се, че ключалката се огъва.
Страхотен трясък зад гърба на Клопен прекъсна думите му. Той се обърна. Една огромна греда, паднала само миг преди това от небето, премаза дванадесетина скитници по стъпалата на църквата. Тя отскочи като снаряд върху площада, засягайки по пътя си не един просяк, който се отдръпваше с ужасен крясък. За миг около преддверието се образува празен кръг. Макар и защитени от дълбокия свод на портала, разбивачите захвърлиха сечивата си и се отдалечиха от вратата. Дори самият Клопен се отдръпна на почетно разстояние от църквата.
— По чудо се отървах! — крещеше Жеан. — Усетих я, като профуча покрай главата ми! Пусто да остане! Утрепа Пиер Трепача!
Невъзможно е да се опише какво изумление и ужас предизвика сред бандитите падането на тази греда. Те останаха известно време неподвижни, втренчили поглед в небето, по-смутени от това парче дърво, отколкото от хилядите кралски стрелци.
— Дявол да го вземе! — промърмори египетският херцог. — Много ми мирише на магия!
— Дали пък луната не ни хвърли тази цепеница! — каза Андри льо Руж.
— Ами да, нали разправят, че луната обичала Дева Мария — забеляза Франсоа Шантпрюн.
— Хиляди папи! — кресна Труйфу. — Вие сте малоумни! — Но и сам той не знаеше как да обясни падането на гредата.
По стените на църквата не се виждаше нищо. Светлината на факлите не стигаше до върха. Тежката греда лежеше сред площада и се чуваха стенанията на нещастниците, попаднали първи под удара й. Слабините им бяха прерязани на две от острите ръбове на стъпалата.
Когато се съвзе от първоначалното си смайване, кралят на тюните намери най-сетне едно обяснение, което се стори приемливо на другарите му.
— Пъклена паст! Дали пък кюретата не се отбраняват? Грабете тогава! Грабете!
— Да грабим! — повтори с яростен крясък тълпата и лъковете и самострелите се изпразниха срещу фасадата.
При звука на този залп мирните жители от околните къщи се събудиха, много прозорци се отвориха и по тях се подадоха нощни шапчици и ръце със свещи.
— Стреляйте по прозорците! — изрева Клопен. Прозорците тутакси се затвориха и клетите граждани, които едва успяха да хвърлят слисан поглед към осветената с факли бурна арена, се мушнаха, изпотени от страх, до жените си, питайки се дали дяволското сборище не се е изместило в преддверието на „Света Богородица“, или пък, както през шейсет и четвърта година, има бургундско нашествие. Мъжете се бояха от грабеж, жените — от изнасилване, затова и едните, и другите трепереха.
— Да грабим! — повтаряха поданиците на аргото, но не смееха да се приближат. Гледаха църквата, гледаха гредата. Тя не помръдваше. Сградата бе все тъй спокойна и пуста, но непонятен страх вледеняваше скитниците.
— На работа, разбивачи! Издънете вратата! — викна Труйфу.
Никой не мръдна.
— Кълна се в търбуха на дявола! — каза Клопен. — Какви мъже сте вие! Уплашихте се от една греда!
Един стар разбивач му отвърна:
— Капитане, работата не е в гредата, но вратата е цяла обкована с железни пръти. Клещите не са достатъчни.
— Какво ви е нужно, за да издъните? — попита Клопен.
— Какво ли? Трябва ни стенобойна.
Кралят на тюните изтича дръзко до страшната греда и стъпи на нея.
— Ето ви стенобойна! — извика той. — Самите кюрета ви я изпращат! — И той се поклони подигравателно по посока на църквата. — Благодарим ви, кюрета!
Тази смела постъпка оказа добро въздействие. Магията на гредата бе разтурена. Скитниците се ободриха. Скоро тежката греда, вдигната като перце от двеста яки ръце, удари ожесточено голямата врата, чиято брава се бяха опитали напразно да разклатят. При слабата светлина на факлите на скитниците тази дълга греда, поддържана от цяло пълчище, което, тичайки, я насочваше към църквата, изглеждаше като чудовищен хилядокрак звяр, налитащ с наведена глава срещу каменния исполин.
При удара на гредата обкованата с метал врата изкънтя като огромен барабан. Тя не се издъни, но цялата катедрала потрепера и в дълбоките й недра се понесе глух тътен. В същия миг върху нападателите се посипа дъжд от големи камъни.
— Дявол да го вземе! — извика Жеан. — Дали пък кулите не изтърсват балюстрадите си върху нас?
Но подтикът беше вече даден, кралят на тюните увличаше с примера си, нямаше никакво съмнение — епископът се отбраняваше и хората заудряха вратата още по-настървено въпреки камъните, които пукаха черепи надясно и наляво.
Интересно бе, че камъните валяха един по един, но много често. Скитниците усещаха едновременно два — един по главата, друг по краката. Те почти винаги попадаха в целта и площадът пред църквата се покри с убити и ранени, които се гърчеха под краката на нападателите, попълващи с ожесточение редовете си. Дългата греда продължаваше да блъска на равни интервали вратата, подобно език на камбана, камъните продължаваха да се сипят, а вратата — да кънти.
Естествено читателят се е досетил вече, че неочакваната съпротива, която вбеси скитниците, бе дело на Квазимодо.
За нещастие случаят подпомогна смелия глух звънар.
Когато слезе на площадката между кулите, мислите кръжаха в пълен смут в главата му. Той затича като обезумял насам-натам из галерията, взирайки се в плътната маса на скитниците, които се канеха да налетят срещу църквата. Той молеше бога и дявола да спасят египтянката. Хрумна му да се качи на южната кула и да бие тревога. Но дали вратата на църквата нямаше да бъде издънена десет пъти още преди да успее да раздвижи голямата камбана, преди да прозвучи гласът на Мари? Точно в този момент разбивачите се приближаваха със сечивата си. Какво да прави?
Изведнъж си спомни, че през деня бяха работили зидари, които поправяха стената, скелето и покрива на южната кула. Това бе същинско просветление. Стената беше каменна, стряхата — оловна, скелето — дървено. Скелето беше толкова гъсто, че го наричаха „гора“.
Квазимодо изтича към южната кула. Долните помещения бяха действително пълни със строителни материали. Имаше купища дялани камъни, навити на рула оловни листове, връзки, летви, дебели греди с нарези от триони, чакъл. Пълен арсенал.
Всяка минута беше скъпа. Долу бяха влезли в действие чуковете и клещите. С удесеторена от съзнанието за опасността сила Квазимодо повдигна една от гредите, най-тежката и най-дългата, провря я през едно прозорче, плъзна я по ръба на балюстрадата, която обгражда площадката, и я пусна в бездната долу. Падайки от сто и шестдесет стъпки височина, огромната греда одраска стената, изпотроши скулптурите, завъртя се няколко пъти около себе си като крило на мелница, литнало в простора. Най-сетне тя падна на земята и се чу ужасяващ вопъл; отскачайки на площада, черната греда напомни мятаща се във въздуха змия.
Квазимодо видя как скитниците се пръснаха след падането на гредата като пепел, духната от дете. Той се възползува от ужаса им и докато те се дивяха в суеверието си на падналия от небето боздуган или обсипваха със стрели и камъни мраморните светци от портала, струпа безшумно върху балюстрадата, от която бе спуснал гредата, чакъл, малки и големи камъни и дори чувалите с инструменти на зидарите.
Затова, щом скитниците започнаха да блъскат вратата, над главите им заваля град от камъни; струваше им се, че църквата се руши от само себе си над тях.
Който би могъл да зърне в този миг Квазимодо, би се ужасил. Освен метателните материали, които бе струпал на балюстрадата, той бе домъкнал и куп камъни върху самата площадка. Щом изчерпи камънаците върху балюстрадата, почна да взема от купа. Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се повторно и се изправяше с невероятна пъргавина. Голямата му глава на джудже се подаваше извън балюстрадата и тутакси литваше грамаден камък, а след него втори, трети. От време на време той проследяваше с поглед някой по-обемист камък и след всяко сполучливо попадение промърморваше: „Ха така!“
Обаче дрипльовците не се отчайваха. Над двадесет пъти вече дебелата врата, върху която те налитаха,
