се разтърсваше под напора на дъбовата стенобойна, засилен многократно от напрежението на стотици ръце. Дървените крила пращяха, резбите се разхвърчаваха на трески, пантите подскачаха при всеки удар на винтовете, ключалките се изкривяваха. Дървото между железните ребра се разсипваше на прах. За щастие на Квазимодо по-голямата част от вратата бе от желязо, а не от дърво.
Той чувствуваше обаче, че вратата се олюлява. Макар че не чуваше, всеки удар на стенобойната отекваше едновременно в недрата на църквата и неговите вътрешности. Той виждаше отгоре ожесточените победоносни скитници, които се заканваха с юмруци на тъмната фасада, и облажаваше, мислейки за себе си и за Есмералда, крилатите бухали, които излитаха на орляци над главата му.
Дъждът от камъни не бе достатъчен, за да отблъсне нападателите.
В този тревожен миг Квазимодо забеляза малко по-ниско от балюстрадата, от която замерваше мошениците, два дълги каменни капчука, които се стичаха непосредствено над главния портал. Вътрешният отвор на капчуците бе издълбан в плочите на площадката. Хрумна му спасителна мисъл. Той изтича за съчки в стаичката си, сложи върху съчките много летви и оловни листа, запаси, които още не беше използувал, и като натъкми добре тази клада точно пред отверстието на двата капчука, я подпали с фенера си.
През това време, понеже камъните не валяха вече, просяците престанаха да гледат нагоре. Задъхани като хайка кучета, преследващи глигана чак в бърлогата му, скитниците се блъскаха безредно около средната врата, разнебитена от стенобойната, но все още удържаща напора. Те очакваха тръпнещи окончателния удар, който щеше да издъни. Надпреварваха се да излязат по-напред, за да се втурват първи, когато вратата се отвори, в богатата катедрала, обширна съкровищница, насъбрала тривековни богатства. Припомняха си един на друг с радостни и алчни ревове прекрасните сребърни кръстове, златотканите одежди, позлатените гробници, пищния разкош на олтара, ослепителните празненства, осветени с факли, залени в слънце, всички тия блестящи обреди, когато ковчежетата с мощите, свещниците, чашите, дарохранителниците, реликвите покриваха олтарите с броня от злато и диаманти. Без съмнение в този вълнуващ миг всички тия „прокажени“ и „немощни“, архимошеници и „пострадали от пожар“ мислеха много по-малко за освобождаването на циганката, отколкото за ограбването на „Света Богородица“. Ние сме склонни да допуснем дори, за мнозина от тях Есмералда бе само благовиден предлог, ако изобщо крадците се нуждаят от някакъв предлог.
Внезапно, точно когато се струпаха за последен напън около гредата, сдържайки дъх и напрягайки мускули, за да нанесат решителния удар, се раздаде вой, по-страхотен от вопъла, избликнал и заглъхнал под гредата. Тези, които не викаха, които бяха оцелели, се огледаха. Две струи разтопено олово се изливаха от сградата точно там, където навалицата беше най-гъста. Човешкото море хлътваше под кипящия метал, който скоро образува в двете точки, където се изливаше, две черни, димящи дупки, както когато се излива гореща вода върху сняг. Полуобгорени умиращи се гърчеха и ревяха от болка. Около двете главни струи летяха капки от този страшен дъжд, те пръскаха нападателите и проникваха като огнени свредели в черепите им. Оловният огън правеше на решето окаяните нападатели.
Разнесоха се покъртителни вопли, и най-смелите, и най-страхливите побягнаха безредно, захвърляйки гредата върху труповете, и преддверието за втори път опустя.
Всички погледи се устремиха към върха на църквата. Пред тях се разкри необикновена гледка. На най- горната галерия, по-високо от централната розетка, гореше буен огън, чиито пламъци се възвисяваха между двете камбанарии, обкръжени с вихър искри — огромни, буйни и яростни пламъци, късове от които излитаха заедно с пушека, носени от вятъра. Под огъня, под тъмната балюстрада с изрязани огнени три-листници, двата капчука, две чудовищни уста, бълваха безспир огнения дъжд, чиито сребристи струи се открояваха на тъмната долна част на фасадата. Приближавайки се до земята, двете струи разтопено олово се разширяваха като снопове, подобно водата, която шурти из многобройните дупчици на лейка. Над пламъците се възвисяваха огромните кули с рязко откроени стени — едната съвсем черна, другата кървавочервена, — още по-високи с гигантските сенки, които хвърляха чак до небето. Безбройните им скулптурни фигури на дяволи и дракони бяха придобили зловещо изражение. Те бяха сякаш оживели под треперливите отблясъци на огъня. Хилеха се змейове, лаеха капчуци чудовища, саламандри раздухваха жаравата, кихаха дракони, задавени от дима. А между тези чудовища, разбудени от каменния си сън, от свистящия огън и необичайния шум, имаше едно, което се движеше и минаваше от време на време, пред пламтящата клада като прилеп пред свещ.
Без съмнение този невиждан фар щеше да разбуди дори дърваря по далечните хълмове на Бисетър и щеше да го изплаши с огромните колебливи сенки на кулите на „Света Богородица“, играещи по храсталаците.
Сред ужасените скитници настъпи тишина. Долавяха се само тревожните, викове на монасите, затворени в манастира, по-неспокойни от залостени в горяща конюшня коне, беглото изскърцване на някой бързо отворен и още по-бързо затворен прозорец, трополенето в съседните къщи и в Отел Дийо, свистенето на вятъра в пламъците, предсмъртното хъркане на умиращите, пращенето на оловния дъжд по паважа.
Главатарите на скитниците се оттеглиха на съвещание под входа на дома Гондьолорие. Седнал на един крайпътен камък, египетският херцог наблюдаваше със суеверен страх фантастичната клада, горяща на двеста стъпки височина. Клопен Труйфу хапеше гневно юмруци…
— Невъзможно е да влезем! — измърмори той.
— Древна църква вълшебница! — прошепна старият циганин Матиас Юнгади Спикали.
— Кълна се в папските мустаци! — обади се посивял пройдоха, бивш войник. — Тези църковни капчуци храчат олово много по-добре от лектурските бойници!
— Виждате ли оня демон, който час по час минава пред огъня? — извика египетският херцог.
— Бога ми — каза Клопен, — това е проклетият звънар Квазимодо!
Циганинът поклати отрицателно глава.
— Аз пък ви казвам, че това е злият дух Сабнак, великият маркиз, демонът на укрепленията. Той прилича на въоръжен войник и има лъвска глава. Понякога язди отвратителен кон. Превръща хората в камъни и построява с тях кули. Има на свое разположение петдесет легиона. Точно той е. Познавам го. Понякога носи хубава златна роба, ушита по турска мода.
— Къде е Белвин дьо л’Етоал? — попита Клопен.
— Той умря — отвърна една скитница. Андри льо Руж се смееше като ненормален.
— „Света Богородица“ отваря работа на Отел Дийо!
— Няма ли начин да издъним тази врата? — извика кралят на тюните и тропна с крак.
Египетският херцог му показа печално двете струи кипящо олово, които продължаваха да браздят черната фасада като две дълги фосфорни хурки.
— Има случаи, когато църкви се защищават сами! — забеляза той с въздишка. — Преди четиридесет години „Света София“ в Константинопол три пъти едно след друго събаряла полумесеца на Мохамед, като разтърсвала кубетата си, които й служат вместо глави. Гийом Парижки, който построи „Света Богородица“, беше магьосник.
— Нима ще си отидем така безславно като просяци от друмищата? — запита Клопен. — И ще оставим тук нашата сестра, за да бъде обесена утре от тия вълци, облечени в раса?
— И ризницата, където има злато с коли! — добави един скитник, чието име за съжаление не знаем.
— Кълна се в брадата на Мохамед! — извика Труйфу.
— Да се опитаме още веднъж — поде същият скитник. Матиас Юнгади поклати глава.
— Няма да успеем да влезем през вратата. Трябва да намерим слабото място на тази въоръжена вълшебница. Някоя дупка, тайна вратичка, малка пролука.
— Кой ще дойде с мене? — попита Клопен. — Аз се връщам при църквата. Ами къде се дяна малкият студент Жеан, който беше тъй добре въоръжен?
— Трябва да е мъртъв — отвърна някой. — Не се чува смехът му.
Кралят на тюните смръщи вежди.
— Жалко. Той имаше смело сърце под железните си дрънкулки. Ами метр Пиер Гренгоар?
— Капитан Клопен — каза Андри льо Руж. — той се измъкна още преди да стигнем до Понт о Шанж.
Клопен тропна гневно с крак.
— Мътната да го отвлече! Навря ни тука, а ни заряза в разгара на борбата! Малодушен дърдорко! Празна кратуна!
— Капитан Клопен — извика Андри льо Руж, който гледаше към улица Парви. — Ето го малкия студент!
