избухна тя.
Гърбавият видя гневният й жест и разбра упрека.
— Ще го дебна по-добре друг път — каза той, навеждайки глава.
— Иди си! — заповяда му тя.
Квазимодо я остави. Тя беше недоволна от него, но той предпочете да понесе лошото и настроение, отколкото да я огорчи. Запази цялата скръб за себе си.
От този ден египтянката не го видя вече. Той престана да идва в килията й. Тя зърваше най-много понякога на върха на една от кулите лицето на злочестия звънар, обърнато печално към нея. Но щом го забелязваше, той изчезваше.
Трябва да признаем, че тя почти не страдаше от доброволното оттегляне на клетия гръбльо. Дълбоко в сърцето си му бе благодарна дори. Впрочем и Квазимодо не си правеше илюзии в това отношение.
Тя не го виждаше вече, но чувствуваше присъствието на един добър дух около себе си. Провизиите й бяха редовно подновявани от нечия невидима ръка по време на съня й. Една сутрин намери на прозореца си клетка с птички. Над килията й имаше една скулптура, която я плашеше. Тя неведнъж бе показвала пред Квазимодо страха си. Една сутрин защото всички изненади се вършеха нощем — не я видя вече. Някой я бе счупил. Човекът, който се бе покатерил до скулптурата, бе сторил това с риск за живота си.
Понякога вечер тя чуваше нечий глас изпод стряхата на камбанарията, който пееше, като че ли за да я приспи, някаква необикновено скръбна песен. Стихове без рима, каквито може да съчини глух човек.
Една сутрин тя видя, събуждайки се, две вази с цветя на прозореца си. Едната бе много хубава кристална ваза, блестяща, но пукната. Водата й бе изтекла и цветята в нея бяха увехнали. Другата бе глинена, грубовата и най-обикновена, но пълна с вода и цветята в нея бяха останали свежи и пищни.
Не зная дали го направи нарочно, но Есмералда взе увехналия букет и цял ден го носи на гърдите си.
Този ден не чу гласа от кулата.
Но Есмералда не обръщаше внимание на това. По цели дни галеше Джали, дебнеше вратата на дома Гондьолорие, разговаряше полугласно с Феб или хранеше с трохички лястовиците.
Съвсем престана да вижда и да чува Квазимодо. Бедният звънар сякаш бе напуснал църквата. Една нощ обаче, когато бе будна и мислеше за своя хубав капитан, тя чу въздишка до килията си. Стана уплашена и съзря на лунната светлина една безформена черна маса, легнала напреко пред вратата й. Квазимодо спеше зад прага, подпрял глава на един камък.
