глас. — Метр Пиер, аз обмислих добре. Има само едно средство за спасение.
— Какво? Аз не виждам вече никакво.
— Слушайте, метр Пиер! Не забравяйте, че й дължите живота си. Ще ви обясня откровено моя план. Църквата се охранява ден и нощ. Пускат да излязат само тия, които влязат. Следователно вие можете да влезете. Ще дойдете. Аз ще ви въведа при нея. Ще си размените дрехите. Тя ще вземе вашите, вие ще вземете нейната фуста.
— Дотук всичко е прекрасно — забеляза философът. — Ами после?
— После ли? Тя ще излезе с вашите дрехи. Вие ще останете с нейните. Може би ще ви обесят, но тя ще бъде спасена.
Гренгоар се почеса замислен по ухото.
— Виж ти! — промълви той. — Ето една идея, която никога не би ми хрумнала от само себе си!
При неочакваното предложение на отец Клод прямото и добродушно лице на поета помръкна тутакси като засмян италиански пейзаж, когато духне злополучен вятър и скрие зад облак слънцето.
— Е, добре, Гренгоар, какво ще кажете за моя план?
— Казвам, учителю, че не може би, ами сигурно ще ме обесят.
— Това няма значение.
— По дяволите!
— Тя ви е спасила живота. Ще платите сега дълга си.
— Аз имам колкото щете неплатени дългове.
— Метр Гренгоар, това се налага. Архидяконът говореше властно.
— Чуйте, отец Клод — отвърна поетът, напълно съкрушен. — Вие държите на вашия план, но не сте прав. Не виждам защо трябва да се оставя да бъда обесен на мястото на друг.
— Че какво толкова ви свързва с живота?
— О! Хиляди неща!
— Кои например, моля ви се?
— Кои ли? Въздухът, небето, зората, здрачът, лунната светлина, приятелите ми крадци, веселите закачки с момите, изучаването на дивните парижки архитектурни паметници, три обемисти съчинения, които трябва да напиша, едното от които против епископа и неговите мелници, и какво ли не още! Анаксагор твърдял, че живеел, за да се любува на слънцето. А освен това аз имам щастието да прекарвам от сутрин до вечер-дните си с една гениална особа, тоест със себе си, и това е крайно приятно занимание.
— Празноглавецо! — измърмори архидяконът. — Добре, а кой ти осигури приятния живот, който водиш? Кому дължиш, че дишаш този въздух, че виждаш това небе и че имаш възможност да забавляваш птичия си ум с какви ли не лекомислени и безумни неща? Къде щеше да бъдеш ти сега без нея? Нима си съгласен да умре тази, благодарение на която живееше самият ти? Да умре това хубаво, нежно, обожаемо създание, необходимо на светлината, на света, по-неземно, от самия бог? А ти, полумъдрец, полубезумец, жалка наброска на нещо си, своето рода растение, което си въобразява, че се движи и мисли, ти да продължаваш да живееш живота, който си й откраднал, живот, безполезен като запалена сред бял ден свещ! Хайде, прояви малко състрадание. Гренгоар! Бъди великодушен на свой ред! Последвай нейния пример!
Свещеникът бе убеден. Гренгоар го слушаше най-напред равнодушно, после се трогна и най-сетне бледото му лице се разкриви в трагична гримаса — като новородено, обзето от колики.
— Вие сте красноречив! — заяви той, изтривайки една сълза. — Добре, ще си помисля. Странно е това ваше хрумване! Но най-сетне, кой знае — добави той. — може пък и да не ме обесят. Не всеки, който се сгодява, се жени. Когато ме намерят в килията така комично нагизден с пола и забрадка, може би ще избухнат в смях. Пък и дори да ме обесят, какво от това? Въжето е смърт като всяка друга или, по-право казано, съвсем не е обикновена смърт. То е смърт, достойна за мъдрец, който се е колебал цял живот, смърт — нито риба, нито рак, — подобна на ума на истинския скептик. Смърт, която носи отпечатъка на пиронизма и на нерешителността, която стои по средата между небето и земята и ви дава възможност да висите във въздуха. Философска смърт, за каквато съм може би предопределен. Великолепно е да умреш така, както си живял.
— Значи решено? — прекъсна го свещеникът.
— Та какво представлява в края на краищата смъртта? продължи възторжено Гренгоар. — Един неприятен миг, плащане на пътна такса, преход от нищожното съществуване към небитието. Попитали мегалополиеца Церцидас дали би умрял доброволно. „Защо не? — отвърнал той. — След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите.“
Архидяконът му стисна ръка.
— Значи решено? Ще дойдете утре.
Този жест върна Гренгоар към действителността.
— А, не, бога ми! — каза той като човек, който се събужда от сън. — За да бъда обесен? Съвсем безсмислено. Не искам.
— Сбогом тогава! — И архидяконът процеди през зъби: — Ще те науча аз тебе!
„Не искам да имам разправии с този проклет човек!“ — помисли си Гренгоар и изтича подир отец Клод.
— Слушайте, господин архидякон, нека не се караме, ние сме стари приятели. Ако се интересувате от това момиче, искам да кажа от жена ми, нямам нищо против. Вие измислихте средство да я измъкнете невредима от „Света Богородица“, но вашето средство е крайно неприятно за мене, Гренгоар. Ами ако аз изнамеря друго? Предупреждавам ви, че в момента ме осени блестящо вдъхновение. Ако изнамеря успешен начин да я измъкна от беда, без да излагам шията си на каквато и да е примамка, какво бихте казали? Няма ли да бъдете доволен? Необходимо ли е да бъда обесен, за да ви угодя?
Свещеникът дърпаше нетърпеливо копчетата на расото си.
— Поток от празни брътвежи! Какво средство предлагаш?
— Да — продължи Гренгоар, говорейки сам на себе си, допрял показалец до носа си в знак на дълбок размисъл. — Точно така. Крадците са смели момци. Египетското племе я обича. Те ще се вдигнат при една дума. Нищо по-лесно. Нападение. Лесно ще я отвлечем в суматохата. Още утре вечер… Те ще бъдат страшно доволни.
— Средството! Говори! — процеди свещеникът, разтърсвайки го.
Гренгоар се обърна величествено към него.
— Я ме оставете! Не виждате ли, че обмислям плана си! Той се вглъби още няколко секунди, после изръкопляска на щастливото си хрумване.
— Прекрасно! Стопроцентов успех!
— Средството! — викна гневно Клод. Гренгоар сияеше.
— Елате, ще ви обясня всичко тихичко. Това е действително забавен контраудар, който е изгоден за всички ни. Бога ми! Трябва да признаете, че не ми липсва ум! — Той се спря внезапно: — Чакайте! Ами козичката с девойката ли е?
— Да, мътните да те отнесат!
— Защото и нея ще обесят, нали?
— Все ми е едно.
— Да, сигурно ще я обесят. Миналия месец обесиха една свиня. Палачът обича тия церемонии. После изяжда животното. Да обеси моята хубава Джали! Милата ми душичка!
— Проклятие! — извика отец Клод. — Самият ти си палач! Какво средство изнамери, нехранимайко? С щипци ли трябва да измъкна знаменитата ти идея?
— Успокойте се, учителю, ей сега ще я чуете.
Гренгоар се наклони към ухото на архидякона и му зашепна тихичко, като оглеждаше неспокойно улицата от всички страни, макар че не минаваше никой. Когато свърши, отец Клод хвана ръката му и каза студено:
— Добре. До утре.
— До утре! — повтори Гренгоар.
И докато архидяконът се отдалечаваше в една посока, той пое в обратната, шепнейки сам на себе си: „Ето едно славно начинание, господин Пиер Гренгоар. Няма значение. Никъде не е казано, че когато човек е
